Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 18.1

Сам разкърши рамене, опитвайки се да се намести удобно в тялото. Беше изминала почти цяла година, откакто бе използвал за последно Джайеш Гулати и въпреки усилията на лечителите, тялото му беше атрофирало повече, отколкото на убиецът му се искаше. Казра си отбеляза, че е време да подготви трагичната му гибел, но засега мъжът все още му бе необходим. Основно защото за света това не беше престъпникът Гулати, а Расул Ираж – най-богатият мъж след А'азвамът в цял Хайрани.
Сам огледа критично отражението си в огледалото. Беше слаб, но в храма на Рахима не бяха допуснали да изглежда болен. Косата и брадата му бяха започнали да побеляват, но след банята и подстрижката, вече не изглеждаше като дивак, хванат от планината, а като добре поддържан, начетен, заможен мъж. За това определено помагаха и дрехите – дълго палто шервани в наситено червено с бродерия от златна нишка и също толкова богато украсените панталони и обувки. По пръстите, врата и ушите му блестяха достатъчно бижута, за да отвлекат вниманието от лицето на Джайеш. Лечителите бяха извършили чудеса, за да заличат белезите от огъня, а малко грим ги караше да изглеждат като такива от шарка, но определено никой от стария му живот нямаше да е способен да го разпознае, както и никой нямаше да сбърка развалината с вечно сгърчени крайници и слюнка в брадата от храма с Расул Ираж. Отдавна беше научил, че хората рядко се заглеждат в болните и обезобразените, а онази нощ преди четиринадесет години Сам беше разтопил половината му лице, точно както далширът беше заръчал. Фараз беше склонен да си затваря очите за доста от дребните престъпления и за разлика от брат си, не си губеше времето с речи и обещания как ще спре престъпността, ще изчисти улиците от бандите и всякакви други такива глупости, които звучаха чудесно на теория и за пред хората, но бяха неизпълними. Като прати Ка'Раим след бандата на Дха'джани обаче, изпрати много ясно послание до всички – всеки, който престъпеше линията, щеше да умре. Единици бяха онези, които посмяха да привлекат вниманието му от тогава. Никой от тях не си беше позволил да отвлича деца от леглата им.
Сам... одобряваше Тамеш Фараз. Определено го харесваше повече от брат му, но не можеше да каже, че го харесва като човек. Не и когато беше изманипулирал Елизабет, за да я накара да се съгласи да бъде шпионинът му в храма на Ну Ахра. Ако Сам не беше сигурен, че момичето никога няма да успее да премине тестовете на жриците, вероятно щеше доста сериозно да се замисли дали да не остави Хайрани без далшир.
Джайеш отново започна да хленчи от ъгълчето, в което се беше свил и Казра го накара да млъкне. Когато го нападна, не беше възнамерявал да го оставя жив, но когато мъжът не умря веднага, реши да се възползва. От известно време се беше опитвал да започне да изгражда свое местенце далеч от проклетата вещица, така че когато тя му каза, че ще й е нужен могъщ съюзник сред богатите и влиятелните, той побърза да се заеме. Беше му много по-трудно да не убие някого със сенките си, а да поддържа труп беше досадно, когато не го носеше. Имаха склонността да се разлагат, ако не им обръщаше цялото си внимание. Джайеш обаче все още беше жив. Не можеше да се храни сам, не можеше да се движи изобщо, не можеше да говори и нямаше проблем да бъде захвърлен на лечителите, които да се грижат за него до следващия път, в който на Сам му потрябва. Беше перфектен.
От там не беше трудно да изгради нужните контакти, да даде необходимите подкупи и да създаде мистерия около себе си. Домът му се намираше близо до имперския дворец и с изглед към същия морски изгрев и залез, на които а'азвамът и семейството му се любуваха. Всички искаха да спечелят благоразположението му, но много малко успяваха. Беше отшелник и самотник и Сам се беше погрижил слугите, които се грижеха за дома му, да са лоялни или в краен случай – уплашени до смърт от него. Никой не знаеше повече за него от онова, което той искаше да научат.
Но като гледаше хлътналите бузи на отражението в огледалото и усещайки колко схванати са ставите и мускулите на тялото, си даваше сметка, че не му остава много. Присъствието на Джайеш също не се усещаше толкова силно. Преди го молеше да го остави на мира, опитваше се да го подкупи, обещавайки му луната, а сега... Сега го молеше да го убие. Вероятно съвсем скоро щеше да се откаже от живота и сам да умре, но Казра нямаше да му го позволи. Бяха му платили. Щеше да го довърши. Само първо трябваше да намери наследник на Ираж.
Преди това обаче трябваше да им представи новия си „търговски партньор" или каквото и да беше наредила Кантората на Чарли да бъде. Мисията идваше директно от Майстора – единственият човек освен Флетчър от Кашан'кай, който знаеше кой е Расул Ираж.
Това беше първият път, в който бяха пратени на обща мисия и Сам не знаеше никакви други детайли, освен че трябва да вкара крадеца в дома на един от по-дребните благородници. Мислеше първата му работа, когато види Чарли, да е да го разпита, но щом се озоваха заедно в пищната карета и потеглиха към приема, нещо го наведе на мисълта, че мошеникът няма да е в настроение да отговаря на каквито и да е въпроси. Нещо като очите му, например, които щяха да искрят от яд, ако беше Сянка. Или като пълната тишина заради звукоизолиращата бариера, която беше поставил.
Е, поне правилно беше усетил, че Флетчър му е ядосан по-рано днес. Сега щеше да е хубаво да разбере и защо. Опита се да се намести по-удобно в меката седалка, така че кръста да спре да го боли, и погледна към мъжа.
– Кажи.
Флетчър му се озъби:
– Кога щеше да ми кажеш за Елизабет? – гласът на мошеника беше изпълнен с едва сдържан гняв.
– Да ти кажа какво за Елизабет? – присви очи Сам.
– Защо не започнеш с цвета на вътрешностите й? Или може би как изглежда лицето й без кожа? Може би какъв е най-добрият начин да изтръгнеш ноктите й? – Чарлс ръмжеше тихо и заплашително с всяка дума. – Кога щеше да ми кажеш, че Елизабет не е момиче, което се опитваш да спасиш от скапана ситуация, а любимата ти жертва, Сам?
Макар да се постара дори да не трепне, обвинителният тон на Чарли предизвика абсурдното желание у Казра да забие поглед в ръцете си. Беше го изпитвал вече няколко пъти, когато самата Елизабет му беше напомняла за тези неща и не му харесваше. Още по-малко му се нравеше, че тя явно е споделила за запознанството им с мошеника.
– Тези неща са в миналото. – каза му. – Сега е различно.
– В миналото? – мошеникът изсумтя – Колко в миналото? Два месеца? Две седмици? Беше ли спрял да я убиваш всяка нощ в главата й, преди да поискаш да ти помогна да я оплетеш в паяжината си?
Флетчър изплю последната дума и извърна погледа си рязко на една страна.
– Когато се появи тя, си помислих, че ставаш повече човек, но естествено, че само си обсебен от последната си играчка.
Думите бяха тихи и тъжни.
– Тя не е играчка! – изръмжа Сам ядосано. – Никога не е била.
– Не ти вярвам! – извика мошеникът, също толкова разгневен.
Почти беше станал от мястото си и за момент изглеждаше все едно ще нападне Сам с голи ръце. Мигът премина и Чарли се облегна обратно на седалката си, казайки с равен, студен глас:
– Няма да ти позволя да я нараниш. Ако чуя, че си го направил отново – ще те убия. – каза го все едно наистина вярваше, че може да го нарани. – А ако момичето умре, ще искаш ти да си мъртъв. Знам какъв беше, когато дойдох в града, Сам. Тялото, което носиш, го показва. Но през последните години си мислех, че си се променил. Че можеш да си повече. Искам да си. Но ако не си, знай, че направи грешка, когато ме накара да ми пука за нея.
Мошеникът направи някакъв жест и въздуха около тях изпука. Звуци от улицата изведнъж нахлуха в каретата.
Сам остана неподвижен и безмълвен. Беше изненадан повече от всичко останало. Чарли рядко избухваше и още по-рядко отправяше толкова директни заплахи – това беше повече по неговата част. Казра обаче не се сърдеше. Нямаше как да се сърди, когато и той беше готов да троши кости и да разкъсва със зъби всеки, който дори погледне Лизи не както трябва.
Не знаеше дали надеждите на Чарли, че той ще се промени, са оправдани. Знаеше, че не е като човеците. Не мислеше като тях. Не чувстваше като тях. Нямаше представа дали е неспособен по принцип или е заради онази липсваща част от него, чрез която Малора го контролираше, но нямаше проблем с повечето неща, които правеше за вещицата или за Кантората. Спокойно можеше да живее още триста години убивайки, измъчвайки и изпълнявайки нареждания.
Когато попадна на Елизабет, за първи път поиска нещо повече. Въпреки униженията, на които я беше подлагал баща й цял живот, въпреки всичко, което й се случи от бала насам и въпреки него самия, тя пак беше успяла да съхрани някаква искра в себе си, която го причливаше неудържимо. Искаше да я съхрани, да не позволи на никого да я загаси и да я накара да се разгори. Искаше... искаше да се докосне до нея.
– Тя не е една от жертвите ми. Нито е играчка. – каза на Чарли, който го удостои само със скептичен поглед и ядосано сумтене.
Сам издиша шумно през носа си, чудейки се как, по дяволите, да го убеди и защо, в името на Боговете, му пукаше за мнението на мошеника.
Трябваше да му каже. Поне нещо.
– Беше ми наредено. – каза. Дори това беше достатъчно да събуди заклинанието, което му пречеше да говори за вещицата. Игнорира тъпата болка в главата си и продължи: – Трябваше да го направя. Трябваше да я подготвя за... Мамка му! – притисна ръка до окото си, в което изведнъж сякаш бяха започнали да се забиват нажежени шипове. – Сега е различно. Няма да я нараня. Никога няма да я нараня.
Интересът на Чарли видимо се изостри.
– И не можеш да говориш за него! Сложили са те под гaеш!- Флетчър явно прие празния поглед на Сам като причина да разясни за какво, нечистите го взели, говори: – Магическо задължение... ограничение. Нещо като проклятие, което ти пречи да говориш. И те кара да правиш още нещо... – нещо прищрака в главата на мошеника и той ококори очи. Въздухът отново изпука и звукоизолиращата бариера се върна. – Сам, ти ли си убиецът, който търсим? На жриците, на Сенките като Елизабет?
Казра поклати глава. За това поне можеше да не го излъже.
– Не. Не съм убиецът, който търсим.
Чарли изпуфтя с досада.
– Жалко. Щеше да обясни толкова много неща.
– Опитай да сдържиш радостта си. – изсумтя Сам.
Чарли махна с ръка, игнорирайки коментара му.
– Сега само трябва да разбера кой те контролира и да измисля как точно да му прережа гърлото. И, естествено, да видим как точно ще оправим тази каша, която си забъркал с Елизабет.
Сам го погледна сериозно.
– Трябва да стоиш възможно най-далеч от цялата ситуация, това трябва да направиш. Не е нещо, с което дори Устат да може да се справи. – Флетчър направи кисела физиономия и изглеждаше готов да спори, но на убиеца просто не му се слушаше. Нямаше как да му обясни, че Малора не е враг, който иска да има. – А с Елизабет кашата е оправена. Вече сме приятели. Довечера дори ще й помогна да се научи как да използва магията си.
– О, кашата е много по-дълбока, отколкото си мислиш, приятелю! Елизабет я е страх за теб от теб! Страх я е, че Ка'Раим ще нарани Сам Казра!
Чарли му се хилеше, все едно казаното имаше някакъв смисъл.
– Защо ще я е страх от това? – изгледа го объркано убиеца.
– Защото за нея Сам Казра е чаровният недодялан гигант, който се грижи добре за сладките кончета, а Ка'Раим е страшното чудовище, мъчило я в сънищата й с месеци, което изведнъж е решило, че тя му принадлежи и сега изглежда е "досадно". Но явно я и учи на магия? Нищо чудно, че това момиче е объркано!
– Още не съм започнал да я уча на магия. – измърмори Сам и го изгледа криво, сякаш той беше виновен за всичко. Честно казано, не беше сигурен кое го дразнеше повече – че Лизи смята коняря за недодялан, че явно го е излъгала, че са приятели в сънищата й или че проклетият Чарли се забавляваше на негов гръб. Въздъхна изнервено и прокара ръка през косата си, мръщейки се, когато пръстите му излезнаха лепкави от помадата, която си беше сложил, за да я приглади. Какво още можеше да се скапе днес? – Значи ме мрази, така ли?
Мошеникът изцъка с език.
– Теб те харесва. – Чарли изсумтя, едва успявайки да сподави смеха си. – Ка'Раим... мисля, че каквото правиш последно – работи и отношението към него се затопля, щом е успял да стигне от чудовище до просто "досаден", но месеците мъчения са оставили дълбоки белези, дори и да не ти ги показва. Когато разбере, че двамата сте един човек, ще имаш проблеми. Тя каза, че знае за пилето и вероятно, когато е разбрала за него, е откачила. Ако не си много, много старателен в сънищата й, ситуацията ще е още по-лоша.
„Откачила" беше доста близо. Трябваше да я изнуди, за да я накара да му прости. Но ако лъжеше толкова убедително, че са приятели и са загърбили миналото, не виждаше какво я спира да излъже и за това – със сигурност не и глупавото му обоняние, което, изглежда, улавяше единствено аромата на амара, който носеше след себе си. А лъжеше, защото се страхуваше от него. Изръмжа тихо, ядосан колкото на Малора, толкова и на себе си. Чарли беше прав – наистина беше забъркал каша.
– Аз съм старателен. – каза му. – Опитвам се да не я плаша, показвам й разни места и дори й показах накъде избяга убиеца. Какво още да направя?
Чарли въздъхна.
– Научи я да бъде силна. Помогни й да приеме себе си такава, каквато е. Покажи й, че не е зла, и опитай да покажеш, че и ти не си. Кажи й какво си... – за момент мошеникът изглеждаше замислен, може би се колебаеше. – И кой си.
Сам поклати глава.
– Не мога да й кажа. Тя ще си тръгне.
– Не веднага. Но ще трябва да й кажеш по някое време. И трябва да стане преди да... скоро.
Изведнъж Чарли не искаше да среща погледа му повече.
– „Преди да" какво? – присви очи подозрително Казра. Флетчър не отговори, затова го срита с върха на обувката си в крака. – Какво знаеш? Казвала ли ти е нещо друго?
– Преди да й поникнат гърди! От амулета! Онзи, който й подари!
Какви ги плещеше? Какво общо имаха гърдите й? Чак после осъзна, че гласът на Чарли беше необичайно висок и думите определено не звучаха убедително. Сам беше попитал нещо, което мошеникът не искаше да отговори и той се беше паникьосал.
– Чарли. – настоя убиецът.
Мошеникът завъртя очи раздразнено.
– Не мога да ти кажа. Не е... правилно аз да ти го кажа.
Устната на Сам се изви нагоре, оголвайки тъпите човешки зъби на Джайеш.
– Мога да те накарам да ми кажеш.
Чарли сви рамене. Не изглеждаше никак притеснен, ами в очите му се забелязваше хитър блясък..
– Тайната не е моя. – каза му. – Но ако искаш да й вземеш и това...
Нещастник. Много добре знаеше, че убиецът няма никакво намерение да взима от нея нищо, което тя не пожелае да му даде. Никога повече – дори и знанието, че има нещо, което той единствен не знаеше, да го побъркваше. Гърдите му завибрираха от тихото, недоволно ръмжене. Ефекта се позагуби, когато започна да кашля, а Флетчър се захили с глас.