Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 9.11

  Елизабет последва страшника, стараейки се да се държи близо до него, но без да е твърде очевидна. Знаеше, че той не й вярва, но тя бе убедена, че в банята бе имало някого. Това, че просто се беше изпарил, само затвърждаваше страховете й, че е силуетът от сънищата й. Така се надяваше да се бе отървала от него, толкова се беше зарадвала, че най-сетне е свободна, че сега разочарованието беше като истинска тежест, която я натискаше надолу.
Може би трябваше да каже на Калахан, само че като си представеше разговора, знаеше, че ще завърши с поредното обвинение, че тя е сянка и сама си е виновна, че някакви странни неща й се закачат. Тази мисъл обаче не я подразни толкова много, колкото обикновено.
Беше й донесъл дрехи. Лизи не очакваше, че го е грижа достатъчно за нея, за да го направи, и сега по някаква причина се чувстваше някак неудобно покрай него. Беше й лесно, докато знаеше, че в очите му е опасно чудовище, но нямаше представа как да се държи със страшника, когато я третира като човек.
Момичето вдигна лице към Финиан и бързо го извърна, когато той усети вниманието й. Погледът й попадна върху Казра, който стоеше до един кон с четка в ръка, но интересът му бе насочен другаде – към нея. Поне сега не се усмихваше, но отново забравяше да мига. Дори от разстояние Лизи знаеше, че я оглежда внимателно. Идваше й да се свие и направо да се залепи за Калахан, но вместо това изчака очите му да намерят нейните и ги задържа. Само за няколко секунди, колкото да му даде да разбере, че знае какво прави и не й харесва.
– Хубаво. Чиста си – каза достатъчно високо Казра, за да може Лизи да го чуе.
Дойде й да потъне в земята от срам, но понеже Боговете не бяха така щедри да отворят една дупка, в която да се метне, вместо това побърза да влезе в странноприемницата, където едва не се блъсна във Флетчър.
– Извинете – смутолеви и се отдръпна, за да се размине с него.
Търговецът първоначално само кимпна, усмихна се леко и с премерено завъртане се размина с нея, но след като прекрачи прага, явно размисли и се обърна към нея с широка, дяволита усмивка:
– Лейди Шей, – каза той с ненужно силен глас, след което се обърна към Фин. – господин Калахан! Желая ви прекрасен ден!
Двамата с Финиан измърмориха нещо в отговор под съпровода на ръмжене, което с еднакъв успех може да идваше от коня, от Казра или от змей, а скоро след това вече бяха в стаята. Финиан едва затвори вратата и вече й се караше:
– Какво си мислеше, че правиш днес? Не можеш просто така да сключваш сделки с непознати!
Камериерката беше изчистила стаята и бе оставила прозореца отворен, въпреки че така жегата влизаше в вътре. Явно присъствието на Елизабет доста се е било усещало.
– Ти щеше да направиш същото – изтъкна му и започна да реди мокрите дрехи по перваза, за да изсъхнат.
– Аз щях да му платя.
– Нали каза, че няма пари? – погледна го през рамо.
– Няма пари за два чифта документи.
– Ахаа – провлачи момичето и се обърна към него. – Сега разбирам. Проблемът не е, че нямаш пари. Проблемът е, че не искаш аз да съм легална тук.
Страшникът въздъхна.
– Елизабет, ти си сянка.
– Така си мислиш ти – скръсти ръце на гърдите си тя.
– Не, такива са фактите! – каза твърдо и пристъпи към нея. – Ти си сянка и ако някой го открие, ще те дадат на Ну'Ахра. Сещаш се, орденът, чиито жрици в момента са много популярни мишени? Не мога да гарантирам нито твоята безопасност, нито тази на всички останали, ако се разхождаш свободно. И не ме гледай така. И двамата знаем на какво си способна, като се почувстваш застрашена.
Елизабет сви устни недоволно и се облегна на масата. Нямаше как да спори с него за това, но не значеше, че й харесва.
– Още не разбирам защо някой ще купува сенки – измърмори. – Какво правят с тях, като ги купят?
– Нямам представа – отвърна Финиан. – Имаме агенти в Хайрани, но досега никой не е успял да разбере. Знаем само, че веднъж взети от храма, повече никой не ги вижда. Хората тук вярват, че жриците имат способности – като да лекуват различни заболявания, включително такива на ума.
– Каквито се получават, когато някой е обладан от фантом и които изчезват, щом сянката го прогони – продължи мисълта му девойката. Калахан кимна. – Тогава не вършат ли общо взето същата работа като страшниците?
– Не – отсече той. – Един страшник никога няма... – погледна я някак смутено, прокашля се и доста по-спокойно каза: – Нека речем, че методите ни се различават. Освен това предполагаме, че храмът има някаква връзка с демоните. Откакто се е появил преди половин век, демонското настъпление напредва все повече, в което има логика, особено ако им предават сенките.
Елизабет знаеше за войната, разбира се, но докато живееше в Рива, разказите за нея бяха като истории от съвсем различен свят. Сега обаче беше в Хайрани и дори не знаеше къде точно. Каква гаранция имаше, че битките не се водят на няколко километра от нея? Знаеше обаче, че няма никакъв смисъл да го пита – той нямаше да й отговори. Вместо това помълча няколко мига, мъчейки се да събере кураж. Обмисляше го откакто се събуди и макар да не бе минало кой знае колко време от тогава, усещаше, че е редно. Особено след инцидента в банята.
– Ако имате такива предположения, – започна несигурно. – защо не се опитаме да направим нещо?
Той я изгледа изненадано. Снощи му беше задала същия въпрос, само че не бе включила и себе си. Честно, Лизи очакваше той да се съгласи. Нали все пак искаше да я направят част от страшниците? Тук имаше толкова много фантоми, така че докато Акантусите дойдеха за тях, тя вече щеше да е напълно тренирана и готова за мисии. Или да им се изплъзне и този път да е способна да оцелее сама, но момичето се постара да скрие точно тези мисли от изражението си.
Вместо да е очарован обаче, Калахан прозвуча даже леко ядосан.
– Не ме ли слушаше досега? Не сме в безопасност, докато сме в Хайрани. Теб ще те дадат в храма, а мен ще ме убият! Може и да ти звучи като прекрасна идея...
– Не искам смъртта ти – прекъсна го тя. Той я погледна скептично и тя продължи искрено. – Наистина не искам да умреш, Калахан. Ако не можеш да повярваш в това, повярвай поне, че си ми нужен, за да оцелея тук. Хайрани е толкова... различна от Рива. Не знам правилата. Не знам нищо – прехапа устна, осъзнавайки напълно колко истина имаше в думите й. Щеше да се озове в Гилдията на убийците още през първата си вечер в града, ако не беше той. Ако не друго, то признанието й явно беше сварило неподготвен и страшника, затова тя побърза да се възползва от изненадата му: – Просто се опитвам да кажа, че докато сме тук, можем да помогнем на някого. Онзи човек в уличката вчера... Изглеждаше толкова объркан, Калахан. Нямаше представа как се е озовал там. Нямаше представа, че замалко е щял да ме убие. Кой знае дали не е убил някого преди това. Ако двамата с теб можем да предотвратим...
– Елизабет – беше негов ред да я прекъсне. Гласът му беше мек, почти нежен. – Разбирам те, повярвай ми. Но имам заповеди. Има процедури, които трябва да спазя. Това е вражеска територия. Двамата с теб трябва да сме по-тихи от водата, докато сме тук. Когато дойдат да ни измъкнат, ще предложа на останалите да предприемем нещо, но не мога да действам сам – не и без да знам в какво се забърквам. Никой не бива да узнае кои сме и че сме тук, а вече привлякохме достатъчно внимание вчера в магазина. Разбираш ли?
Елизабет сведе глава и кимна. Наистина разбираше. Беше опасно, тя нямаше никакъв опит и разчитаха основно на него. Но навън имаше десетки съсипани животи, защото някаква твар е решила да се повози. Междувременно тя имаше силата с двете си ръце да им помогне – буквално. Да знае това и да не прави нищо, караше нещо да гори в гърдите й. Преглътна горчивия вкус в устата си и попита:
– Тогава какво ще правим, докато чакаме?
– Ти ще стоиш тук. Аз ще си намеря работа. Даже мисля да изляза още днес.
– И аз мога да работя – предложи тя.
– Не.
– Но ще имам документи. Ако ме научиш на езика... – не искаше да се откаже.
– Казах не – намръщи й се. – Дори и да те боядисаме, няма как да скрием, че си чужденка, с което ще привлечеш внимание. Обясних ти вече няколко пъти, че вниманието е нежелателно.
– На теб също ти личи, че си чужденец, Калахан – намръщи му се и тя.
Естествено, знаеше, че не заради това не иска да й позволи. Не й даваше, защото я смяташе за чудовище. Оттласна се от масата и тръгна към вратата.
– Къде отиваш? – попита я рязко той, препречвайки й пътя.
– Гладна съм.
– Нали яде скоро?
– И после ти ме ядоса отново. Когато съм ядосана, ям – направи му жест с ръка. – Мръдни.
Финиан отново изглеждаше несигурен дали да й се дразни, или да се засмее. В крайна сметка й се усмихна криво.
– Ще трябва да си намеря някоя високоплатена работа, ако трябва да те храним всеки път, когато си кисела – каза й и преди тя да е успяла да му откъсне главата, той се обърна. – Стой тук. Ще ти донеса нещо.
– Не може ли да сляза долу и да си избера?
– По-добре е да останеш тук.
Лизи отвори уста, а после я затвори. Да му крещи нямаше да помогне с нищо, но не можа да скрие неприязънта си към него и към ситуацията, когато попита:
– Значи какво? Затворник съм тук?
– Не, Елизабет. Докато си тук, всички сме в безопасност.
И с това излезе, оставяйки я сама. Поне новата й килия имаше сравнително меко легло и прозорец, който се отваря. А и някой чистеше и храната не беше никак лоша. Спрямо предишната й килия, това беше значително подобрение.
Опита й да мисли позитивно не намали желанието да извие врата на проклетия страшник.