Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 10.6

Чарли се обърна, когато момичето не тръгна след него. С недоумение беше забила поглед в прецизната малка дупка по средата на гърдите на трупа на големия мъж. Стоеше скована, леко наклонена назад, сякаш беше замръзнала във времето, докато се отдръпваше от тялото и беше може би леко... погнусена? Смутена? Може би беше в шок? А само преди малко клечеше до точно този труп, прегърбена, все още с дълги червени нокти и с удоволствие поглъщаше телцето на малкия фантом. Като я погледна сега, дори зениците й се бяха върнали към нормалния си човешки вид, а не светеха красиво в тъмното с отразената светлина на атешите като на котка. Чарли въздъхна.
– Лин! – извика й той, но гласът му нямаше видим резултат.
Очите на момичето отново започнаха да проблясват в тъмното, но този път по съвсем различен начин. Кристални капчици избиваха по ръба им и започнаха да се събират в малки езерца, готови всеки момент да прелеят.
– Лин! – опита отново.
Въпреки всички видими промени по лицето й, момичето не беше помръднало и стоеше все още в същата потресена поза. Чарли се зачуди дали не може да я преметне и нея на рамо, но тежестта на страшника го накара бързо да размисли. А и вече имаше достатъчно кръв по ризата си от малкия лорд Калахан, не му трябваше още. Може би можеше все още да бъде спасена. Още малко кръв по нея и със сигурност беше за изхвърляне.
Чарли въздъхна още веднъж, намести страшника на рамото си и пристъпи към момичето. Отметна русите й, покрити с кръв къдрици и погали бузата й с върха на пръстите си, прошепвайки нежно:
– Елизабет, хайде.
Ходът на времето все едно се върна и момичето се обърна към него. Сълзите все още се стичаха по бузите й, но тя кимна и изглеждаше готова да го последва. Гарванът на рамото й, който до преди малко само беше въртял глава любопитно, следвайки погледа на девойката, сега започна да протестира грачейки. Чарлс се обърна гневно към него и му изсъска:
– А с теб ще се оправим по-късно!
Чарли изобщо не възнамеряваше днес да е навън до толкова късно. Напротив, имаше всякакви намерения да се прибере в странноприемницата, след като беше свършил с работата си. По това време вече трябваше да е свършил с маркирането на картите за играта в сряда и тъкмо да започва да ги запечатва с официалния печат на гилдията на калиграфите, от които трябваше да се вземат нови тестета всяка седмица, за да се избегне измама. Все пак играта беше известна с честността си.
Вместо това беше срещнал страшника, Елизабет и глупавата птица, промъкващи се по малките улички на лош квартал на града и търчейки към нещо, което очевидно можеше само да доведе до неприятности. Когато видя точно в какво се бяха забъркали, едва не тръгна да им помага, но само глупак би се бил с такъв гигант. Беше много доволен, че не му се наложи да обяснява на двама почти непознати защо злополучен търговец и дребен мошеник може да се бие като него.
Сега Чарли ги водеше отново по малките улички на друг лош квартал. Водеше и носеше, напомни му тежестта на гърба му. Чарли харесваше малките улички. В тях живееха най-интересните хора. Човекът, който сега му трябваше, беше вече само на няколко преки разстояние. Беше лечител, незаконен естествено, но един от по-добрите. Обяснението от къде дребен мошеник познава незаконен лечител беше лесно. Всъщност всички дребни мошеници, които Флетчър познаваше, знаеха къде да бъдат закърпени, когато някой ядосан клиент хванеше детайлите на сделката, която му пробутваха като златна. За повечето намирането на нов лекар беше първата работа, която свършваха във всеки нов град, където ги отвееше вятъра на измамата. Чарли дори познаваше на времето един капитан от островите, който наемаше един-двама лечители без лиценз в екипажа си и ги возеше в най-престижните каюти до неговата.
Докторът, при когото отиваха, беше от тези, които бяха учили за призванието, а не от месарите и шивачите, които по принуда някой ден им се беше наложило да закърпят някого и неприятното изживяване се беше превърнало в доходоносен малък бизнес. Уменията на доктор Захир още от годините му в академията го бяха превърнали в един от малцината кандидати за личен лечител на принца. За нещастие на младия лечител тази позиция изискваше вето на кандидатите от тайните служби на Лунарата, агентите на които откриха в неофициалната му лаборатория научни експерименти с трупове, което сложи край на кариерата му и на живота му. Официално. За щастие други елементи на властта, не толкова официални, не се интересуваха от странните академични интереси на лечителя и му осигуриха ново име и жилище в замяна на услугите му. Този доктор беше може би единственият човек, който можеше да спаси краката на страшника, точно заради екстравагантните си интереси. За щастие, Елизабет се беше справила със своите наранявания, като хапна от фантома. Елизабет...
Момичето тичаше тихо след него без да пророни и дума, а Чарли, изгубен в мислите си, дори не беше обърнал внимание на тишината. Търговецът се напсува на ум за проклетия си блуждаещ ум и веднага се обърна, за да я провери. Само миг беше достатъчен, за да разбере колко голяма грешка е направил. Момичето бягаше механично след него, поддържаше темпото, което Чарли беше наложил, но не като човек, а като нещо изкуствено – автоматон, или кукла, която прилича и се движи като човек, но не съвсем. Напрегнатите черти на лицето й от физическото натоварване контрастираха с неестествено отпуснатите й рамене. Сякаш въпреки че продължаваше напред, се беше предала, изгубила всякаква енергия и желание за живот. Най-много го плашеха очите й – вече не плачеха, но блуждаеха, невиждащи нищо, с дълбока тъга в тях.
Чарлс спря изведнъж и Елизабет се блъсна леко в гърба му, което предизвика тих стон от тялото на Калахан. Флетчър го игнорира и вместо това пристъпи крачка напред и се обърна, за да е лице в лице с момичето.
– Елизабет. – въпреки тихия му тон името накара очите на момичето да се фокусират върху него. – Всичко ще бъде наред! – обеща и той и отново погали бузата й.
Знаеше, че жестът не трябваше да дойде от него, но момичето имаше нужда от някаква, дори малка утеха и той беше единственият наоколо, на когото му пукаше достатъчно. За щастие умът на Елизабет явно не беше толкова далеч от тялото й, колкото изглеждаше – момичето кимна и въпреки че изражението на лицето и не се промени, стойката й стана малко по-решителна, вероятно дори без тя да го осъзнава. Беше по-силна, отколкото изглеждаше. Чарли я хвана за ръката и така продължиха още няколко пресечки.
Къщата на доктор Захир на външен вид не се отличаваше по нищо от другите схлупени невзрачни къщи около нея, но дори в тъмното Чарли не можеше да я сбърка поради една единствена причина. Когато магьосник с перла погледнеше към която и да е друга къща в квартала, по външните и стени бяха налазили стотици дребни, може би дори безвредни, ако теориите бяха верни, фантомчета. Къщата на доктор Захир беше чиста. Обикновено това означаваше присъствието на сянка, тук случаят беше друг. Въпреки че дворът не беше заграден от физическа ограда, някой от колегите на Чарлс се беше погрижил да има магическа такава. Това беше до някъде за спокойствието на доктора и до някъде за спокойствието на неговите пациенти, които също обикновено бяха колеги. Но не и този път.
Чарли въздъхна за трети път тази вечер и подбели очи за първи, когато приближиха къщата. Докторът беше сравнително млад мъж и дори през стените и дебелата дъбова врата се чуваха звучни стонове – мъжки и женски. Оживената тирада удари, на която Чарлс подложи вратата, предизвика интересна комбинация между тъпи удари, дрънчене и псувни.
– Махай се! – бяха първите прилични думи, които се чуха отвътре.
Чарли за втори път подбели очи.
– Флетчър от Кантората! Отваряй! – извика той в отговор.
Суматохата и псувните бяха възобновени, но минута по-късно вратата се отвори и на прага стоеше млад, слаб мъж с къса, къдрава черна коса, мургаво лице и хитри кафяви очи.
– Какво искаш? – попита Захир.
– За какво мога да идвам при лечител с тяло на рамо! – развика се Флетчър, доволен, че освен бариерата за фантоми, дворът беше омагьосан и да притъпява шума, идващ от къщата, заради което и докторът беше толкова ентусиазиран при еротичните си активности. – Махни се от вратата и ме остави да вляза, преди тоя да умре!
Лечителят не помръдна, само вдигна вежди и попита с обигран тон:
– Официална работа на Кантората?
Чарли искаше да излъже за да минат по-бързо нещата, но никак не му се щеше към месечните сметки на доктора към Кантората да дойде фактура за нерегламентирано лечение на някой, който не беше член на организацията, особено чужденец... особено с името на Флетчър, прикрепено към документа.
– Не, – призна накрая. – но ще платя лично.
Докторът сдъвка нещо в устата си и преглътна.
– Не става. Работя само с кантората. Това са условията. – вдигна рамена той и тръгна да затваря вратата.
– Чакай! – извика Флетчър и рязко препречи хода на вратата с ръка. Калахан изсумтя от гърба му, което поне значеше, че е жив и Чарлс не си губи просто времето с глупости. – Ще ти дължа услуга!
Захир изглежда се замисли за момент, но бързо претеглил опциите, дръпна вратата отново:
– Не.
– Чакай! – извика отново Чарли и този път стона беше напълно оправдан, тъй като с внезапното движение блъсна главата на страшника в рамката на вратата. – Ка'Раим ще ти дължи услуга!
При думите на търговеца мургавата кожа на лечителя стана почти бяла и със забързан жест той подкани Чарлс и който и да е довел със себе си да влязат в преддверието на къщата.
– Ка'Раим? – попита невярващо доктора.
– Да.
За първи път лечителя стрелна поглед от Флетчър към тялото на рамото му и момичето, което ходеше като призрак след него.
– Фатима! – извика докторът и красива, млада мургава жена с леко намусено изражение влезе в стаята. – Свари билки за момичето. Успокояващи.
Изражението на жената стана още по-кисело, но с недоволно "Да" отиде да вари билките, за които беше помолена.
– Ела. – докторът поведе Елизабет към удобно изглеждащ диван, където я постави да седне и хвана ръката й за китката. Устните му потрепваха леко все едно броеше, докато гледаше нагоре.
Веждите на момичето се събраха в леко озадачено изражение. Чарлс тъкмо щеше да реши, че ще попита къде са, какво и правят или дори че започва да идва на себе си, но вместо това тя вдигна лице нагоре към него и с кух глас каза:
– Хирса каза, че те чака за някаква игра другата сряда. Също така да спреш да кръщаваш хората с глупави имена.
Чарли беше сигурен, че изражението на лицето му се смени няколко пъти, преди да успее да го овладее. Нямаше представа как да отговори на странното съобщение от Хирса, затова след като остави страшника на легло, което знаеше, че е за пациенти, просто отиде до нея и разроши леко вече рошавата й руса коса.
– Добро момиче!
Думите, а може би и жеста, му донесоха гневен поглед от страна както на лечителя, така и на младата жена, която вече се връщаше с чая. Или може би беше отвара, на Чарли разликата му убягваше. Елизабет обаче не беше реагирала по никакъв начин.
Докторът продължи с магическата част на прегледа на младото момиче. Направи няколко странни жеста и започна да мърмори нещо под носа си, което Чарли не разбираше, а и за което нямаше талант. Заклинанието беше дълго и на лечителя му отне около половин минута да изкаже всичките му думи и да направи необходимите жестове, след което се намръщи.
– Сянка?
При думата "хасса" момичето потръпна.
– Да. – потвърди Чарли.
– И жертвата й? – с гневен тон Захир посочи към страшника, който дишаше тежко на кушетката.
Жеста и думите, въпреки че бяха неразбираеми за нея, накараха Елизабет да подскочи на мястото си. Флетчър тъкмо щеше да се развика, но гневният птичи крясък идващ от върха на гардероба го изпревари и накара лечителя да пребледнее.
– Как... – започна той, но Чарли го прекъсна.
– Не, идиот смотан, това не е жертвата й, а мъжът, който тя спаси днес! И ако не искаш да ядосаш още повече гарвана, или по-лошо – мен, тогава няма да споменаваш повече, че е... – Чарли спря, за да избегне думата – специална, а ще се погрижиш за нейните рани, и когато ти остане време – за здравето на спасения мъж.
Комбинираният гняв на птица и член на Кантората накара докторът да запелтечи.
– Тя-тя е д-д-добре! З-з-здрава е! С-само е в шок. С-сега ще се заема с мъжа!
Захир побърза да направи точно това, докато Фатима поднасяше отварата от успокоителни треви на Елизабет. Чарли се обърна към нея и срещна намръщената й физиономия с усмивка.
– Моля позволете ми да кажа, че сте много по-красива от жена му. Предполагам, че тя е при роднини?
– Аз съм жена му! – извика Фатима объркано.
– О! – Чарли се смути и викна към Захир – Коя беше тази с големия нос миналия път, като идвах?
– Майка ми! – отговори лечителя, явно смятащ заплахата на Флетчър за по-страшна от евентуален семеен скандал, докато бързо опипваше краката на Финиан, който тихо сумтеше при всяко докосване.
– Предай й поздрави и й кажи, че готви много хубаво! – отвърна Чарли – Но Кантората няма да бъде доволна, че майка ти знае, че си жив.
Търговецът се обърна обратно към Фатима, която на свой ред хвърли раздразнен поглед към него, докато помагаше на Елизабет да пие от миризливата запарка.
– Извинявам се за объркването. – ухили й се Чарли отново и с енергично завъртане тръгна към Захир и новия му пациент.
Гарванът, нетипично за него, излетя от гардероба и кацна на рамото на Чарли, сякаш и той искаше да провери какво е състоянието на страшника. Двамата търпеливо зачакаха докторът да приключи с прегледа.
Няколко минути по-късно Захир се изправи и видимо по-спокоен от преди започна да изброява всички счупвания и наранявания, които беше открил по тялото на Калахан. Списъкът беше дълъг, затова Чарли от време на време кимаше замислено все едно беше дълбоко заинтересуван от разнообразните травми и описанието на лечението им, въпреки че не разбираше поне половината от това, което доктора говореше. Птицата също въртеше глава с интерес и може би дори малко повече разбиране.
– Значи няма да умре, така ли? – попита търговецът, след като Захир свърши с обясненията.
– Не. – отговори лечителят с няколко бързи мигания – Нали с това започнах, стабилизирах го. Ще ми трябва седмица за пълно лечение, но мога да го изправя на крака за два дни.
– Давай за два дни, че... – започна да казва Чарли, но възмутен грак от рамото му го накара да се спре.
Търговецът бавно се обърна към птицата и разтри ухото си с гримаса. Птицата от своя страна тракна леко с клюн.
– Знаеш ли, по-добре дай пълното лечение, плюс още една седмица наблюдение, за да сме сигурни, че всичко ще е наред. – каза Чарли с тон, все едно току-що беше размислил след дълъг и смислен аргумент от страна на гарвана – И през цялото време го дръж упоен, нека да си поспи момчето.
Докторът премигна учудено още веднъж.
– Само упойката за толкова дълъг период ще струва колкото услугите ми за два месеца. Да не говорим за страничните ефекти, които може да има...
– Парите не са проблем. – отсече Чарли – А за страничните ефекти... все ще измислиш нещо, че да не са прекалено сериозни. Ако след това може да си каже името, ще ти платя двойно. – усмихна се търговецът.
Обещанието за малкото състояние накара челюстта на Захир да затрепери леко.
– Хайде, дай да видим как е момичето. – тръгна наобратно Чарли и го подкани с леко махане на ръка.
Видът на Елизабет обаче накара усмивката на Флетчър отново да изчезне. Въпреки билките лицето й все още беше замръзнало в напрегната гримаса, а малката й снага сега се беше свила на мекия стол и се люшкаше леко. Чарли беше пил преди от тези билки и знаеше какъв ефект трябваше да имат. Това не беше нормално и намръщеното лице на доктор Захир го потвърждаваше.
Елизабет дори не отбеляза приближаването на двамата, докато гарванът не скочи от рамото на Чарли и не полетя към нея, опитвайки се да кацне на главата й. Вместо това момичето стрелна ръце към него, хвана го във въздуха и го стисна силно към гърдите си. Изненаданата птица изпляска няколко пъти с крила, преди да осъзнае къде е и да се успокои. След това гарванът реши, че му харесва там и се сгуши и напухи, издавайки лек гъргорещ звук. Това изглежда успокои момичето и чертите на лицето й малко се отпуснаха, въпреки че погледът й все още блуждаеше празно из стаята. Чарли сложи ръка на рамото й и с тих глас повтори това, което й беше казал в алеята, докато бягаха насам:
– Всичко ще бъде наред.
Билките явно правеха нещо, защото думите накараха очите на Елизабет за първи път да се фокусират върху него от битката насам. Тя отвори леко устни и в първия момент се задави. След няколко секунди кашляне дробовете й най-после се успокоиха и момичето успя да каже единствена дума с дрезгав глас:
– Финиан?
– Той ще бъде добре. – успокои я Чарли – Доктор Захир е най-добрият в града и той ще се погрижи за него.
Докторът кимна утвърдително и повтори на хайрански:
– Ще бъде добре.
– Добре. – каза Елизабет тихо и завря нос в перушината на птицата.
Чарли не беше сигурен дали беше разбрала какво й казват, или просто беше повторила последната чута дума. Търговецът и докторът леко се отдалечиха, оставяйки място на Фатима да завие момичето с някаква плетена връхна дреха, в която Елизабет се сгуши още повече.
В краткия разговор с лечителя Чарли на няколко пъти го попита дали наистина й няма нищо физическо, но Захир го убеди, че няма нищо, което да може да излекува с познанията си за човешкото тяло или с магия. Единствения лек, който предложи, бяха билките, които сега й бяха дали. Захир помоли Фатима да опакова смес от различните треви, докато той обясняваше как да се приготвят и дават най-ефективно.
– Най-доброто, което мога да препоръчам, е да бъде в позната обстановка и да почива. За другото ще се погрижи времето.
Чарли кимна. Искаше му се да направи повече, но според лечителя нямаше какво. Търговецът му благодари и остави малка кесия с монети, разплащане за работата, която беше свършил по-рано вечерта, и обеща, че ще се върне на следващия ден с повече. След това хвана Елизабет за ръката и я поведе през нощта по осветените от атеши улици към хана, където живееха временно. Не знаеше много за момичето, но това беше единствената позната обстановка, за която можеше да се сети.
Половин час по-късно остави момичето в леглото в стаята й, гарванът все още сгушен до гърдите й. Чарли леко я погали по челото и я зави с лекото одеяло.
– Няма страшно, аз съм тук и няма да оставя чудовищата да дойдат при теб. – каза й тихо. – Сега поспи. Утрото ще е по-светло.
След това я остави и слезе към кухнята на долния етаж, за да приготви отварата от билките.

Елизабет остана сама, загледана в затворената врата без да я вижда. В съзнанието си отново беше на улицата, ядеше фантома, а тялото на работника лежеше с дупка в гърдите в краката й. В онези няколко минути... Всичко беше толкова ясно. Знаеше точно какво иска и какво трябва да стори, за да го постигне. Нямаше страх или съмнения, само... мир.
Трябваше да съжалява. Трябваше да скърби за живота, който отне с двете си ръце. Трябваше да се разкъсва от вина. Само че как да съжалява, когато бе изпитала такова удоволствие? Когато за първи път от месеци в нея беше тихо?
И това беше нещото, което Флетчър не знаеше. Той искаше да я пази от чудовищата, но дори и не подозираше, че тя е най-голямото сред тях.
Лизи потръпна и притисна Франк малко повече към себе си. Единствената топлина, която изпитваше в момента, идваше от него.
Чарлс се върна с чаша, пълна с димяща течност. Говореше й нещо, но тя не можеше да се фокусира съвсем върху думите му. Знаеше, че търговецът иска от нея да изпие горчивата отвара, затова тя го направи. После продължи да седи на леглото, прегръщайки гарвана.
– Аз ще бъда добре. – чу се по някое време да казва на Флетчър. – Благодаря за всичко. Сега искам да остана сама.
Нямаше представа дали и какво й отговори той. По някое време просто осъзна, че него го няма в стаята, а тя продължава да седи на леглото. Трябваше да е стояла така дълго време, защото навън вече изсветляваше.
Елизабет се изправи. Отиде до прозореца и го отвори, пускайки светлосенките на утрото в стаята. По небето се гонеха малки облачета, обагрени от зората в розово. Някъде в далечината се дочуваха крясъците на чайките и шума на всички хора, които започваха деня си. Момичето затвори очи и вдиша дълбоко. Въздухът носеше миризмата на морето, на конете в конюшнята, на закуската, която Аша приготвяше за гостите в странноприемницата си. Лизи докосна с устни пернатата глава на Франк и го пусна да отлети. Той щеше да е добре. Финиан също щеше да е добре. Без нея целият свят щеше да е по-добре.
В очите й нямаше сълзи, когато ги отвори и погледна надолу към твърдия камък под прозореца си.
Флетчър беше прав. Утрото щеше да е по-светло. Защото нея нямаше да я има.