Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 7.5

– Казаха ми, че още съществуваш.
Никога нямаше да забрави този глас, така студен и делови, пълен с цялата важност, която златната верижка с тежката емблема на Кралския Съвет му даваше. Със същия глас я бе осъдил на посребряване. Ей така бе наредил да отнемат живота й, сякаш тя не беше нищо и не значеше нищо. И сега Кадион Илес беше тук, в една стая с нея, само на няколко метра от нея. Елизабет не можеше да стори нищо, за да спре треперенето си. Започна да се тресе толкова силно, че се уплаши да не докосне илюзията и да я развали.
– Все още мърдам, да – отвърна МакГилиан. Можеше да чуе усмивката му. Как, в името на Боговете, можеше да се усмихва?
– Не за дълго. Такива като теб трябва да бъдат унищожени, изтръгнати още в зародиш – Илес направи крачка напред към скривалището й: – Разнасяш същата зараза като нечистите. Отрепка!
– Усещам доста негативни емоции от Вашата посока – каза капитанът, сякаш това хич не го засягаше и Илес не можеше и него да смачка все едно е мравка. – Това хич не е полезно за мъж на Вашата възраст. Искате ли малко анбра? Казват, че върши чудеса за сърцето, пък и е питателна!
Още двама мъже, гвардейци, нахлуха в малката каюта. Застанаха за миг от двете страни на магистрата и той сигурно им даде знак, защото започнаха да претърсват помещението. Единият погледна първо под леглото, а после махна тънкия дюшек и го съдра с нож в търсене на Боговете знаят какво. Вторият започна да хвърля на пода всичко от рафтовете на едната стена. Компаси, карти, книги, корабни дневници – всичко беше пипнато, разгледано и грубо захвърлено на купчина. Звукът на счупено стъкло, когато и една бутилка намери мястото си там, опръсквайки всичко с червено, накара Елизабет да подскочи и да запуши устата си с ръка, за да не изпищи.
И тогава онзи приключи с дюшека и възглавницата, прескочи бъркотията на пода и застана до бюрото. Елизабет спря да диша.
– Нужно ли е всичко това? – попита отегчено МакГилиан. – Какво точно очаквате да намерите, момчета? Защото нечистата може и да беше малко дребна и недохранена, като я гледах на ешафода, но съм сигурен, че трудно ще се завре в телескоп.
– Знам, че криеш нещо, МакГилиан, и ще го намеря!
– Само едно? – прозвуча отново усмивката му.
Елизабет втренчи невярващ поглед в него. Затова успя и да види как скръсти ръце зад гърба си и пръстите на лявата му направиха два отсечени жеста в същия момент, в който гвардеецът с един замах събори всичко от бюрото на земята. Ръба на една карта проряза илюзията, докато падаше. Лизи застина, очаквайки всеки миг Илес да види, че гърба на бюрото не е никакъв гръб, усещайки вече металическия, лепкав мирис на разтопеното сребро в котлето. Но магията не потрепна. Нямаше концентрични кръгове. Повърхността си остана напълно гладка.
МакГилиан я бе задържал. Задържаше я и в момента, докато войниците отваряха чекмеджетата и изсипваха съдържанието им на пода. Богове, можеше да види лицата им, настървението им да открият нещо, каквото и да е. Всеки миг щяха да забележат, че част от разпилените документи и предмети сякаш се стопяваха, щом попаднеха под бюрото. Щяха да се пресегнат вътре и да я намерят. Елизабет остави грапавия метал на пръта да се плъзне в дланта й. Щеше да е готова за тях. Щеше да се бори и ако не успееше да се спаси – щеше да ги накара да я убият още тук.
– Корабът е чист.
Гласът дойде от прага, но Елизабет не откъсваше поглед от двамата войници. Кръвта жужеше в главата й, пулсът й я давеше и по тялото й пробягваха вълни иглички, които я пришпорваха да направи нещо, да действа веднага. Тя обаче потисна импулса. Продължи да чака. Ето сега. Единият войник погледна право към нея.
И отклони поглед.
– И каютата е чиста – оповести и се изправи.
– Не бих я нарекъл така – каза кисело МакГилиан. – Жал ми е за горките ви жени, господа – въздъхна и в гласа му отново се прокрадна самодоволната, весела нотка. – Повече късмет другия път, Ваша милост.
– Върви по дяволите – изплю Илес.
– Нека Ви изпратя – каза невъзмутимо капитанът и пристъпи към съдията.
Гвардейците в миг напуснаха бюрото и отидоха да го пазят от пирата, а пък той вдигна помирително ръце.
– Добре, няма да Ви пипам. Но наистина е време да си вървите. Приливи, отливи и така нататък.
Илес се премести с крачка и сега Елизабет можеше да види изражението му. Острите му черти сега направо бяха като изсечени от лед от ненавист и гняв. Малките му очички обиколиха стаята, минаха и покрай нея, но накрая се впиха в МакГилиан.
– Един ден ще стъпиш накриво, Корън, и тогава ще затанцуваш на бесилото.
Пиратът наклони глава и озадачено попита:
– Но как ще танцувам с навехнат глезен?
Илес изръмжа, завъртя се и излезе от каютата, следван от гвардейците. МакГилиан го последва, затваряйки вратата след себе си.
Някъде нещо от нахвърляните предмети се свлече с подрънкване. А после тишина.
Илюзията се разпадна. Светлината от люка отново нахлу при нея.
Беше... оцеляла?
Елизабет се изсмя, а после бързо запуши устата си. Погледна боязливо към вратата и когато тя си остана затворена, продължи да се кикоти тихо. Беше безсилна да го спре. Дори не разбираше защо. Все още беше твърде уплашена и знаеше, че няма да спре да бъде, докато „Вечерницата" не напусне бреговете на Рива.
И просто така смехът й премина в хлипове, които й бе дори по-трудно да заглуши. Догади й се. Сви колене към гърдите си и стисна очи, мъчейки се да убеди тялото си да не изхвърля преживяния страх все едно беше някаква отрова, а когато отново ги отвори, твърде неспокойна да не би някой да влезе и тя да не го види, Франк стоеше до нея. Не знаеше къде беше изчезнал по време на претърсването, нито пък го беше усетила да идва. Тих като сянка. Кой знае дали всъщност не беше такава. Със сигурност не беше обикновена птица. В момента обаче не й пукаше, дори да беше демон. Протегна ръката си към него и той веднага се захвана за нея, толкова внимателен да не я нарани с ноктите, които днес беше впил в рамото й, за да я извади от паниката. Пренесе го до гърдите си и там просто го прегърна. Той издаде объркан звук, но не направи опит да отлети. Миришеше й на топлия вятър през лятото, на дългите вечерни разходки с Франсис и Марго по крайбрежната алея, които никога повече нямаше прави.
Скри лице в топлото му тяло и заплака мълчаливо. Сълзите й се хлъзгаха по лъскавите му черни пера.

Share this: