Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 12

– Нека те прибера. – опита Сам за пети път. – Няма нужда да виждаш това.
Сирената ги водеше към храма на Ну'Ахра. Поредната мъртва жрица. Тази беше осма? Девета? Вече не беше сигурен. Уличките, водещи натам, бяха претъпкани с хора, които бързаха да се отдалечат. Не като него и Елизабет. Онези имаха все пак някакъв мозък.
– Ти пръв тръгна натам. – изтъкна му тя и едва се промуши между двама мъже.
– И после си спомних, че не трябва да виждаш такива неща. – каза й.
Тя вдигна критично вежда, но преди да е успяла да отвърне нещо, морето от хора започна да я влече назад. С дълбока въздишка Сам разбута малко народ и я сграбчи за ръката, издърпвайки я до себе си.
– Да не говорим, че си толкова дребна и кльощава, че ще те стъпчат. – допълни.
– Предпочитам стройна и елегантна. – измърмори тя.
– Те и такива тъпчат.
Сам я изведе встрани и я завъртя, така че гърба й да се опира в ярко жълтата стена на една ниска къща, и застана пред нея, за да я пази от потока от хора. Сведе поглед към Елизабет и в първия момент нямаше как да не се намръщи на черните й кичури. Бяха полепнали по челото и врата й от пот. Явно все още не можеше да свикне с горещото време в Ан Налат. Двамата бяха достатъчно близко един до друг, че да усети топлината, която тялото й излъчваше. Лицето й също изглеждаше доста зачервено. По някаква причина отказваше да срещне погледа му, а когато я видя да стиска опакованата книга силно към гърдите си и да се притиска по-плътно към стената, се намръщи отново, но по друга причина.
– Лошо ли ти е? – попита я и приглади мократа коса от челото й. Тя трепна и Сам дръпна ръката си объркано. – Защо те е страх от мен?
– Не ме е страх от теб. – отвърна тихо тя.
– Лин. – повика я. Нищо. Все едно не го беше чула. Не разбираше какво се беше случило, но никак не му харесваше. Поколеба се за момент, понеже не искаше да я плаши, но в крайна сметка се пресегна и с пръсти повдигна брадичката й нагоре, така че да я накара да го погледне. Тя отново отказа. Нещо в него се сви неприятно. – Лизи. Какво има?
Очите им най-накрая се срещнаха. Нейните отново изглеждаха невероятно сини, както когато му беше бясна. Само че сега не беше ядосана.
– Много си близо. – промърмори тя и отново притисна книгата към себе си като щит.
– Какво? – погледна я неразбиращо.
– В Рива... – започна тя, но гласът й се загуби някъде. Лицето й пламна още повече. – В Рива мъжете и жените не стоят толкова близо, освен когато...
– Освен когато какво?
Елизабет прехапа устна и го погледна измъчено. После се прокашля и с леко треперещ глас, попита:
– Познаваш ли някого в храма?
Рязката смяна на темата го свари неподготвен до толкова, че в първия момент се зачуди какво общо има това с мъжете и жените в Рива. Сам си пое дъх и бавно го издиша. Какво щеше да прави с това момиче?
– Да, познавам. – отвърна в крайна сметка. – Няколко от жриците.
Изражението й изведнъж омекна. Едната й ръка малко колебливо се отдели от книгата пред гърдите й и вместо това хвана неговата, стискайки я леко.
– Сигурна съм, че ще са добре. – каза му Лизи и му се усмихна окуражаващо. – Нека проверим. Аз ще съм с теб.
Сам можеше само да я гледа. Беше си мислил, че тя иска да отиде, за да докаже, че е смела и не се страхува от нищо – дори от жестоки убийства. Нито веднъж не му беше минало през ума, че иска да го направи заради него. Не и когато знаеше, че смъртта я ужасява.
Не можеше да си спомни някой някога да е правил нещо такова за него. Сигурно затова и премълча, че никоя от онези жрици не му беше близка и дори не беше сигурен за имената им – не искаше тя да се отдръпне и да вземе със себе си онова странно усещане, което го караше да се чувства, сякаш гръдния му кош ще се разтвори. Вместо това кимна и се усмихна леко. Не му убягна как тя си пое по-рязко дъх, но Елизабет му върна усмивката и отново стисна ръката му. После пръстите й се разтвориха, за да го пусне. Tой не й позволи, ами я хвана по-здраво.
– Дръж се за мен. Не искам да те загубя. – каза й и ги поведе през тълпата.