Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 18.4

Сам не побърза да се върне отново в компанията на Садат, назима и вещицата. Флетчър щеше да се справи сам за още няколко минути, докато той измисли какво, в името на нечистите, да прави.
И Малора, и Майсторът на Гилдията на убийците искаха този нож. Обикновено дори нямаше да се замисли дали да изпълни някоя заповед, дадена му от кучката, но този път беше различно. Беше едно да тегли каишката му, когато иска нещо, но това... Всеки път, щом си спомнеше за перлата, неговата перла, в окото й, му се прищяваше да има кого да убие. Най-добре нея или пък принца, за да развали плановете й. Това беше поредният начин да му напомни, че й принадлежи, след като наскоро го беше обвинила, че започва да става прекалено самостоятелен.
Което значеше, че днес беше щастливия ден на Майстора.
Сам си взе питие и без да го опита, започна да прави бавна обиколка на градината, позволявайки на още двама-трима души да го спрат за кратък разговор и отбягвайки опитите на още десет, които отчаяно се опитваха да създадат някакъв контакт с него. През цялото време обаче търсеше подходящ приемник сред сенките и мрака, в тихите, далечни кътчета на дома на Садат, където музиката и гласовете от приема не достигаха. Отне му доста време, но дори благородниците не можеха да се отърват напълно от джирдите – дребните подскачащи пустинни гризачи, които бяха също толкова голяма напаст в Хайрани, колкото и плъховете за останалата част от света. Сам отдели снопче от себе си, което запълзя сред тревата и лъскавите обувки на гостите напълно незабелязано, скрито от полусенките, хвърляни от атешите. След малко вече беше впримчил джирда, нахлувайки в съзнанието му. Няколко секунди животното се бореше с него, ожесточено мъчейки се да го изхвърли. После вече го нямаше.
По някаква причина споменът за ядосаното и натъжено лице на Елизабет, докато гледаше как предишният коняр на Аша тормозеше конете, изникна в главата му, но Сам нямаше време да разсъждава за причината точно сега. Накара малкото телце на джирда да заподскача към страничния вход за прислугата, където непрекъснато влизаха и излизаха хора с подноси. Не успя да се промъкне незабелязан, карайки едно момиче да се разпищи и един самоотвержен младеж да се втурне да я защити, като убие страшния звяр с метла, но поне тук Сам се оказа по-ловък и успя да избяга, вмъквайки се навътре в къщата. Миризмите от кухнята бяха почти неустоими за носа на гризача, мамейки го да отиде и да разследва, но Казра продължи напред. Дребните животни бяха най-лесни за засвояване, но в същото време и инстинктите им най-лесно можеха да превземат разума му, ако не внимаваше.
Сам знаеше къде отива. Беше гостувал на Садат и преди – както като Ираж, така и като една котка. Отдавна беше открил положителните страни на това да си подготвен и да притежаваш възможно най-много информация – дори за безобидни мъже като домакинът им. Затова и сега нямаше никакви проблеми да се ориентира по богато украсените с находките на Садат коридори и помещения – керамични съдове, изобразяващи сцени от бита на първите поселници в Хайрани, дървени и метални оръжия и понякога – най-обикновени картини. Който и да е от тези предмети щеше да донесе малко състояние на черния пазар, но Садат не ги смяташе толкова за скъпи, колкото за красиви или интересни. Истински ценните вещи държеше в отделно помещение. Натам се беше насочил и Сам.
За разлика от друг път, сега двама стражи пазеха отпред. Откакто го познаваше, Садат винаги се беше клел в здравината и сигурността на магическата бариера, но явно този път наистина вярваше, че е намерил нещо неповторимо и възнамеряваше да го запази. Сам вдигна глава и огледа издълбаните в камъка на отворената арка символи, които от величествения му десетсантиметров ръст изглеждаха ужасно огромни и невероятно високо. Всички излъчваха съвсем бледа синя светлина, оказваща водното заклинание. Флетчър щеше да се справи с него, но щеше да отнеме време. А вътре ги очакваха още защити.
– Уф, проклети джирди! – избумтя в ушите му гласа на единия страж.
Мъжът вдигна високо крак и стъпи тежко на мястото, където само до преди миг Сам бе стоял. Свистене от въздушно острие разроши козината му.
– Престани! – скара му се другият страж. – Ще омажеш целия под с кръв, точно като благородниците ще дойдат!
– И? – тросна му се първия и запрати още едно въздушно острие по подскачащия към безопасност Сам. – Ще я изчистят!
Мерникът на мъжа този път се оказа точен. Въздушното оръжие се заби в тялото на джирда и го прикова към земята. Казра усети болката така, сякаш бяха пронизали него през гърдите. Обикновено не я показваше, но случаят беше удобен и той си позволи да сгърчи лице и да вдигне ръка към гърдите си. Благородничката, която му досаждаше в момента, веднага придоби загрижен вид и побърза да му помогне да намери стол, на който да седне. Щом частта, която беше засвоила гризача, напусна трупа му, болката също си отиде, но Сам продължи да стиска очи и да диша през зъби. Не отне никакво време, за да събере цяла тълпа около себе си и с това да привлече вниманието и на Садат. За щастие, Малора и незима не бяха с него, явно успели да се откъснат от лекцията му, но вещицата вероятно гледаше представлението скришом отнякъде.
– Ираж-азари! – възкликна и попи с кърпичка потта от зачервеното си лица. – Какво Ви има?
– Нищо, нищо. – каза Сам. Нямаше начин мъж като Расул Ираж просто да признае за слабостта си, колкото и очевидна да беше.
– Да викна лечител? – попита паникьосано благородника. – Ще викна лечител! Почакайте...
– Не! Нямам нужда от лечител! – отсече Казра и насочи блуждаещият си поглед към Чарли.
На мошеникът не му трябваше друга покана.
– Расул ще се оправи, авазари. – каза Флетчър, заставайки до Сам и привеждайки се, за да разкопчае двете най-горни копчета на яката му. – Случва му се от време на време. Само трябва да почине малко и ще е като нов.
– Разбира се, разбира се! – Садат изглеждаше доволен, че някой друг се нагърбва с проблема. Помаха на един слуга и го инструктира: – Настанете Ираж-азари и се погрижете да си почине! Донесете го с носилка до стаята, ако трябва!
– Няма да е необходимо. – каза Сам. – Мога да ходя без помощ.
И въпреки че го каза, когато се изправи, за да последва слугата, се постара да се облегне достатъчно на Флетчър.
Спалните и стаите за гости се намираха на втория етаж на имението, но предвид състоянието му, го оставиха да легне на мек диван в един от холовете на първия етаж. Садат се посуетя около него, все още притеснен, но Чарли успя да го убеди, че Ираж ще бъде наред и той ще остане при него за всеки случай. Щом вратата се затвори и единствените звуци идваха от музиката и далечните гласове от градината, Флетчър най-накрая се предаде и се ухили.
– Седем сини синигера! Трябва да те пуснем да играеш в някоя театрална трупа.
– Вече съм бил. Прехвалено е. – отвърна Сам и седна, спускайки крака на земята. – Залата е в това крило и в дъното на имението. Двама пазачи отвън и водна магическа бариера висок клас, не знам какви защити има вътре. Аз поемам пазачите.
– Доообре. – каза Чарли и започна да потупва джобовете на куртката и панталоните си. – Майсторът ни даде подаръци. Къде ги наврях... А, ето ги!
На дланта му стояха два пръстена от син, полупрозрачен камък. Апатит. Захранваха кристалът най-често с водна магия, която служеше за камуфлаж. Активирана веднъж, размиваше чертите ти и правеше невъзможно разпознаването ти. Колкото и полезен да беше, когато ти трябва добра маскировка, Кантората рядко раздаваше апатит, тъй като беше рядко срещан, ужасно скъп, магията в него не издържаше дълго и освен ако не си много вещ с кристалите – практически еднократен. Майсторът наистина трябваше да иска този нож, щом им беше осигурил не един, а два такива пръстена. Или по-скоро осигурил на Казра – Чарли никога нямаше да използва нещо, което можеше да се скапе по средата на мисията, когато би се справил и без него.
– Нямам нужда от това. – каза Сам.
Мошеникът направи гримаса.
– Ще правиш зловещото нещо, нали?
Казра го изгледа, но вместо отговор, отново се отпусна назад в дивана.
– Мдам. – въздъхна примирено Чарли. – Ще правиш зловещото нещо.
Сам накара дробовете на Джайеш да се разгънат с дълбоко вдишване. При издишването напусна тялото му, извирайки от устата и носа му и събирайки се като течен облак мрак на земята, който постепенно прие истинската му форма. Както обикновено, и този път му трябваше секунда, за да привикне към болката да бъде без тяло – все едно някой опираше нажежено желязо до него, след като беше одрал цялата му кожа. Джайеш също издаде немощен стон. Тялото му сякаш се изпразни от съдържание, стана някак по-слабо, по-крехко. Ако не бяха тихите стонове, които издаваше, можеше да мине и за мъртвец.
През това време Чарли тъкмо приключваше с магическата си маскировка. Очертанията на тялото му се размиха и разкривиха, сякаш някой беше хвърлил камък в езеро. Косата му придоби неопределен сивкаво-кафяв вид и дори ръстът му започна да се променя, карайки го да изглежда ту по-висок от сам, ту почти толкова дребен, колкото Елизабет.
– Следвай ме. – каза му. – И внимавай никой да не те види.
Нямаше как да е сигурен заради илюзията, но можеше да се закълне, че Чарли подбели очи.
– Хайде завирай се през ключалката и престани да ме учиш как да се промъквам незабелязано.
Сам не се завря през ключалката, а се просмука в тъмнината под вратата. Ако някой се загледаше, със сигурност щеше да се зачуди как оскъдните сенки от другата страна ставаха по-дълбоки от безлунна нощ, но никой не пазеше този коридор. Личната стража на Садат се беше концентрирала в градината и пред стаята със съкровищата му.
Двамата пазачи все още стояха пред входа и по отегчените им физиономии си личеше, че не бяха особено доволни от вечерта си. Момче на десет или единадесет, вероятно синът на някой слуга, пък беше коленичило на земята и се опитваше да се отърве от кървавите петна от убития джирд с парцал и кофа сапунена вода. Лицето му беше толкова позеленяло, че Сам нямаше да се изненада, ако съвсем скоро не му се наложи да чисти и други неща от пода.
– Още не мога да повярвам, че ни сложиха тук. – измърмори стражът, който беше убил гризача. Другият въздъхна толкова тежко, сякаш беше чувал точно това оплакване поне сто пъти. – Какво? Другите са навън и поне могат да плакнат очите с благородничките!
– А, сега са благородничките. – изсумтя другарят му. – Поне вече не мрънкаш за храната.
– И ти щеше да мрънкаш, ако беше минал през кухнята! Но благородничките! Благородничките, човече! Говореше се, че любовницата на назима ще дойде!
– И? – попита го стражът, но изглеждаше много по заинтересован от нещото, което изчопли от върха на носа си.
– Какво „и"? – възкликна изтребителят на джирди. – Тя е прекрасна! Перфектна! Не познавам друг мъж освен теб, който да не иска да я види!
– Стига ми да гледам двете ми жени вкъщи. Не искам да гледам още и навън – особено такива, за които назимът би ми извадил очите, ако ме хване, че ги зяпам.
Унищожителят го изгледа все едно се чудеше дали не му прилича на мутирал гризач, преди да се обърне към момчето.
– Ей, малкия! – повика го. – Дойдоха ли принца и любовницата му?
Хлапето не отговори. Май дори не го чу. Беше застинало на място, загледано в ъгъла до краката на стражите, където сенките се бяха сгъстили и набъбнали.
– Ей! Оглуша ли? – подвикна изтребителя. – Попитах те нещо!
Сенките се размърдаха и част от тях се оформи в груб овал. През средата му се появи по-светла линия, която се удължи, разшири. Озъби.
Момчето изпищя, скочи на крака и побягна, бутайки кофата и разливайки порозовялата от кръв вода. Стражът напусна поста си, правейки три-четири гневни крачки, преди да спре на границата на кървавата пяна.
– Къде тръгна?! Ей, келеш!
– Покрещи още малко – така ще го накараш да поиска да се върне. – измърмори сухо другият мъж.
– О, млъквай! – озъби му се изнервено стражът и отстъпи пред прииждащата мръсна вода. – Кой ще го изчисти сега това? Ще се размаже навсякъде!
„Няма." – каза Сам в главата му.
Мъжът се завъртя, стреснат от непознатия глас, задраскал ума му, тъкмо навреме, за да види черната фигура, която се отдели от сенките. Преди да е извикал, преди дори да е осмислил какво вижда, Сам пристъпи до него и счупи врата му. Тялото му не разбра веднага какво се беше случило, продължавайки да стои изправено секунда, две, преди колената му да се подгънат и да се строполи в локвата. Розовата вода веднага започна да попива в униформата му.
Сам се обърна към другия страж, който гледаше изцъклен и пребледнял сцената пред него. Щом усети, че вниманието на убиеца се е насочило към него обаче, ръката му литна към ножницата и започна паникьосана борба да извади меча от там. Мрак се уви около китката му и я изви настрани, а крясъкът му се оказа заглушен от длан от черен, плътен дим, която затисна устата му. Когато лицето на Сам се формира пред погледа му, убиецът беше сигурен, че стражът ще припадне, но в крайна сметка се наложи да му помогне, като го блъсна назад и заби главата му в стената. Мъжът подбели очи и се свлече надолу, като Сам го остави облегнат и с изпружени крака. Зад себе си чу недоволното сумтене на Чарли.
– Нужно ли беше да го убиваш? – попита го с крива усмивка, прескачайки трупа.
– Той ме уби пръв. – отвърна Сам. В съзнанието му отново изникна изражението на Елизабет – тъжно, ядосано и разочаровано. Намръщи се на убития страж, сякаш той беше виновен за всичките му проблеми, и махна към залата: – Захващай се. Нямаме цяла нощ.
Чарли застана на входа, загледан за момент в стаята отвъд арката. Атешите вътре не бяха запалени, така че се виждаха само неясни силуети на различни предмети, огрени от смътната светлина, идваща през високите прозорци. След това мошеникът разкърши рамене и вниманието му се насочи върху магическите символи, издълбани в камъка. Приклекна, протегна ръка, спирайки я на сантиметър, преди да докосне първия от тях, а устните му се раздвижиха безмълвно, преди да се разтеглят в развеселена усмивка, която камуфлажната магия от пръстена правеше почти толкова гротескна, колкото беше и неговата собствена.
– Дано Садат не е платил много за тази бариера. – каза през рамо на Сам. Изправи се и започна да оглежда припряно и другите символи. – Трябва да са пратили някой новак от Кулата да я постави. Дори Елизабет ще може да я развали.
Флетчър изтръска ръце, сви и разпусна пръстите си два пъти, след което с все същата усмивка залепи длани на два символа. Сам усети раздвижването на атма – магическата енергия, докато тънките нишки задраскаха по тялото му, за да се завихрят от мошеника. За Чарли тази бариера можеше и да е детска игра, но дори Казра не можеше да изтегли толкова тънки конци от потока, нито пък притежаваше таланта да работи толкова деликатно с тях. Използваше ги толкова умело, колкото крадец боравеше с шперцовете си и убиецът можеше да преброи на пръстите на едната си ръка магьосниците, които бяха толкова умели. Не че щеше да му го каже. Флетчър беше достатъчно досаден и сега – щеше да стане направо нетърпим, ако някога научеше какво мислеше наистина Сам за него.
Всички символи просветнаха веднъж в ярко синьо-зелено. Въздухът директно в арката затрептя, озарен от леко аквамаринено сияние. После с едно припукване, което по-скоро се усети, отколкото се чу, всичко просто замря и изчезна.
– Готово. – обяви Чарли и се отдръпна в страни.
Сам се отказа от формата си и се разпадна на мрак, плъзвайки се покрай краката на мошеника и карайки го да подскочи с възмутено сумтене. Това не беше най-лесният начин на придвижване, но пък му позволяваше да покрие повече земя в търсене на други магически бариери или капани. Последното, което му трябваше, беше крадецът в групичката им да се окаже без някой крак или ръка, но Садат не беше заложил други изненади по пода. Сам беше разочарован от липсата на адекватна защита на толкова безценните му богатства – лично той щеше да се постарае да направи прехода абсолютно невъзможен – но също така беше и доволен, че няма да му се налага да се бавят още, за да развалят други заклинания. Е, освен онова, което щеше да пази самия предмет.
Помещението беше огромно – вътре съвсем спокойно можеха да се съберат поне две от големите бални зали в двореца на а'азвамът. Високи прозорци покриваха на равни интервали една от дългите стени, но всичко останало – подът, другите три стени и дори таванът – беше покрито с картини, гоблени, най-различни оръжия и постаменти, на които бяха изложени всякакви предмети от бита на древните хора от цял свят.
Първата мисъл на Сам, когато видя забулените в сенки експонати, беше как Елизабет би прекарала дни в разглеждане на всичко това. Сигурно дори щеше да слуша с удоволствие безкрайните лекции на Садат. Определено трябваше да измисли как да я запознае с благородника.
Втората му мисъл беше доста по-прозаична.
„Как ще намерим проклетия нож?"
– Може ли да не правиш така? – просъска Чарли и театрално потръпна. – Мразя, като ми говориш в главата!
Сам напълно нарочно въздъхна тежко в ума му, преди да придърпа мрака и да го оформи в тялото си.
– Тук сигурно има поне двеста ножа. – каза на Флетчър, доближавайки се до една сребърна кама с дръжка, която изобразяваше козя глава.
Мошеникът застана до него и извади от пазвата си малък атеш, закачен на връв, който сега запали, за да може и той да види.
– Едва ли е някой прояден от ръжда. Също така Садат каза, че целият е от един материал, така че сигурно е някакъв омагьосан камък или кристал.
– Най-вероятно е магически, щом реже всичко и пасва на всяка ръка. – допълни Сам.
– Магически е. – каза Чарли и когато убиецът го изгледа, се усмихна гузно. – Ха, не ти ли казах? – попита. Приведе се, набра крачола си нагоре и разкри продълговата дървена кутия, изрисувана с магически знаци, която стърчеше от ботуша му. – Майсторът ми даде контейнер за съхранение. Явно ножът излъчва някаква енергия...
Сам изръмжа тихо.
– Ето затова в Кантората те мислят за абсолютно некадърен.
– Мислех, че според теб е, защото имам възможност да се развивам в сферата на боя.
– Това е интересен начин да кажеш, че няма да успееш да удариш и слон, ако стои на сантиметър от теб.
– Естествено, че няма да го ударя! – възмути се Чарли. – Тези копелета имат страхотна памет!
– Просто млъкни. – избуча Сам.
Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Миризмата на ръжда, старо дърво и прах изпълни дробовете му, но не усети някакъв по-специфичен аромат, какъвто се появяваше при използването на атма. И въпреки това, когато се концентрираше върху магическия фон, имаше нещо... странно. Стори му се смътно познато, въпреки че не можеше да се сети откъде. И също така беше наблизо. Вдясно и...
– Намерих го! – прошепна остро Чарли.
Сам отвори очи. Мошеникът беше застанал пред красиво изработен еднометров мраморен пиедестал, върху който стоеше нещо, покрито с плътна коприна – вероятно стъклена кутия като при някои от другите по-крехки находки, ако се съдеше по формата. Точно от там идваше и странното усещане.
Чарли сграбчи края на плата и понечи да дръпне, но Сам го спря.
– Сигурен ли си, че няма да активираш някой сигнал за тревога?
Флетчър му хвърли унищожителен поглед.
– Наясно си, че щях да съм станал Майстор на Гилдията на крадците, ако членувах там, нали? Канят ме по два пъти в годината!
– Да, да. – изпуфтя Сам. Беше чувал всичко това и преди, така че нямаше проблем да довърши: – Имаме огромен късмет, че си толкова лоялен и талантлив.
– И красив и чаровен! Откакто съм в Гилдията, желаещите да станат членове се удвоиха!
– Само защото са се успокоили, че щом ти си там, всеки може да бъде. – изсумтя Сам. – Ще го отвиваш ли, или ти харесва да го пипаш?
– Ти ме спря! Но сега, като го споменаваш, наистина е приятно на допир...
С това Чарли издърпа копринения плат и започна да го събира на топка, за да го вземе със себе си, когато всъщност погледна какво има в стъклената кутия. И двамата стояха безмълвни, опитвайки се да разберат дали очите им не ги лъжат.
– Това не е ли... – промълви мошеникът.
– Да. – отвърна Сам.