Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 10.5

Лизи се повдигна на лакти, игнорирайки болката в главата и гаденето, което движението предизвика. Работникът беше на две крачки от нея с изкривено от гняв лице, а в едната му ръка, онази, с която беше държал сабята на Финиан, стърчеше още една стрела от син пламък. Трябваше да е прерязала някое сухожилие, защото сега ръката висеше безжизнено надолу, а оръжието беше в краката на мъжа.
Нечистите да вземат Финиан! Като искаше да рискуват животите си, поне да беше проучил, че има повече от един проклет фантом!
Елизабет хвърли още един поглед към лицето на гиганта, който в момента беше зает да зяпа намръщено безполезния си крайник, и без да си дава повече време да обмисли и да се откаже, просто скочи към сабята. Пръстите й се увиха около дръжката в същия момент, в който мъжа вдигна крака си и настъпи ръката й. Тя стисна зъби, парализирана от болката. Мъжът се наведе, взе сабята и отново се изправи. Лизи отново чу свистящия звук, а после върху нея се посипаха искри, които я изгориха като лед, когато работникът с неестествено бързи рефлекси отби стрелата от син огън. Ново свистене, тихичък звън, искри. Елизабет най-накрая успя да изтика болката от премазаните си кости, надигна се в клек и заби юмрука си право в слабините на мъжа. Честно казано, не очакваше това да проработи, след като той не беше реагирал на болка досега, но явно имаше такава, която дори фантомите не можеха да притъпят. Гигантът не извика, изражението му не се изкриви, не се преви на две, но отстъпи две крачки назад. На Лизи не й трябваше нищо повече. Изправи се и изтича до Калахан. Страшникът изобщо не изглеждаше добре. Всъщност, ако не беше свиренето на дробовете му при вдишване, щеше да реши, че е умрял. Мисълта за това изобщо не предизвика задоволството, което си бе представяла, че ще изпита.
Нямаше време за колебание и свенливост, затова веднага започна да търси по него някакво друго оръжие. Докато трескаво тупаше кръста му и дърпаше колана му, Калахан отвори кървясъли очи и й се ококори. Отвори уста и от нея бликна кръв.
– Просто продължавай да си припаднал – изсумтя Лизи, ядосана от цялата проклета ситуация.
Продължи да търси още по-трескаво. Трябваше да направи нещо, и то бързо, а след това да потърси помощ. Най-накрая напипа нещо в ботуша му. Започна да дърпа крачола му нагоре, а той изсумтя и й се облещи още по-страшно.
– Няма да ти направя нищо с ножа. Трябва ми за...
Груби пръсти се заровиха в косата й и я изтеглиха настрани. Проклетият, безполезен страшник се беше опитвал да я предупреди. Явно не я искаше мъртва, но в момента това не й помагаше особено. Задраска по силната предмишница на работника и пръстите й започнаха да лепнат от кръвта му под ноктите й, но той не я пусна. Тогава Елизабет чу плясъка на криле и гневния врясък на Франк. Не можеше да види какво прави гарванът, но каквото и да беше, явно ядоса достатъчно гиганта, така че с едно вбесено изръмжаване да я захвърли настрани.
Главата й се удари в покритата с пясък земя и мракът отново започна да я изкушава с дълбините си, където нямаше болка и никой не се опитваше да я убие. Тя не се поддаде, насилвайки се да държи здравото си око отворено и да се огледа за опаразитения мъж.
Положителното беше, че не й се наложи дълго да върти глава насам-натам, за да го търси. Не толкова положителното беше, че той се надвеси над нея и игнорирайки напълно бясната черна вихрушка от пера и нокти, който раздираше лицето му, се наведе, сграбчи я за врата и я повдигна.
Защо огромните мъже все правеха така? Калуш, а сега и този. Не можеха ли да я душат като нормални хора? Защо все трябваше да я повдигат? Фукаха се, че са силни и могат ли?
Елизабет осъзнаваше, че това не бяха съвсем нормални мисли за ситуацията. Знаеше, че трябва да е изплашена, но просто не успяваше. Бореше се да се отскубне, риташе с крака, но това беше реакцията на тялото й. Инстинкт. Самата тя обаче се усещаше като страничен наблюдател на всичко това. А една част от нея всъщност си мислеше, че ще е по-добре, ако всичко приключи тук и сега. Беше същата част, която от дни се опитваше и не успяваше да се примири с това, че тя е чудовище. Сянка.
Беше голяма част.
Пред погледа й започнаха да танцуват цветни петна, докато тялото й продължаваше отчаяно да се бори за живота й. Глупаво тяло. Мракът отново започна да я примамва с обещания за покой и този път тя го остави да я погълне цяла.
Не беше мъртва или поне не още. Знаеше го, защото въпреки че вече не чуваше, не виждаше или не мислеше, усещаше някакъв далечен пулс на... нещо. Беше живо. Изменяше се. Излъчваше топлина. Излъчваше обещание, че тя ще бъде наред.
Отдавна вече не се интересуваше от това да е щастлива. Искаше единствено това – да бъде наред, да е добре. „Добре" щеше да й е достатъчно. Пресегна се към топлината. Остави я да стопи несигурността, страха и болката. Позволи й да се нахрани с тях, докато накрая не остана нищо, абсолютно нищо, и тогава отвори очи.
Фантомът вътре в мъжа веднага осъзна, че нещо се е променило, изкривявайки лицето на работника в изненадана гримаса, преди да го накара да стисне с ръка гърлото й по-силно. Със същата ръка, с която по-рано я беше ударил в лицето. Същата, по която все още имаше от кръвта й.
Беше й невероятно лесно да накара червените пръски да се издължат до тънки игли. Повечето се заровиха в плътта му, прерязвайки връзките, които му бяха необходими, за да продължи да я души. Пусна я, сподавяйки вик, защото иглите се забиваха в костите му. Елизабет се приземи на краката си. Всяка глътка въздух прорязваше гърлото и дробовете й, но болката беше нещо странично и пренебрежимо. Единственото важно нещо беше сребърната светлинка, скрита в тялото на мъжа.
– Не! – изрева той. Не беше на ривски, нито на хайрански, но Елизабет пак го разбра.
– Да – отвърна.
Фантомът накара мъжа да пристъпи напред, нищо, че не можеше да ползва и двете си ръце. Щеше да я изрита и после да я стъпче. Лизи усети още от кръвта си по земята, ситни капки и малка локва, които се отделиха от прахта и полетяха към разтворената й ръка, където се оформиха като дълъг, тънък шиш в мига, в който си го пожела. Тя го заби в гърдите на мъжа – между ребрата и точно в сърцето, в което се беше впил фантома. Работникът разтвори широко очи, освободен най-накрая от влиянието на съществото. Тялото му се олюля и тя отстъпи леко встрани, оставяйки го да се свлече до нея. Беше мъртъв.
Светлината обаче още греше.
– Излез – заповяда тихо.
Усети съпротивлението на фантома, но волята му не стигаше. Трупа потрепна, гърдите му се надигнаха неестествено и от дупката в тях изпълзя нещо кърваво червено, което смътно напомняше за паяк с дребното си телце и многобройните си тънки, дълги крачета. Основната разлика беше лицето с остри кучешки зъби и изпъкнали жълти очи, които в момента изглеждаха влажни от страх.
– Чакай! – просъска съществото, когато тя се наведе и го взе. – Недей! Ще ти кажа нещо важно! Ще ти кажа кой...
Франк кацна на рамото й и с пронизителен грак, заглушавайки остатъка от думите на фантома. Така или иначе нямаше значение. Елизабет отхапа главата на създанието и притвори очи с облекчена въздишка, когато енергията му се вля в нея. Далечното усещане за болка започна да затихва, но една хапка нямаше да е достатъчна, за да излекува нараняванията й. Лизи хвана един от краката и го откъсна, наслаждавайки се на това как хрупаше в устата й.
– Госпожице Брендан, след като свършите с леката си закуска. може би ще е добре да ме последвате – каза любезен глас зад гърба й. Беше Чарлс Флетчър.
Елизабет премига. Светът някак се измести, дойде на фокус. Тя погледна към останките от съществото в ръцете си, сякаш ги виждаше за пръв път, а после ги пусна и се дръпна погнусено от тях, като едва не се спъна в трупа на работника.
Търговецът вдигана тялото на Финиан без особено усилие и го преметна през рамо. От страшника се чу тих стон.
– И може би следващия път ще ме послушате, когато ви предложа да се приберете в хана. – продължи Флетчър твърдо, гледайки към птицата на рамото й, сякаш не смееше да срещне изцапаното й със слуз от фантом лице.
След това просто се обърна и тръгна, оставяйки я да го последва.
Елизабет не можеше да откъсне поглед от мъжа на земята, от дупката в гърдите му, от издраното му лице.
Богове... Какво беше направила?