Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 19.1

В първия момент Елизабет не можа да се отърси достатъчно бързо от съня с Франк, за да осъзнае какво й казва Калахан. Сърцето й се разтуптя от страх, че Аша му е казала как днес е излязла из града заедно с гвардеец и тя инстинктивно задрапа с крака назад, но след няколко изпълнени с паника секунди думите му най-накрая придобиха значение. За миг реши, че Финиан се шегува или че я тества някак. Наистина бяха говорили, че тя е съгласна да се присъедини към страшниците и че иска да вземе по-дейно участие в борбата с нечистите, но си беше мислила, че си говорят за нещо в далечното бъдеще – особено след последния им опит, когато тя уби работника, а той прекара седмици в несвяст. Но сега Калахан изглеждаше напрегнат и готов да направи каквото е нужно за... какво точно? Честно казано, не се чувстваше готова за каквото и мисия да говореше страшникът, но не виждаше и как може да му откаже. С тежка въздиша Елизабет стана и го последва навън в нощта.
Известно време по-късно стояха пред една от двуетажните жилищни сгради на границата с бедняшкия квартал, в които живееха по няколко семейства. Чарли й беше разказал, че много такива странни постройки са започнали да изникват в големите градове заради големия приток на хора от цял Хайрани, опитващи се да се спасят от засушаването, наложено от магьосниците. Някои от тях били прекроени стари къщи на по-заможни аналатчани, докато други били напълно нови, но изградени набързо от малки комапнии зидари без много опит в занаята. Елизабет не беше съвсем сигурна към коя от двете групи принадлежеше тази, макар че малките прозорчета и липсата на каквито и да е балкони я навеждаше на мисълта, че е от по-новите.
Момичето прегърна малко по-силно Франк, колкото за да успокои опънатите си нерви, толкова и за да почерпи още малко топлина и да спре да трепери толкова. Гарванът – и съществото в него – не изглеждаше да има против и даже издаде доволен звук.
– Как успя да намериш... – Лизи се запъна да намери точната дума. – този случай толкова скоро? На работа си само от ден.
Финиан постави ръка на дръжката на сабята си и пръстите му докоснаха черната перла, сякаш за да се увери, че всичко все още си е на мястото. Откакто бяха излезли, правеше това през няколко минути.
– Някак са чули за работника. – каза той и й хвърли един поглед. Изглеждаше, сякаш се чувства толкова неудобно от внезапната си слава, колкото и тя от спомена за онази нощ. – Абрам е един от строителите, с които работя. Беше казал, че има проблеми със сина си, но не и какви. Днес дойде да ме помоли за помощ.
– Какво му е? – опита се да прозвучи спокойно и дори с подобие на професионален интерес, а не жалка и уплашена, че отново ще се борят с някой гигант. Прокашля се и, сещайки се за обясненията му, добави: – Кой стадий е?
– Най-вероятно първи. – отвърна страшника. – Абрам казва, че е болен от няколко месеца. Понякога фантомите не влияят само на емоциите и разума ти, а те разболяват. Вече не може да стане от леглото. Похарчили са абсолютно всичките си спестявания за лечители и лекари, водили са го дори в храма на Ну'Ахра, но никой не е могъл да открие причината.
И с това явно реши, че е дал достатъчно обяснения, защото понечи да отвори вратата на сградата.
– Чакай малко. – спря го Лизи. – Очакваш от мен да видя нещо, което жриците от храма не са успели?
Калахан свали ръката си и я погледна, видимо призовавайки цялото си търпение, за да й отговори.
– Става въпрос за момче на седем години. Ние сме последната им надежда. Очаквам от теб да се постараеш, Елизабет.
Франк изграчи, ядосан отново на нещо, а пък тя сведе глава, чувствайки се ужасно засрамена. Нямаше представа, че става въпрос за толкова малко дете. Трябваше да се сети, но откакто бяха излезли, не спираше да мисли за огромния работник.
– Разбира се, че ще се постарая. – каза тихо.
Финиан не каза нищо за няколко мига, а тя се срамуваше да го погледне отново. Накрая страшникът въздъхна тежко и тонът му беше много по-мек, когато каза:
– Няма да е като предния път. Ще ми кажеш всичко, което виждаш, а аз ще се бия. Нямам перла, така че разчитам на теб.
Елизабет се намръщи:
– Нали имаш на сабята?
– Тя е... за сабята. – отговори несигурно страшникът. – Не всички оръжия могат да докоснат фантомите. Майсторите ковачи във Фриниa променят перлата и някак я свързват с острието. Нашите мечове могат да разсекат фантомите, но перлите в тях не могат да се използват от магьосник, за да вижда. – Финиан въздъхна и след това думите му излязоха с недоизказана молба – Не мога да го спася без теб.
Лизи се почувства още по-гузна. Все още криеше перлата, която открадна от страшниците, докато още бяха в Рива. Трябваше да му каже за нея. Трябваше да му я даде. Само че ако го стореше, каква беше гаранцията, че той нямаше просто да я затвори в стаята, защото не му е нужна повече? Но, от друга страна, имаше ли право да мисли за себе си, когато ставаше дума за малко дете?
– Калахан... – започна несигурно.
– Казах ти вече – няма да е като последния път. Става въпрос за малко, болно дете. Не може да те е страх от него, нали?
– Не, аз... – опита отново.
– Нямаме време за това. – обяви Финиан и отвори вратата. – Идвай.
Отново звучеше ядосан. Елизабет не искаше да го дразни точно преди такава задача, така че реши да си замълчи за момента. Все пак той беше прав – нямаше какво толкова да им се случи. По-скоро трябваше да се притесняват за детето.
Пусна Франк да отлети. Гарванът изграчи в протест, но тя нямаше никакво намерение да влиза в дома на разтревожените родители с аватара на Ка'Раим, кацнал на рамото й.
Един атеш на тавана разсейваше сенките в тесния вестибюл. Един полупрозрачен фантом, много подобен на стоножка, пролази нагоре по стената, докато тялото му не се стопи в тавана. Отляво имаше две почти залепени една за друга врати, а отдясно – олющено стълбище и още една врата. Чарли й беше обяснил, че докато при старите къщи обикновено самите стаи били преиначени и всички използвали вече съществуващите бани и кухня, в новопостроените жилищни сгради имало апартаменти, съставени от по-малки помещения като кухня, спалня и дори баня. Беше като малка къща. Елизабет не можеше да си представи как някой би успял да събере всички тези неща в толкова малко място и много й се искаше да види, но ентусиазмът й бързо се изпари, когато Калахан почука на по-близката врата отляво и им отвори пребледнял мъж с черни коса и мустаци и още по-тъмни сенки под очите.
– Я'дженна амар. – поздрави ги. – Слава на Боговете, че сте тук! Влизайте, влизайте!
Двамата влязоха в не много голяма стая, която явно служеше едновременно за дневна и за кухня, ако се съдеше по ниската масичка със струпаните възглавници покрай нея и обособеното място в стената за магическа пещ малко по-встрани.
– Тази вечер се влоши. – каза Абрам и ги поведе към открехнатата врата отсреща. Дори и да не разбираше думите, Елизабет нямаше как да сбърка тревогата в гласа му. – Не иска да се храни, не може да стане, светлината започна да го дразни. Не знаем какво да правим.
– Спокойно. Вече сме тук и ще помогнем.
На Лизи й се искаше да се чувства поне наполовина толкова уверена, колкото Калахан звучеше.
Абрам ги въведе в притъмнено помещение, което миришеше на нещо старо и гниещо. Трябваше да е билo спалня преди всичко да се случи, но сега оскъдните мебели бяха избутани на една страна и се бе превърнала в болничната стая на момчето, което лежеше завито в средата. Елизабет не беше очаквала да е толкова дребно, но болестта го беше стопила. Силуетът на тялото му едва се забелязваше под чаршафите. Лицето му беше сивкаво, а бузите и очите му – хлътнали. Черната му коса беше тънка и рехава, на места дори липсваща. От едната му страна беше коленичила жена, майка му, която изглеждаше толкова болна, колкото и момчето, и с отчаяно изражение стискаше малката му ръчичка, сякаш така щеше да го спре да си отиде.
Когато ги видя, по лицето й се изписа надежда.
– Това е той? – прошепна.
– Да. Това са Лауд и Сянката му.
Лизи си прехапа езика, преди да го е поправила, че се казва Лин Бренън. Моментът не беше подходящ, пък и мъжът не грешеше – тя работеше за страшника.
– Сега тя ще го погледне. – каза Калахан, преди да се обърне към нея на фринийски: – Виждаш ли нещо вече?
Тя поклати глава. Финиан изглеждаше леко разочарован, но кимна:
– Тогава го прегледай много хубаво и ми кажи, когато намериш фантома. Аз ще ги помоля да изчакат отвън.
– Момчето ще е уплашено, ако се събуди и поне един от тях не е тук. – каза Лизи.
– По-добре да го е страх, отколкото и родителите му да станат жертви. – изтъкна й страшника.
Нямаше как да спори с него, така че докато той обясняваше на Абрам и жена му, че ще се наложи да излязат, тя малко колебливо коленичи от другата страна на момчето. Майката вече клатеше глава, отказвайки да го изостави и стискайки ръката му между двете си длани.
– Лауд знае какво прави. – каза й тихо Лизи, надявайки се да не е сбъркала думите. Жената веднага я погледна с изплашени очи. Момичето й се усмихна леко. – Как се казва той?
– Танвир. На баща ми. – отвърна тя и приглади мократа му от пот коса назад. Пое си пресекливо дъх и изхлипа: – И той умря заради нечисти, като бях бременна. Не трябваше да го кръщавам на него. Сега съдбата му се е прехвърлила...
Лизи се пресегна и я докосна по ръката. Беше съвсем леко, но пак се оказа достатъчно, за да я извади от водовъртежа на страх и самообвинения, в които беше започнала да потъва.
– Ще се погрижа Танвир да се оправи. Обещавам.
Жената задържа зачервените си от умора и сълзи очи върху нея, преди най-накрая, съвсем леко, да кимне. Беше поверила живота на детето си на Елизабет. Докато Абрам помагаше на съпругата си да се изправи, за да излязат, момичето се помоли на всички Богове този път доверието в нея да е оправдано.
Щом останаха сами, Финиан застана от другата страна на детето с леко разкрачени и извади сабята си. Този път наистина възнамеряваше да е подготвен.
– Отвий го и ми кажи къде е фантома. – нареди й.
Лизи се подчини, откривайки внимателно тялото на момчето. Дъхът й застина. Калахан беше казал на Абрам да го съблекат по бельо, за да е по-лесно за нея да намери фантома, и сега пред нея се разкриха изпъкнали ребра и тънки крайници. Кожата беше суха и опъната, очертавайки костите и вдлъбнатините на ставите, показвайки пълната липса на мускул. Това тяло не можеше да принадлежи на жив човек. И въпреки това Танвир потръпна съвсем леко от студ.
– Е? Къде е?
Гласът на Калахан я изтръгна от шока. Лизи преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото й, и зашари с поглед. Изобщо не беше сигурна какво би трябвало да види изобщо, колко големи или малки биха могли да са фантомите, къде биха могли да се крият, но след няколко безкрайно дълги минути, в които не успя да открие или усети каквото и да е, се принуди да вдигне глава към чакащия страшник и тихо да признае:
– Няма нищо.
– Как така няма нищо?
– Просто... няма.
– Това не е възможно! – заяви Калахан и сам коленичи до Танвир. – Погледни го! Той умира! Трябва да е обладан! – стисна устни, видимо опитвайки се да си възвърне самообладанието, но тогава по кокалчетата на ръката, с която стискаше сабята си, пробягаха пламъчета. – Лъжеш ли?
Лизи зяпна объркано.
– Моля?
– Лъжеш ли, Елизабет? – процеди през зъби страшника. – Страх те е да не стане като предния път ли? Затова ли се преструваш, че няма нищо?
– За каква ме мислиш, нечистите да те вземат! – викна Лизи, също толкова бясна, колкото беше и той. Раздвижване отвън я накара да си спомни къде са и да сниши гласа си до остър шепот: – Не се преструвам! Мислиш ли, че ще оставя невинно дете да умре, защото ме е страх?! Ако правех така, щях да избягам онази нощ и да оставя теб да умреш! Боговете са ми свидетели, че щеше да реши много от проблемите ми! Може да съм Сянка, но не съм жестока, Калахан!
Лизи се зачуди дали не е казала твърде много, дали този път не беше прекрачила границата на търпението му. Знаеше, че не му харесва да му говорят по този начин, но и тя се беше уморила да се защитава пред него. Знаеше чудесно какво е – Сянка, най-долното нещо сред всички нечисти, което дори демоните презираха и се опитваха да изтребят. Знаеше, че е напълно заслужено. Защото е опасна, защото е толкова вредна за света, че дори природата я беше лишила от възможността да има деца и да им предаде това, което е. Но, Боговете й бяха свидетели, опитваше се! Опитваше се да е добра, правеше всичко възможно да се научи да контролира способностите си, включително и като се остави в ръцете на Франк – същество, което буквално беше излязло от най-ужасяващите й кошмари. А Калахан се беше върнал от лечителя преди няма и седмица и пак намираше за какво да я обвини, как да я накара да се мрази повече, да се чуди дали прави достатъчно. Искаше й се само той да види. Да види всичко онова, което се опитваше да постигне, колко много й се иска да е повече от нечиста. Искаше й се да види нея, Елизабет Шей. Защото ако го стореше, ако страшник видеше нещо повече от Сянка в нея, това щеше да значи, че наистина е повече.
Но Калахан изглеждаше готов да избухне – преносно и съвсем наистина, ако се съдеше по огъня, който продължаваше да припуква по пръстите му. Никога не я беше удрял досега, но когато вдигна ръка, Елизабет беше сигурна, че точно това я очаква. Трепна, но Финиан не й посегна, а разтърка уморено лицето си. Пламъчетата изгасваха едно по едно.
– Не трябваше да им казваме, че ще го излекуваме. – промърмори. Прокара пръсти през косата си, подръпвайки кестенявите кичури. – По дяволите!
Останаха вгледани в Танвир. Лизи отново се опита да види нещо, каквото и да е. Дори отвори устата му с надеждата някой фантом да изскочи, но просто не можеше да усети енергията, която беше започнала да свързва със създанията. Колкото и да не й се искаше да е така, а да има някакво лесно решение, Танвир беше просто едно много болно малко момче.
– Ще отида да им кажа.
Гласът на Калахан беше тих, а раменете му превити. Страшникът си пое дъх, изправи се и мълчаливо отвори вратата, за да извика родителите на детето.
Лизи го зави внимателно и също стана, но отиде до малкия прозорец, оставен открехнат, за да се проветрява. Франк беше кацнал на перваза отвън. Вероятно беше наблюдавал цялата сцена. Момичето се изненада, че някак е успял да запази мълчание през цялото време.
Чу как майката на Танвир издаде измъчен вой. Напомни й за онзи ден пред храма на Ну'Ахра, когато една друга майка беше научила за смъртта на детето си. Прииска й се да запуши ушите си с ръце, но вместо това се пресегна към птицата и с показалец започна да гали лъскавите й черни пера. В отговор гарванът я закачи нежно с човката си и подскочи по-близо до нея. Лизи не можеше да си обясни защо все още присъствието му я успокоява, след като вече знаеше какво се вози в него, но точно в момента просто беше благодарна, че е тук.
– Ти усети ли нещо? – попита го тихо.
Франк разтръска глава в плашещо наподобяващ човешкия жест за "не". Елизабет усети как и последната й надежда се стопява. Обърна се леко назад към Танвир. Майка му отново беше коленичила до него и го беше притиснала към гърдите си, целувайки и галейки през сълзи лицето му. Едната му ръка висеше безжизнено.
– Искам да ми направиш една услуга. – погледна отново към Франк. Той завъртя главата си на една страна, гледайки я любопитно. – Искам да помогнеш на детето. Нали си най-добрият убиец – значи трябва да можеш. Знам, че познаваш лечители. Ще съм ти задължена.
Гарванът премига. Завъртя глава и изпляска с криле.
– Моля те. – добави Елизабет.
Птиците не би трябвало да са способни на толкова изразителни погледи, но момичето беше сигурно, че Франк й хвърли един доста мръсен. Издаде недоволен звук, отново плесна с криле и изграчи отвърдително. Лизи му се усмихна и го погали по клюна.
– Благодаря ти. – каза му.
Франк отново изграчи недоволно и се престори, че ще я накълве, но вместо това само стисна внимателно показалеца й с човката си.