Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 12.2

Мъжът премина през бариерата, следван от двама гвардейци. Беше висок почти колкото Сам. Гладко избръснатото му лице беше бледо и аристократичните му черти изглеждаха остри от напрежение, докато с едри крачки вървеше право към тях. Не. Към трупа. Беше облечен в дълго палто – шервани – в черното и златното на благородниците, които заемаха по-високи места в йерархията. Бялото и среброто бяха запазени за императора и престолонаследника.
Хирса удари пети една в друга и се изпъна.
– Далшир. – поздрави го стегнато.
– Тя ли е? – попита задавено мъжът. Дори не отчете присъствието на Сам, Чарли и Елизабет. Цялото му внимание беше насочено в обезобразеното лице на трупа.
Женски глас прекъсна отговора на Хирса.
– Там! Тамеш!
Беше жрица. Щом мъжът се обърна към гласа й, тя хвана полата на бялото си расо с една ръка, за да не се заплита в краката й, и затича към него. Сандалите й шляпаха по земята.
– Рамая. – промълви благородникът и също затича към нея. – Рамая!
Двамата се прегърнаха силно, а после мъжът хвана жрицата за раменете, целуна я по челото и я отдръпна леко от себе си, за да я погледне, сякаш я проверяваше за наранявания. Заговориха бързо един през друг. Жената се опита да надникне към трупа, но мъжът не й позволи. Хирса побърза да покрие тялото.
– Чухме слухове, че е станала жрица, но не вярвахме, че са истина. – каза Чарли на хайрански.
– Истина са. – каза гвардеецът.
– Това е сестра му, нали? – попита Елизабет.
Сам я изгледа с интерес.
– Защо реши, че му е сестра? – попита я.
– Защото сме в Хайрани. Ако беше нещо друго, щеше да е започнал да я целува досега. – отвърна. Хирса й се намръщи, а Чарли се подсмихна. – Какво? Виждала съм да правят и други неща насред улицата, а съм излизала само няколко пъти. – тук изгорялата кожа на лицето й стана още по-червена и тя обърна гръб на трупа и се вгледа в мъжа и жената. – Освен това си приличат.
– Не чак толкова. – каза Сам. И не говореше просто така. Беше имал възможност да ги наблюдава преди. Ако отдалеч се забелязваха външните разлики – като неговата права, черна коса и нейната къдрава кафява например, то отблизо и особено в разговор се виждаха много по-сериозни различия в характера. Той беше мълчалив, сериозен и резервиран, докато хайранците я наричаха Амартани, танцуващият лунен лъч, защото беше тяхна любимка.
– Имат еднакви мимики, което значи, че трябва да са прекарали доста време заедно. – каза Елизабет тогава. – А пък трапчинката на брадичката се предава в семействата. Имах приятелка и с брат й я бяха наследили от баща им.
Чарли и Сам се спогледаха. Флетчър всъщност изглеждаше леко впечатлен.
– В Кантората ще те харесат. – каза й.
– Какво е Кантората?
Веждите на Хирса се стрелнаха нагоре.
– Не знаеш? – попита я, а когато тя поклати глава, гвардеецът изгледа осъдително другите двама мъже. – Кантората е...
– Мястото, където работя. – довърши бързо Чарли и без да сваля леката усмивка от лицето си, превключи на хайрански: – И е в твой интерес да не казваш нищо повече, приятелю. Момичето още не знае и нашият общ познат ще бъде много огорчен, ако развалим изненадата.
– Той ще е много, много недоволен, ако научи. – добави Сам.
Хирса пребледня леко и кимна. Елизабет, от друга страна, скръсти ръце на гърдите си.
– Това е много грубо. – смъмри ги.
– Кое? – попита я Казра.
– Да ме изключвате от разговора така. Знам, че криете нещо.
Чарли дори не си направи труда да отрече. Вместо това й се ухили нагло и я ощипа по бузата.
– Ако научиш езика, ще разбереш и какво.
Казра вече беше избутал ръката му с ръмжене, преди Елизабет дори да е успяла да вдигне своята.
– Сам ще ме научи. – заяви тогава момичето.
– Така ли?
– Да. След вечеря.
– Наистина? – мошеникът провлачи думата с мазен глас по такъв начин, че на Сам да му стане ясно, че ще отнесе поне седмица подигравки. А ако се усмихнеше още малко по-широко, главата му щеше да се разцепи на две. И вероятно Казра щеше да помогне с това. – Не е ли мило от негова страна?
– Млъквай. – изръмжа му Сам.
– Ужасно мило. – съгласи се Лизи и го изненада с по-скромна имитация на тона на Чарли, като в същото време потупа коняря по ръката. – Но той си е такъв – мил. Особено като ти казва, че косата ти е грозна или е решил, че по един или друг начин ще слезеш на закуска.
Тя съвсем сериозно му се подиграваше. Шегуваше се за негова сметка, но пак се шегуваше. Сам побърза да се намръщи и на нея недоволно, а пък Флетчър скръсти ръце обидено и се възмути:
– А на нея няма да й кажеш да млъква, така ли?
– Да. – отвърна Сам лаконично.
– Ще е добре да спрете с глупостите. – прекъсна ги Хирса тогава. – Далширите идват.
Благородникът, хванал жрицата под ръка, почти се беше приближил, следван от двама гвардейци. Момичето изглеждаше разстроено още преди погледът му да попадне върху покритото тяло. Въпреки това не отвърна лице, а след малко Сам хвана и част думите, отправени към мъжа.
-... се казваше Атула. Беше нова като мен. Не би тръгнала с непознат ей така, Там, особено сега. Главните жрици са ни наредили да предупреждаваме, ако излизаме извън храма.
– Спокойно. – каза благородникът. – Заемам се с това още сега.
При това погледът му спря върху Чарли.
– Ти си от Кантората, нали?
– Да, далшир.
– А тези двамата?
Лизи отстъпи крачка назад. Сам не знаеше дали е съзнателно, или не, но въпреки това постави ръка на гърба й, за да й покаже, че няма от какво да се бои и че той е тук.
– Те са мои сътрудници. – каза Чарли. – Той е мускула, а тя е лицето. – при това се усмихна леко. – Може да мислите за мен като за мозъка.
Изражението на далшира дори не трепна.
– Искам да наема услугите на Кашан'кай. – заяви. Като чу официалното име на Кантората, очите на жрицата се разшириха ужасено.
– Тамеш...
– Искам да разследвате тези убийства и да намерите извършителя. – продължи мъжът все едно не я беше чул. – И държа това да стане дискретно.
Сам стисна устни.
– Ние не можем да приемаме задачи. – каза Чарли. – Първо шефът трябва да го одобри, далшир.
– Той ще одобри тази, ако иска подкрепа на следващия Съвет, когато се обсъжда дали седалището на Кантората да не бъде преместено отново. И този път няма да е в хубав град като Ан Налат, а някъде в пустинята. – отвърна мъжът и когато се увери, че заплахата е станала ясна за всички, добави по-меко: – Парите също не са проблем.
– Е... – Чарли се почеса по наболата брада по бузата си. Сам знаеше, че на езика му има поне две „остроумни" шеги, но, изненадващо, се оказа, че притежава чувство за самосъхранение и реши този път да ги запази за себе си. – В този случай ще предам исканията Ви на Майстора.
– Направи го.
С това далширът поведе жрицата обратно към храма и по-далеч от трупа.
– Нещо ми се струва напрегнат. – каза Чарли, гледайки след тях.
– Има причини и присъствието на сестра му в храма е само една от тях. – въздъхна Хирса. – Трябва да се присъединя към него. Вие най-добре си вървете.
– Играта в събота остава?
– Ще се свържа с теб да ти кажа.
Хирса се усмихна леко на Елизабет за довиждане и побърза да настигне другите гвардейци.
На Сам не му харесваха много неща, реши, докато минаваха през бариерата и излизаха обратно на улицата. Едно от тях беше тъпата физиономия на войника, която затъпяваше още повече, когато засричаше на ривски на момичето. Тези убийства също започваха да му се нравят все по-малко, особено с намесата на далшира.
– Кантората не разследва убийтсва. – каза на Чарли.
– Имам някакво предчувствие, че ще започне. – отвърна мошеника.
И двамата знаеха, че точно това ще се случи. Дори Майсторите нямаше да посмеят да откажат такова пряко нареждане.
Сам изръмжа раздразнено и сведе поглед към Елизабет. Момичето не беше обелило и дума от появата на благородника. Не че беше особено приказлива иначе, но вече се беше научил да различава кога се е затворила в себе си. Много му се искаше да знае за какво мисли в тези моменти.
– Добре ли си? – попита я.
– М? – попита го разсеяно, преди да го погледне и дори да направи опит за усмивка. – Да. А ти? Сигурно си отдъхна, че не е твоя позната.
Сам само кимна, опитвайки се да игнорира развеселния поглед на Чарли. После се пресегна и хвана ръката й, която фантомът беше ухапал. Не беше изгорената и по бялата й кожа между палеца и показалеца се виждаха дузина дупки от зъбите на съществото. Вече не кървяха и не изглеждаха дълбоки, но той пак се намръщи.
– Непрекъснато се раняваш. Много си невнимателна.
Лизи го прониза с поглед, но Чарли се обади, преди да е успяла да му отговори:
– Опитва се да ти каже, че не му харесва да си ранена и се тревожи за теб, но е удрян по главата и не може да се изразява правилно. – и с въздишка почука с пръст челото си, за да подчертае казаното. – Добре, че си има преводач. Трябва да ми е много благодарен.
Елизабет се усмихна и този път беше по-искрено.
– Определено трябва да бъде. – кимна момичето.
Сам потисна желанието си да фрасне Чарли по самодоволната физиономия и реши да похвали Лизи:
– Можеше да се справиш и по-зле. – по задавения звук, излязъл от Флетчър, и начина, по който изражението й помръкна отново, осъзна, че май не се е справил много добре. Може би беше най-добре да млъква вече. – Като се приберем, ще те превържа отново.
– Няма нужда. Нищо ми няма. – каза Лизи отсечено и опита да издърпа ръката си.
– Не искам да се подуе и възпали. – отговори й Сам, отказвайки да я пусне. Не защото имаше нужда да я държи, а защото просто му харесваше усещането на кожата й под пръстите му. – Затова ще те превържа.
– Ще е най-лесно да се съгласиш, Лин. – обади се Чарли, който вървеше малко пред тях. – Когато си науми нещо, отива прекалено много енергия, за да го накараш да си промени мнението. – погледна през рамо към момичето: – А ако искаш да му обясниш, че греши... По-добре да се надяваш, че можеш да живееш вечно, за да отделиш някое и друго столетие.
– И аз имам подобни наблюдения. – каза кисело Елизабет и пак се пробва да издърпа ръката си.
– Освен това тези наранявания наистина могат да се възпалят много зле. – продължи Чарли. – Представи си колко ще е досаден тогава.
Тя сбърчи нос и въздъхна примирено.
– Предполагам, че си прав. – после погледът й мина през сключените около китката й пръсти, плъзна се нагоре по ръката му и се спря върху лицето му. – Не съм дете, нито ще избягам. Можеш да ме пуснеш.
– Така е. Мога. – потвърди Сам, но в същото време сви ръка в лакът и премести нейната в свивката на лакътя си, така че да вървят под ръка. Така нямаше да изглежда все едно я влачи и не му се налагаше да я пуска. И, за да отклони вниманието й от това, че все още я държи, попита: – А ти как се чувстваш след това?
– Аз съм добре. – отвърна. Сам имаше чувството, че ще отговори по този начин на всичко и тъкмо се чудеше как да я накара да разбере, че няма нужда да бъде силна и непоклатима пред него, когато тя се намръщи и каза: – Всъщност съм бясна.
– На Хирса? – предположи Чарли.
– Да. Ако бяха направили нещо тогава, може би щяха да са хванали убиеца.
Сам се изненада да чуе точно това. Беше решил, че Елизабет харесва Хирса или поне е впечатлена от него, което не му се нравеше. Затова и сега се постара да скрие леката си усмивка, за да не реши, че всъщност подкрепя действията на стражите и й се надсмива.
Не искаше Хирса да се навърта около нея, така че колкото по-ядосана му беше, толкова по-добре. Може би това, че не са търсили нападателя, не беше никак лошо. Само че това го накара да си даде сметка за обещанието, което Чарли беше направил пред далшира. За щастие разговорът беше на език, който тя не разбира – иначе не се знаеше как ще реагира на новината, че Флетчър я беше представил като част от екип. Наистина щеше да го убие. Дори и да беше съгласен с мошеника, че тя е хубаво лице, това не значеше, че можеха просто така да я замесват, особено в дела на Кантората и особено сега. Не искаше да отнемат правото й на избор. Страшникът правеше така.
– Ако имаше как, би ли искала да помогнеш за намирането на нападателя? – реши да я попита.
– Аз имам как. – каза Лизи.
– Така ли? – повдигна изненадано вежди Сам. – Как?
Елизабет му хвърли един поглед и накрая повдигна рамо.
– Имам си начин. – каза.
Много му се искаше да разбере какво точно й се върти в главата, само че по тона й беше ясно, че за нея темата е приключена. Сам можеше да нахалства и да я притисне, но просто не искаше. Щеше да я остави да прави каквото е решила, а той щеше да се погрижи да не й се случи нищо лошо. Това го накара да се замисли, че ще е добре да й намерят някакво оръжие. Не беше безопасно да ходиш наоколо невъоръжен, особено когато си дребно момиче, но това беше притеснение за друг ден. Сега Сам беше доволен да види, че Елизабет вече не е толкова разстроена, колкото беше, когато видя обезобразеното тяло на жрицата. Всъщност му харесваше ядосания пламък в погледа й. Изглеждаше някак... жива.
– Как се почувства, след като махна фантомите? – попита я. Явно смени темата прекалено рязко, защото тя изглеждаше доста объркана. – От възрастната двойка.
Елизабет се усмихна леко.
– Добре. – каза и погледна към ухапаната си ръка, която почти се губеше в сгъвката на неговата. – Много добре.
Сам кимна и също се усмихна.
Скоро след това двамата се прибраха в странноприемницата и след като се погрижи за раните й и се уговориха да се видят отново на вечеря, Казра я остави да почива. Докато се връщаше към конюшнята, си каза, че по-късно ще влезе в стаята на Чарли, за да вземе някоя писалка и да откъсне един-два листа хартия от тефтерите му за урока на Елизабет. Щеше да й покаже азбуката и да й даде да се упражнява да изписва йероглифите. Беше сигурен, че бързо ще наизусти четиридесет и петте символа, но проблемът идваше по-късно. Имаше думи, които се изписваха различно и имаха различни значения, но произношението им беше еднакво. Хайранският не беше от най-лесните езици, още повече, че имаше около десет диалекта и два от тях се използваха като официални вариации дори сред благородниците и в администрацията, но Сам щеше да й помогне. Стига да искаше, Елизабет щеше да се справи.
Влезе в конюшнята и се запъти към бокса в дъното, където държеше вещите си. В момента имаше само един кон, така че не го чакаше много работа. Само трябваше да почисти и да го нахрани и щеше да е...
Върху сакът му имаше шахматен топ, направен от черен филигран. На един зъбите на кулата беше кацнала птица. Гарван. И той беше изцяло от черен метал и дори с мънички черни мъниста за очи. С изключение на сребърната нишка на едното крило, символизираща бяло перо.
Казра се огледа, но беше сам. Единственият шум идваше от дишането на коня.
– Мамка му. – изруга тихо.