Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 24.5

Първоначално се беше зарадвал, когато тя му проговори. Беше се надявал, че нещата може и да се оправят поне донякъде. Осъзнаваше, че вече няма да са като преди. От този момент нататък отношенията им само щяха да се влошават. Каквото и да направи или не направи – това беше пътят пред него. Само че се беше надявал, че ще е по-бавно, че тя няма така рязко да се отдръпне и ще има още няколко дни, а защо не и седмици с нея, в които да може да е просто себе си. Не, че съжаляваше, че я последва тази нощ и я хвана. Не съжаляваше и че уби жената. Би го направил пак – без да се поколебае. Съжаляваше единствено за нараненият й поглед. Не искаше той да е причината за това. Искаше да я кара да се смее и да е щастлива, по възможност – с него. Затова и се беше изненадал, когато преди малко му призна, че някак с държанието си я беше накарал да си мисли, че я ухажва. Сам определено знаеше какво да направи, за да съблазни някоя жена. Беше го правил достатъчно пъти по мисиите за Кантората, но колкото и да мислеше, не се бе държал така с Елизабет. С нея беше просто Сам. Без преструвки и без всичко, което го караше да изглежда по-човечен или благороден, или умен. Чарли често го наричаше недодялан и дърво, така че от къде да знае, че е успял точно с това да й завърти главата?
За миг си позволи да се усмихне на идеята, но усмивката загорча. Беше я загубил. Може би сега все пак щеше да се окаже добър момент да се опита да насили забраната и да й каже кой и какво е. Не беше сигурен, че ще успее и че вещицата няма да научи, но интересуваше ли го всъщност? Какъвто и шанс да имаше с Елизабет, той беше излетял като дим в комина. Може би щеше да е по-добре да й каже и да приключи наистина всичко сега и веднага. Тя едва ли можеше да го гледа много по-отвратено и предадено. Най-много изобщо да не го погледне.
Мисълта накара хиляди невидими остриета да се забият в тялото му, причинявайки съвсем истинска болка. Не искаше живот без неговата амара. Тя бе единствената светлина в него. Беше толкова чиста, че успя дори у него – убиецът, марионетката на Малора – да види нещо добро, да го предизвика да оправдае доверието й. Кой можеше да предположи, че нещо такова съществува в него? Със сигурност не и той. А ето че го откри, само за да го загуби.
Сам се изправи, с ясната идея да отиде и да говори с Елизабет, разкривайки й всичко, но още не беше направил и крачка и изгаряща болка в главата го накара да спре, а после и да се сгърчи обратно на дивана.
Може би все пак не беше разумно. Сам можеше да се превърне отново в това, за което Елизабет го мисли. Щеше да я наблюдава от сенките и да не й се мярка повече никога пред погледа. Щеше да я пази и да се погрижи да е в безопасност и когато вече не е в ръцете на страшниците или вещицата – щеше да й каже. И щеше да знае, че тогава Сам Казра завинаги щеше да спре да съществува за нея, заедно с Франк и всичко друго, защото Лизи напълно щеше да го зачеркне от живота си.
Болката затихна.
Сам въздъхна, а картината за бъдеще без нея изпълни съзнанието му, когато вратата на спалнята всъщност се отвори и на прага й застана видение с черна коса и светла риза. Наложи му се да разтърка очи, за да се убеди, че не халюцинира, преди неуверено да попита:
– Амара?
– Направи ме на глупачка! – скара му се Елизабет. Олюля се и се хвана за рамката на вратата. – Исках да сложа край на всичко, знаеш ли? Исках да умра и всичко да приключи, но ти не ми даде! Първо онзи ден, когато ме спря! После всеки следващ! Влезе ми под кожата, накара ме да искам да се будя по-бързо, за да те видя отново! Теб! Даваш ли си изобщо сметка колко важен си за мен? А?! – лицето й се сгърчи и тя изхлипа: – И накрая ме накара да се чувствам глупава! Аз не съм глупава, Сам! Защо го направи?
– Ти си най-умната жена, която се съм срещал, амара.
Сам се чувстваше се дори още по-ужасно да я вижда разплакана, и то заради него. Трябваше да направи нещо. Да й обясни, че тя е много повече от почти всички, които беше срещал и да я накара този път да го разбере, защото това беше дори по-важно от това да му прости. Елизабет имаше ужасно ниско мнение за себе си, което първо баща й се беше постарал да потъпка, а после и страшниците. и изглежда, точно когато най-сетне беше започнала да надига глава – Сам я беше довършил.
– Не съм срещал някой, който да може да навърже нещата толкова бързо и с толкова малко информация, колкото ти имаш. – изправи се и отиде до нея. Тя продължаваше да се държи за рамката, а сълзите да се търкалят по бузите й, въпреки че погледа й беше прикован върху него. Сам не издържа. Направи последната крачка към нея и просто я прегърна: – Ти си по-умна дори от повечето от Кантората.
– Най-умната! Жалка! Това съм аз – жалка! – каза горчиво и се опита да го отблъсне. – Няколко мили думи и съм готова да се доверя на всеки!
– Не е вярно, амара. – той я притисна малко по-силно към себе си и започна леко да гали косата й: – Инстинктите ти казваха, че с Чарли не сме съвсем безобидни и ти им се довери – с право.
Тя заклати глава и накрая просто скри лице в гърдите му.
– Какъв усет? – попита го. – Толкова искам някой да се държи добре с мен и да не вижда чудовище, когато ме погледне, че съм готова да затворя очите си за всичко.
– Не е така и го знаеш. Дълбоко в себе си знаеш, че сме на твоя страна. Защото двамата сме на твоя страна, Елизабет. Инстинктите ти го казват толкова ясно, колкото и че не можеш да се доверяваш на страшниците или на повечето гвардейци. Казват ти, че не е безопасно да заспиш с Калахан в стаята, защото знаеш, че не можеш да разчиташ на него. – каза й тихо Сам и в същото време започна да я гали по косата и гърба. – А това чудовище? Само ти го виждаш, амара. Ти и една шепа хора, които отказват да видят повече. Отказват да видят теб.
Елизабет отново поклати глава, но този път не започна да спори. Сам не знаеше дали е успял да я убеди, или просто енергията й е свършила. Поне не се опитваше да го отблъсне отново, но пък и ръцете й висяха отпуснати до тялото, когато иначе би го прегърнала.
– Не знам какво да правя. – призна му след малко.
– Какво искаш да правиш, амара? – попита я внимателно.
Тя се отдръпна, колкото да може да вдигне глава и да го погледне. Все още беше доста пияна, бузите й бяха мокри от сълзи, а веждите й се бяха свили ядосано.
– Да те фрасна. – заяви.
Сам не беше очаквал точно това като отговор на въпроса си, затова и му трябваше секунда за да успее да реагира, но когато се случи, я пусна и разпери ръце в страни:
– Добре. – каза й: – Давай.
По лицето й премина изненада, която бързо се замени с решителност. Лизи подсмръкна, запретна ръкава на дясната си ръка и залитна леко назад в опита си да отстъпи за засилка. След това го измери критично от главата до петите с поглед и се намръщи.
– Наведи се малко.
Той изобщо не беше сигурен, че това е добра идея. Главно се притесняваше, че в това си състояние Елизабет няма да успее да удари правилно и ще се нарани, но в крайна сметка изпълни нареждането. Девойката кимна, избърса носа си в ръкава на ризата си, разкърши рамо и най-накрая замахна. Сам беше готов да я хване, ако залитне. Не беше подготвен обаче вместо тя да забие юмрук в носа му, да го шляпне съвсем леко с отворени длани по бузите и след това да започне да ги сплесква.
– Ти си задник, Сам Казра. – каза му ядосано, без да спира да мачка лицето му. – Не заслужаваш да ти проговоря никога повече.
– А? – каза почти интелигентно той.
– Ти си убиец и измамник, и лъжец! – заяви му войнствено и пак го цапна. – Ако имам капка мозък, трябва да се махна от теб възможно най-бързо.
Съзнанието на Сам бавно започна да възприема ситуацията и всъщност да осъзнава, че тя просто го шляпа. Не го бие, не го удря, не го наранява, а го пошляпва. Никога през живота му не му се беше случвало нещо такова. Mоже би и затова, когато Елизабет спря да изрежда всички причини защо трябва да се махне от него, вместо да започне да я убеждава в обратното, за да я задържи, просто попита:
– Но?
– Защо си мислиш, че има „но"?
– Още си тук. – отговори й леко фъфлейки, защото тя пак го беше стиснала за бузите.
– Може да е, защото дрехите ми са още мокри. – каза му Лизи и залитна малко по-близо до него. – Може би просто чакам да изсъхнат.
Сега и сърцето на Сам се разтуптя, когато лицето й се приближи към неговото, а разговорът за дрехите й му напомни, че тя беше само по неговата риза и нищо друго. Погледът му сам се плъзна от устните й, по врата, към деколтето и се спря чак на босите й крака, които бяха само на крачка от неговите. След това се върна обратно нагоре и се закова на лицето й, като по всякакъв начин се опитваше да не мисли, че само няколко копчета крепяха дрехата върху нея. Явно изобщо не се справи с тази част, защото от устата му излезе:
– Ами ако никога не изсъхнат? Ще останеш ли завинаги с мен?
Очите й се разшириха от изненада, преди да се свият недоволно. Престана да мачка лицето му с едната си ръка и вместо това го ощипа по носа.
– Не можеш да ми говориш такива неща вече. – скара му се.
– Защо?
– Знаеш защо.
С това го пусна, отстъпи две крачки, намръщи му се за последно и влезе обратно в спалнята. Сам остана загледан невярващо във вратата. Как така знаеше защо? И защо тя беше избягала обратно там? Вечерта не можеше да свърши по този начин. Не и сега, когато се беше върнала и го беше накарала да осъзнае, че не я е загубил. Сам се намръщи и влезе след нея, заварвайки Елизабет седнала на леглото.
– Не знам защо. – заяви й като застана пред нея.
– Не си спомням да съм те канила да влезеш. – каза му враждебно.
– Не си ме и гонила. – изтъкна й Сам. – А и аз наистина искам да прекарам време с теб, амара. Ти не искаш ли?
– Не.
– А да спиш с мен?
– Какво? Не! – заекна възмутено и му посочи вратата: – Искаш да те изгоня? Гоня те! Излез!
– Защо, амара? – Сам нарочно пренебрегна думите й, като вместо да излезе, приклекна в краката й и хвана ръката й в своята: – Миналият път в сеното ти хареса. Да го повторим.
– Миналият път в сеното те харесвах! – изсъска му и се отскубна доста агресивно от него.
– И сега ме харесваш. – заключи убедено Сам. Изправи се и накрая просто се излегна на леглото, гледайки я очаквателно.
– Какво ме зяпаш? – попита го. – Да не би да си мислиш, че ще легна до теб? Дори не искам да те гледам!
– Като легнеш и си затвориш очите, няма да ме виждаш, амара. – усмихна й се дразнещо насреща Сам и потупа леко леглото с длан.
Тя го дари с унищожителен поглед, показвайки му ясно, че не го смята нито за забавен, нито за чаровен.
– Щом ти не искаш да идеш на дивана, аз ще отида. – обяви и започна да се изправя.
Сам се пресегна и я хвана за ръката, дърпайки я вместо това към себе си. Щом тя падна на гърдите му, побърза да прехвърли другата си ръка през рамената й:
– Диванът изобщо не е удобен за спане.
– Но поне теб няма да те има там. – изръмжа му и с пуфтене започна да се надига, за да си тръгне.
– Само ти така си мислиш. – уведоми я и я дръпна обратно надолу.
От борбата на Лизи да се изправи ризата се беше набрала, разкривайки почти изцяло бедрата й. През главата на Сам премина мисълта да дръпне плата надолу, заедно със съжалението, че самият той е обут в панталон и всъщност не може да усети кожата й до неговата. Като поставеше нещата така, реши, че е честно поне да гледа, затова притисна девойката към себе си. Заглеждайки се в зачервеното й лице и блесналия поглед обаче, за пръв път се зачуди дали не е разбрал казаното от нея по-рано грешно. Може би тя наистина искаше да се махне и да няма нищо общо с него. Ами ако наистина я принуждаваше? Трябваше да знае. Трябваше да чуе от нея ясно и точно, веднъж за винаги.
– Загубих ли те, амара? – попита я.
Елизабет пак беше започнала борбата да се изправи, но сега застина. Подпряна на лакът и надвесена над него, му отправи разярен поглед. Сам можеше да види болката зад гнева. Ползваше го точно като щит, за да се предпази и да не покаже още слабост пред него. Поради тази причина той очакваше момичето да му каже да се маха и да я остави на мира. Вместо това, след един безкрайно дълъг миг, изражението й омекна и тя поклати леко глава.
– Не. Би трябвало, но не.
Сам не бе усетил, че е затаил дъх до този момент. Облекчението го караше да се усмихва, но той не си го позволи. Имаше съкровище в ръцете си и щеше да направи всичко, за да го задържи точно там.
– Благодаря ти. – каза й.