Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 20

 Сам чакаше Елизабет да се прибере от среднощната си разходка със страшника. Опитваше се да не обикаля нервно двора, ами да стои кротко в конюшнята, от където се ослушваше за всеки шум, който може да му подскаже, че вече са близо. Не, че не знаеше точно къде е. Гарванът летеше над нея, но това не значеше, че не иска да я види и със собствените си очи. Искаше лично да се увери, че всичко с нея е наред, но трябваше да чака. Не му харесваше да го прави. Никак. Само че знаеше много добре той какво би свършил в нейното положение, затова и търпеливо седеше в конюшнята и за хиляден път пренареждаше бурканчетата с лекарства. И тогава най-сетне чу така чаканите стъпки. Скочи и се озова на вратата, внимателно поглеждайки, така че самият той да остане в сенките. Лизи наистина се прибираше. Ходеше на крачка зад проклетия страшник и леко беше свела глава. Това го накара да изръмжи тихо. Конят до него се разтанцува притеснено. Тя се беше справила добре. Въпреки че изобщо не беше подготвена за битка и не знаеше какво да прави, всъщност се беше справила много добре, но страшникът виждаше ли го? Не, естествено. Беше й се озъбил, след което тръгна, без дори да се обърне и да види добре ли е. Сам определено кипеше целия и още малко му оставаше да тръгне към стаята й, когато Лизи всъщност се показа, стиснала кърпа и ходеща с бързи крачки към баните.
Това вече можеше да го разбере. Нуждата й да отмие от себе си случилото се и да се почувства чиста. Затова и застана пред входа на баните, колкото да я изчака да излезе, толкова и да спре страшника, ако реши да влиза. Когато Елизабет най-сетне се показа навън, увила косата си в кърпа, Сам вече беше на границата на търпението си. Само с крачка се озова до нея, оглеждайки я притеснено:
– Добре ли си, амара?
– Сам! – възкликна тя и притисна длан към гърдите си. – Какво правиш навън в тъмното? Още е рано.
– Чаках те да се прибереш. – отговори й Сам и отново я огледа от главата до петите, преди да повтори въпроса си: – Добре ли си?
– Защо да не съм добре? – отвърна тя и се отдалечи от бледата светлина, идваща от баните. Вероятно за да скрие раните си от него. После с шеговит глас добави: – Наистина трябва да спреш да ме причакваш така.
– А ти трябва да се грижиш повече за себе си, амара. – почти изръмжа насреща й. Не искаше да я плаши, но не можеше да я гледа как омаловажава нещата. Това беше и причината просто да се пресегне, внимателно да я хване за китката и да я дръпне към конюшните: – Ела.
– Нищо ми няма. – изпротестира Лизи, но тръгна с него. – Просто... паднах. И се одрасках.
Сам изръмжа тихо, недоволен, че тя се опитва да го лъже. Това беше и единствената причина да я попита хапливо:
– Да не би да падна от леглото върху страшника?
– Не. Той може и да ти е като трън в очите, но няма да ме набоде, ако падна върху него. – отвърна момичето напълно сериозно.
– Не в очите. В задника. – поправи я Сам също толкова сериозно.
– Той не е чак толкова лош, за колкото го смяташ.
– Права си. – продължи да ръмжи, но в същото време най-сетне влязоха в конюшнята и неговия бокс, затова Сам я побутна да седне на сандъка, преди да заяви: – По-лош е.
Лизи прехапа устна, за да не се разсмее, и го изгледа почти успешно с укор.
– Недей така. Сигурно си има свои причини да се държи толкова... дръпнато.
Определено има причини да е такъв, помисли си Сам. Дори не беше сигурен от къде да започне да изброява. От това, че е надут пуяк, до това, че изобщо не знаеше как да се държи подобаващо с Лизи. Дори това, че е страшник, а тя – Сянка, не го оправдаваше. Всеки малоумник знаеше, че трябва да си пазиш ресурсите. Но онзи идиот правеше ли нещо такова? Не, естествено. Влачеше я наляво и надясно и се надяваше чудото да се случи, защото виждаш ли, тя е Сянка. Сякаш с откриването на факта магически ставаш непобедим.
– Държи се така, защото е задник. – заяви й, преди да приклекне до подредените бурканчета с мехлеми.
– Всъщност е доста любезен с нормалните хо... Хей! Какво правиш?
Сам дори не можа да види кога Лизи се дръпна плътно до стената и започна припряно да дърпа яката на блузата си обратно нагоре. Пръстите му едва бяха докоснали извивката на шията й, където отчетливо се забелязваха няколко зъба и тя вече се беше дръпнала, изглеждайки притеснена. Толкова много ли я беше заболяло? Да не би някой от ударите, които успяха да уцелят главата й, да я бяха наранили повече, отколкото си мислеше? Може би й беше станало лошо или някоя от раните да се беше възпалила вече?
– Искам да намажа ухапаното с лекарство, амара. – каза и повдигна отвореното бурканче пред очите й. – И одраскванията също. Ела. – подкани я да се приближи към него: – Няма да боли.
Лизи задържа погледа си върху бурканчето, преди да го премести върху него. Накрая преглътна, намести хавлията на главата си и бавно седна обратно пред него. Прехапа устна, погледна го пак и дръпна яката на дрехата си, откривайки раната в негласно разрешение, преди да извърне зачервеното си лице настрани.
Той побърза да загребе от мехлема, преди тя да размисли и отново да се дръпне, след което внимателно започна да покрива грозната рана на шията й. Не можа да спре недоволното си изръмжаване, както и не можа да устои на желанието просто да плъзне ръка по здравата кожа на рамото й. Наистина беше толкова мека и нежна, колкото изглеждаше, което само го накара да се намръщи още повече. Страшникът беше луд да я кара да преминава през това.
– Кой те подреди така, амара? – въпреки че отвътре кипеше, гласът му успя да излезе спокоен и дори тих, докато ръката му загребваше поредната доза мехлем, която този път щеше да размаже по драскотините на ръцете й.
Лизи му хвърли бърз скришен поглед, преди да се прокашля и да промълви:
– Едно момче. Беше обладано.
Кожата й беше настръхнала, сякаш й беше станало студено, затова Сам побърза да плъзне внимателно длан нагоре и надолу по голата й ръка, за да я стопли.
– Какво стана?
– Ъм... – очите й следяха движението съсредоточено. – Нещата не минаха съвсем по план, но успяхме да махнем фантома.
– Виждам. – не можа да се стърпи да не отговори, като в същото време пусна ръката й и внимателно хвана другата, където освен драскотините, се виждаха и още зъби: – Трябва да се научиш да се пазиш, амара. – каза нежно, разнасяйки мехлем по нея.
– Опитвам се. Още съм в началото и не се справям много добре. – промърмори. Изведнъж някаква идея я озари и Лизи откъсна очи от това, което правеше той, за да го погледне: – Хей, ти си бил войник, нали? Мислиш ли... Мислиш ли, че можеш да ми покажеш някоя и друга хватка? Колкото да мога да се защитя поне срещу дете?
Сам спря да размазва мехлема по ръката й и вдигна лице да я погледне. Намръщи се, като осъзна, че имаше няколко драскотини по бузите и дори по ухото. Определено Елизабет трябваше да се научи да се пази поне малко, особено ако страшника възнамеряваше да я влачи по още срещи с обладани. А следващият път можеше да не е дете.
– Мога. – отговори й, от което погледът й сякаш светна, затова реши, че е длъжен да я предупреди. – Но ще отнеме време.
– Няма ли нещо, което да мога да науча бързо? – попита го с надежда. – Не знам кога отново ще ми се наложи да изляза. Може да е днес, може и да е след седмица. Може и да не е, докато сме в Хайрани.
– Нужно ли е да напускаш Хайрани? – не се сдържа да й се намръщи насреща. Мислеше, че вече са обсъдили въпроса и Лизи се беше съгласила да премисли. Това не му звучеше като премисляне, а като решение да се махне. – Тук си имаш работа, научи езика, ще те науча и да се пазиш.
Лизи му се усмихна малко тъжно.
– Но можеш ли да предпазиш другите от мен? – попита го тихо и въздъхна. – Трябва да отида с тях.
– Другите сами да се учат да се пазят. – изръмжа Сам, недоволен от отговора й.
Явно нямаше избор – трябваше да измисли как да я обучи по-бързо. Тогава Лизи щеше да добие по-голяма увереност в способностите си и може би нямаше да позволи на страшника да я отведе. И колкото по-рано започнат с уроците, толкова по-добре. А и желанието й да се учи означаваше, че Сам щеше да прекарва повече време с нея, без да си измисля оправдания. Тази мисъл накара ъгълчетата на устата му да потрепнат в желанието си да се ухили насреща й. Едва успя да се овладее и да й предложи: – Мога да те науча на някои основни неща и хватки, а после да опитаме и нещо по-сложно, ако искаш?
– Става. – усмихна му се доволно Лизи. Миг по-късно изражението й омекна. Пресегна се и стисна леко ръката му. – Благодаря, че се грижиш за мен, Сам. Не знам какво бих правила без теб.
И просто така усети как целият му свят се сви до това леко докосване. По тялото му се разнесе някаква приятна топлина, а сърцето му се разтуптя, сякаш е тичал. Ако не беше открил, че нещо се случва с него, когато Елизабет е наоколо, сигурно щеше да се притесни, но сега знаеше, че каквото и да беше това, бе свързано с докосването й и на него му харесваше. А още повече му харесваше, че тя му вярва да я опази. Но тази мисъл беше помрачена от факта, че Лизи не знаеше какво всъщност е той. Не беше сигурен, че ще е толкова щастлива да го докосва, ако научи. Сам не искаше да крие такива неща от нея, но и не бързаше особено да й го каже. Поне не сега. Сега планираше да се усмихне широко насреща й, а след като тя не се дръпна и не избяга, Сам реши, че е безопасно да стисне ръката й в отговор, преди да й каже:
– Харесва ми да се грижа за теб, амара. – вгледан в леко зачервените й страни, съвсем глупашки добави: – Много ми харесва.
Лицето й съвсем пламна, но Лизи му се ухили.
– Добре е тогава, че винаги има нещо за обгрижване по мен.
– Не, това не е добре. – отговори й Сам, напомняйки си, че тя всъщност цялата е надрана и нахапана, а той все още не се е погрижил за нея. Пусна ръката й и я хвана за брадичката, приближавайки лицето си към нейното: – Изобщо не ми харесва.
Тя си пое остро дъх и след това сякаш спря да диша. Стоеше напълно неподвижна с леко разтворени устни и го гледаше с големите си очи, сякаш се боеше и едновременно очакваше той да направи нещо. Дали не си мислеше, че ще я нарани по някакъв начин? Че ще я стисне и ще я заболи? Пое си дъх, но носът му не беше достатъчно добър и не можеше нищо да подуши от нея. Понякога наистина мразеше това тяло. Беше толкова ограничено и почти сляпо и глухо. Само че Елизабет продължаваше да го гледа застинала, затова Сам предпочете да си върни вниманието върху нея и да се опита да разгадае по старомодния начин какво й има.
– Няма да те нараня, амара. – каза й, приковавайки погледа й със своя. Все пак лицето й беше издрано и всъщност палеца му се намираше съвсем близо до драскотината на бузата й. Нямаше как това да не я е притеснило: – И няма да те заболи. – допълни, преди съвсем сериозно и с известно напрежение да я попита: – Вярваш ли ми?
Лизи навлажни устните си, преглътна и накрая леко кимна.
– Добре тогава. – усмихна й се доволно Сам. Малко бяха хората, които му вярваха. Всъщност, май беше само тя. – Започвам.
Тя притвори очи, затаи дъх, а сърцето й започна да бие дори още по-силно. Дори и да не можеше да го чуе, Сам виждаше как подскача вената на врата й. Явно я беше повече страх, отколкото беше предполагал, но не можеше да не се зарадва на доверието й. Пусна брадичката й и в следващия миг внимателно размаза малко от мехлема върху драскотината на бузата й. При това Елизабет отвори очи и го погледна някак учудено, на което той отново й се усмихна:
– Казах ти, че няма да боли. – и намаза ще малко от лекарството: – По-добре ли си?
Лизи изгледа ръката му неразбиращо, а после лицето й пламна, тя стисна очи и тихичко се засмя.
– Да. – каза му с протяжна въздишка. – Чудесно.
– Одрана ли си още някъде? – реши да я попита за всеки случай, защото имаше шанс гарвана всъщност да не е видял всичко: – Под блузата или по краката?
– Не. – поклати глава тя и го изгледа развеселено, преди да понечи да се изправи. – Ще е най-добре да се връщам в стаята.
– Остани. – каза й и побърза да хване бедрата й, за да я задържи седнала: – Остава малко до закуската. Може да си починеш при мен и заедно да отидем после при Аша.
– Вече се забавих прекалено много. – поклати глава Лизи. – Калахан ще слезе да ме търси.
Само от звука на името му и Сам усети горчилка в устата си. Не искаше да слуша за страшника и как ще я командва. Искаше да я задържи тук, където поне последните няколко минути до започването на деня тя щеше да може да си почине спокойно.
– Няма да му позволя да те намери. – каза й и посочи към постелката си: – Тук ще си в безопасност.
– Той не е някакъв див звяр, от който се крия, Сам. – засмя се Лизи и хвана ръцете му, за да ги дръпне от себе си. – Но ще стане кисел, ако не се върна скоро, така че наистина ще е най-добре да се прибирам.
– Не ми харесва, че се разпорежда с теб така. – каза й, но в същото време се изправи и й подаде ръка, за да й помогне да стане: – Ще те изпратя.
– Той ми е шеф. – отвърна Лизи. Понечи да го пусне на излизане от бокса, но той не й позволи, стискайки я малко по-силно. Тя само погледна ръцете им, преди да се прокашля и да продължи: – Работата му е да се разпорежда с мен.
– Работата му е да се грижи за теб. – заяви й твърдо и я поведе към входа на хана: – Не да се връщаш надрана, ожулена и натъртена.
– Аз съм Сянката му, Сам. – каза му, сякаш това обясняваше всичко.
– Ти не си негова собственост. – изръмжа в отговор той, но не забави ход и дори й отвори вратата, за да може да влезе, колкото и да му се искаше да я отведе някъде много далече от тук. – Ти си ти.
– Не е толкова просто. Знаеш, че не е толкова просто.
Сам си замълча, защото Аша и Насифа вече бяха в кухнята и се подготвяха да започнат закуската. Виждайки ги, Елизабет смутено отново се опита да пусне ръката му и отново той не й позволи. Тя го изгледа криво, той й се намръщи в отговор, а пък двете жени поклатиха глави с весели изражения.
– Когато ти се отвори секунда, ела да помагаш. – каза й закачливо ханджийката.
Лизи пламна.
– Не е така... – запелтечи, а жените само й се ухилиха. – Ъм... Само се качвам до горе и веднага идвам.
И с това затегли Сам през кухнята и към стълбището за втория етаж.
– Виж какво направи! – изсумтя недоволно тя.
– Какво?
– Ще ти кажа аз какво! – спря на едно от стъпалата и вдигна хванатите им ръце пред очите му: – Сега си мислят, че сме били заедно!
Сега вече устните на Сам нямаше как да не се изкривят в усмивка, когато виждаше как в очите й проблясва онази светлина. Вече не беше нещастна или изморена. Сега Лизи беше неговата амара и в погледа й гореше желание за живот. Или от желание да го набие.
– Но ние бяхме заедно, амара. – изтъкна й, а погледът й просветна дори още повече: – В конюшнята, не помниш ли? – при което свали леко ръцете им и с другата я хвана отново за брадичката, въртейки лицето й насам и натам, оглеждайки я: – Не мисля, че са те ударили толкова силно по главата, че да забравиш последния половин час, нали?
Лизи избута ръката му и му се намръщи.
– Чарли е прав за теб! – обяви му и се заизкачва отново.
– Чакай, амара! – Сам подвикна по нея, но тя не забави крачка и дори не се обърна да погледне, затова той с няколко крачки, прескачайки по две стълби, я настигна и я хвана отново за ръката: – Какво значи това?
– Няма да ти кажа. Ако помислиш хубаво, може би ще се сетиш и сам. – заяви. Само където не му се оплези. – А сега ме пусни. Трябва да слизам на работа.
– Кажи ми. – заинати се Сам, а през главата му минаваха всички възможни неща, които мошеникът можеше да й е казал. От къде да знае за кое от всичко е бил прав или какво точно й е казал? Само че видя упорития поглед на Елизабет и осъзна, че не само й е заповядал, но и по-скоро тя ще го бутне по стълбите, отколкото да изпълни нареждането, затова побърза да замаже положението, добавяйки едно припряно: – Моля.
Изражението й омекна и тя въздъхна.
– Че си наивен.
– Наивен? – изгледа я. – Казал е „задръстен", нали?
Тя извърна лице.
– Не мога да си спомня какво точно е казал.
– Аха. – направо можеше да види как нищо не помни. На Сам наистина му се искаше да я притисне още малко и да разбере какво точно са обсъждали, но реши, че сега не е момента. Долу я чакаха, а и колкото и задръстен да беше, все осъзнаваше, че забавянето им само ще предизвика още подхилвания зад гърба на Лизи. – Добре, повече няма да те питам за това. Но да знаеш, че Чарли изобщо не е прав.
– Мхм. – изгледа го развеселено. – Ще знам.
Сам дори не се усети кога й се е усмихнал в отговор. Мислеше да й поръмжи още малко, главно защото тя не се плашеше от него и не се свиваше, ами му отговаряше, но нямаше как да стане, като се хили насреща й.
– Какво друго ти е казал за мен?
– Не помня. – излъга, гледайки го право в очите. – Но предполагам, че и за тях не е бил прав. Според теб. – Лизи се ухили на намръщената му физиономия и бързо отстъпи на няколко крачки. – Ще ме уволнят заради теб. Ще се видим после.
– Опитай се да си спомниш до тогава! – подвикна след нея и със задоволство видя как Лизи се обърна и му се усмихна, преди да се прибере в стаята си.

Можете да намерите още от историята на Лизи тук:

www.facebook.com/LizzyShayNechistite

www.leslieshayblog.wordpress.com