Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 4.1

 Елизабет примижа, като ранените й ребра се раздрусаха при падането й. Болката обаче не й беше приоритет, а лъскавите ботуши, в които се оглеждаше в момента. Вдигна боязлив поглед нагоре към лицето на мъж, който й се струваше смътно познат, но не можеше да се сети откъде. Той й се усмихна, а очите му отскочиха надолу – само за миг, но бе достатъчен Лизи да се изчерви, да се свие и да побърза да скръсти ръце пред гърдите си, за да ги скрие. В следващия момент върху гърба й падна нещо топло, карайки я да издаде изненадан писък, преди да осъзнае, че е нечие палто.
– Всичко е наред, Елизабет. – чу познат глас и още един чифт лъснати ботуши я заобиколиха.
Притежателят им избута мъжа, в чиито нозе все още лежеше, и приклекна пред нея, загръщайки я по-плътно с палтото. Загрижени очи с цвят на разтопено сребро намериха нейните. Предвид онова, което за малко не й се случи – или пък наистина бе мъртва? – сравнението със съдържанието на котлето би трябвало да я ужаси. Ала Елизабет усети само изненада и облекчение.
– Калахан?
Мъжът, който я бе огледал, когото сега тя успя да разпознае като един от страшниците, участвали в подмяната на кристала, изсумтя развеселено.
– Всичките тези усилия и пак те нарича по фамилия. Мисля, че започвам да я харесвам.
– Млъквай, Анди. – нареди му остро Финиан, а сетне гласът и изражението му отново се смекчиха. – Вече си в безопасност, Елизабет.
Девойката можеше само да го гледа и да отваря и затваря уста като някоя риба на сухо. Със сигурност в момента се чувстваше точно като такава.
Зад нея нещо изскърца и в тясната уличка при тях се появи капитан Ръдфорд. Устните му бяха свити в напрегната линия.
– Още не е в безопасност. – каза. – Търсят я. Трябва да тръгваме. Веднага.
– Можеш ли да ходиш? – попита я Финиан.
– Аз...
Богове, имаше толкова много въпроси. Как се озова тук? Къде изобщо беше това тук? Защо беше гола? Какво, в името на Ертар, се случваше? Даваше си сметка обаче, че сега не е момента да ги зададе. Стисна с пръсти краищата на палтото и кимна.
– Мисля, че да.
Страшникът задържа погледа си върху нея за един дълъг миг, надигна се и й подаде ръка. Елизабет я пое и се изправи със стон. Веждите на Финиан се свиха ядосано и тя се зачуди дали е заради това, че е ранена и ще ги забави, или защото някой я беше ранил. Не попита, а и той извърна глава от уважение, за да може тя да закопчае палтото. Не беше онова от униформите им – нямаше абсолютно нищо общо с него. Беше зелено, със стари петна по ръкавите и от груба материя, а ръбчетата отвътре драскаха кожата й – очевидно евтино, каквито, като погледнеше сега, бяха и останалите дрехи на мъжете, освен ботушите. Но миришеше на чисто, беше топло, стигаше ѝ до колената и точно в момента нищо друго не й трябваше. Освен обувки. Не, определено обувки, помисли си, когато едва се бе изправила и остро камъче се заби в нежната кожа на ходилото й. По колената й, разбити при падането, също беше полепнала мръсотия.
Чак сега Елизабет се огледа. Намираха се в задънена уличка между гърбовете на две сгради. Мазилката им се лющеше, разкривайки тухлите отдолу, а на стената, която ги свързваше, имаше ръждясала врата – сигурно от там бе дошъл и Ръдфорд. Водата, стекла се по тръбата на улука от предишни дъждове, бе оставила перманентно петно върху паветата, между които никнеха малки тревички. Другият край на уличката се отваряше в дълго стълбище, водещо нагоре. Лизи можеше да види как хората се разхождаха по улицата в края му.
– Къде сме?
– Зад съда. – отвърна Ръдфорд, като се приближи до нея, за да я огледа критично.
– Зад съда? – хлъцна тя. Как така „зад съда"?
– Между съда и затвора. – уточни Финиан, с което изобщо не й помогна да се успокои.
Капитан Ръдфорд продължи огледа си, мръщейки се недоволно при вида на босите й крака. Елизабет сви пръстите си, сякаш така можеше да ги направи по-обути. Накрая мъжът въздъхна примирено, свали шапката от главата си и я нахлупи на нейната.
– Мога да я нося. – каза Калахан.
– Не, само ще привлечем повече внимание. – каза капитанът и се обърна към нея. – Можеш ли да го играеш пияна?
– М-моля?
– Просто се облегни на Фин, като вървиш. – нареди й.
Кимна на другия мъж, Анди, с брадичка към стълбището и той тръгна напред. Калахан побърза да я прихване през кръста, а пък тя се помъчи да не мисли за това, че е гола под палтото. Облегна се на него и го остави да я поведе напред. Ръдфорд тръгна на няколко крачки зад тях, явно за да им пази гърбовете.
– Къде отиваме? – попита Елизабет.
– Където няма да те открият. – каза Финиан.
– Звучи ми добре.
След първите две стъпала изобщо вече не се преструваше, че й е нужна помощта му, за да ходи. Имаше чувството, че няма мускулче и костица в тялото си, които да не я болят, и макар да се стараеше да сведе пуфтенето и стоновете си до минимум, на страшника нямаше как да му убягнат, особено като се имаше предвид, че до средата на стълбището вече практически я носеше.
– Съжалявам, че не успяхме да дойдем по-рано. – каза й.
Елизабет поклати глава.
– Чух, че и вие сте имали неприятности. Изобщо не очаквах да се появите.
– Обещах ти, че ще се погрижа за теб.
Тя спря за миг да си гледа в краката и вдигна лице към него. Не разбираше. Наистина не проумяваше защо той се чувстваше задължен да й помага и защо отказваше да срещне погледа й. Бяха говорили в продължение на едва един танц. А като се имаше предвид последните десет дни от живота й, хич не беше склонна ей така да приеме, че някой ще иска да е благосклонен към чудовището. Да не би някак да беше пропуснал тази информация? Възможно ли бе някой да не е чул за Елизабет Шей, петдесеткилограмовия демон?
– Защо?
– Защо какво? – върна й объркано въпрос.
– Защо те е грижа?
Финиан се усмихна кисело.
– Защото ти обещах, а съм много отговорен мъж. – каза. Тя само присви очи срещу него и този път той я погледна и се усмихна. Искрено. – И защото само ти не побягна онази нощ. Само ти се опита да защитиш някого.
– О.
Тя отново заби поглед в краката си. Не бе изпитвала топлина от почти две седмици, но сега думите му успяха да я върнат в тялото ѝ въпреки студения камък, по който стъпваше боса.
Анди вече бе стигнал последното стъпало и им направи знак с ръка да изчакат. Калахан веднага я накара да залепи гръб за стената, а зад тях Ръдфорд стори същото. Сърцето на Елизабте заби оглушително, когато видя групата гвардейци, която премина по главната улица горе. Можеше да ги чуе как раздават заповеди никой да не мърда, докато не открият демона.
– Много се забавихме. – каза тихо Финиан.
– Все още можем да се измъкнем. – каза Ръдфорд.
– Другите готови ли са?
– Би трябвало да са по местата, но ще се включат само при нужда. Ако я видят с нас, ще е още по-трудно да се качим на кораба.
– Кораб? – прошепна Елизабет, като се отлепи лекичко от стената, за да погледне капитана.
– Да, към Фриниа.
Страхът я скова.
– Напускате Рива?
– И ти идваш с нас. – успокои я Финиан.
Това изобщо не ѝ вършеше работа. Как така щеше просто да напусне Островите, дома си, и да иде във Фриниа? Ами майка ѝ? Не можеше просто така да зареже всичко. Имаше живот тук. Или поне някакъв шанс за живот тук.
– Няма ли някакъв начин... да останем?
– Госпожице Шей. – гласът на капитан Ръдфорд я сряза като с нож. – Огледайте се. Намирате се в тъмна уличка, след като Ви спасихме от екзекуция. Мислят Ви за чудовище. Няма къде да се скриете тук.
– Но нали страшниците сте пратеници от Фриниа? Не можете ли да изискате помилване...
– Ние сме бегълци. – каза ѝ Калахан. – Избягахме от двореца. Не сме в позиция да изискваме каквото и да е.
Елизабет мигна бавно.
– О. – каза за втори път днес, а топлината отново напусна тялото ѝ.
– Трябва да се приберем у дома, а ти трябва да дойдеш с нас. Ако останеш тук... Няма да се справиш дълго сама, Елизабет.
Колкото и да не ѝ се искаше да го признае, страшникът бе прав. Лизи нямаше пари, нямаше подкрепа, нямаше абсолютно никаква идея как да се измъкне на гвардейците или къде да се скрие. И дори и да болеше да си го мисли – нямаше как да е сигурна, че може да разчита на майка си да ѝ помогне. Доколкото знаеше, единствено Меридит бе на нейна страна. Меридит и воините от ордена Акантус. Изборът трябваше да е очевиден, но нещо вътре в Елизабет се противеше да вземе това решение.
– Лизи... – започна нежно Калахан, сякаш говореше на дете, но Анди им направи знак и излезе от уличката. каквото и да възнамеряваше да ѝ каже, щеше да остане за после.
Сега пак я подхвана внимателно през кръста и изкачиха последните няколко стъпала.