Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 22.1

Елизабет беше твърдо решена да направи всичко, за да овладее контрола над атмата си, което устройваше Сам идеално, понеже му даваше време, освен всичко друго, да я наблюдава. Беше се изненадал, когато тя усети толкова много от него. Знаеше, че в съня може да й предаде усещането за атмата си и как да работи с нея, но не се беше опитвал да й показва нищо повече. Каквото беше усетила, го беше направила съвсем сама, а то беше много и учудващо точно. Малко бяха хората, а дори и Сенките, които го умееха интуитивно. Дори и обучените да го можеха, нямаше да успеят да посочат, че нещо липсва от него. Не и толкова бързо и точно. Само че тя го беше направила и сигурно щеше да стигне още по-далече, ако я беше окуражил. Всъщност Сам искаше да й разкаже кой е, да й каже, че той и Франк са едно и да й докаже, че не й мисли злото, но не беше готов сега. Все още не искаше да рискува да я загуби, не и когато тъкмо го беше допуснала до себе си и всъщност той можеше да направи нещо повече за нея от това да я води на малкото приятни места в спомените си. Сега можеше да се постарае да я научи. Да й покаже как да приеме силата вътре в нея и да я контролира, как да стане по-уверена. Искаше да може да погледне в нея и атмата й да не е като назъбена и настръхнала улична котка, която се готви да те нападне всеки миг, защото Елизабет се опитва да я отхвърли. Никой нямаше да може повече да я командва и заплашва, само веднъж да успееше да повярва в себе си.
Пътят да я обучи обаче явно щеше да бъде доста по-стръмен и труден, отколкото си го беше представял, защото за няколкото часа, които той прекара в скрито възхищение от усета й за атма, Елизабет беше успяла да взриви над тридесет атеша и поне още толкова опита завършиха без нищо да се случи. Затова, когато следващият припламна и за миг светлината му се задържа прилично силна, преди ярко да засвети и отново да избухне, разлитайки се на малки парчета, които се разтопиха във въздуха, преди да нанесат каквито и да е щети, той стана от бюрото си и просто отиде до девойката, подавайки й поредния атеш:
"Този път замалко да успееш, шейа." – похвали я, задържайки фенера пред нея: – "Искаш ли да пробваш пак с магията, или да ти кажа думата, с която се палят?"
Елизабет го прикова с унищожителен поглед, който беше на ей толкова физически да го среже, когато приключи въпроса си.
– Думата? – повтори странно спокойно тя. – Каква дума, Франк?
"Тази, с която да запалиш атеша, ако нямаш атма, шейа." – обясни й. – "Искаш ли да ти я кажа?"
Очите й грейнаха в наситено синьо, а Сам си нямаше ни най-бегла представа защо.
– Искаш да ми кажеш, че взривявам атеши от часове и през цялото време е имало начин да не стоя на тъмно, без да ползвам никаква магия?
"Да?"
– Ти... Ти!
Елизабет грабна атеша от ръцете му и го запокити право към него. Магическият фенер премина през тялото му и се разби в отсрещната стена. Момичето изръмжа ядосано.
– Приеми някаква солидна форма, за да те фрасна!
Това определено го изненада. Елизабет не беше войнствено настроена и с малки изключения не си позволяваше да вика или да го заплашва. Сега обаче не му трябваше да вдишва дълбоко, за да подуши, че наистина е ядосана. Наистина искаше да го удари. Мисълта го накара да се ухили. Накара изпаренията да спрат да се вихрят около него и да се подредят в тъмна маса на по-плътно тяло. И само защото харесваше блясъка в погледа й, когато е ядосана, я попита:
"Искаш ли нов атеш?"
Тя вече мяташе мастилницата към главата му. Сам се завъртя съвсем леко и мастилото се разплиска зад него.
– „Този път за малко да успееш". – преправи гласа си Елизабет. Този фалцет негов ли трябваше да бъде? – „Давай, шейа, само се концентрирай още малко, ще се справиш! А аз ще си трая през цялото време, че има по-лесен начин!" – грабна печата му и хвърли и него. – Престани да мърдаш!
"Няма." – отговори й и залегна, за да избегне писалката, преди да рискува да й каже: – „Ти не искаш лесния начин, шейа."
– Все едно знаеш какво искам! – викна му и този път хвърли малкото бурканче с пясък, който посипваше върху документите, за да попие излишното мастило. Преди да е стигнало до него обаче, Сам го накара да изчезне. – Това пък изобщо не е честно!
Франк си пое дълбоко дъх. Елизабет наистина му беше просто ядосана и за първи път това беше единственото чувство, което струеше от нея. Без предпазливост, без неувереност и най-вече – без страх. Искаше му се да остане още малко така и сигурно заради това върна писалката на бюрото, преди да я попита:
„Защо да не е?"
Елизабет веднага я грабна и го замери с нея. И този път Сам я накара да се стопи на сантиметри пред лицето му.
– Престани да изчезваш нещата, нечистите да те вземат! – скара му се, преди да издаде разярен звук и да се просне в стола му. За момент остана намръщена и напрегната, а после похлупи лице на бюрото му и изсумтя раздразнено: – Никога няма да схвана как да запаля проклетия атеш.
И просто така гневът й сякаш се стопи, но поне страха не се завърна. Сега Сам можеше да види само наченки на някакво отчаяние, но също и доста силна решителност.
„Никой никога не се е научил да пали атеша само за ден." – опита се да я успокои и реши, че е безопасно да се върне в нормалната си форма и дори да се приближи и да се подпре на бюрото: – „Никой дори не се е научавал да гърми толкова много атеши само за ден. Обикновено, ако гръмне, са един-два, и то по случайност, шейа. Така че се справяш добре."
Все още отпуснала глава, Елизабет завъртя лицето си, така че да го погледне.
– Как „проваляш се повече от всеки друг" трябва да ме успокоява, Франк? – попита го сухо.
„Вече знаеш как да насочиш атмата си към атеша и да го достигнеш. Половината работа е свършена, и то само за ден." – и понеже скептичният й поглед не се промени особено, реши да й сподели още нещо. И без това Лизи беше в спомените му: – „На мен също ми отне много време да се науча просто да ги паля. Това е деликатна задача за някой с повече атма, но съм сигурен, че ще успееш, шейа. Даже съм убеден, че ще успееш да го направиш по-бързо от мен."
Тя надигна глава.
– И на теб ти е било трудно?
„Много." – призна й и едва не се усмихна насреща й. Тя проявяваше отново интерес към него, и то на тема, по която всъщност можеше да говори, затова приседна по-удобно на ръба на бюрото и каза: – „Да взривявам неща или да убивам беше лесно. Просто пусках атмата си и тя вършеше всичко. Но да направя нещо деликатно? Отне ми седмица да се науча да не взривявам проклетото нещо, а после трябваше да правя още упражнения по контрол." – Сам скръсти ръце на гърдите си и въздъхна нещастно: – „Мразех ги. Всичките до едно."
Лизи подпря брадичка на ръката си и го изгледа замислено.
– Още ми е странно, че е трябвало да се учиш. – промърмори, преди да го попита: – Какво мразеше най-много?
„Да съм внимателен." – отговори й Сам. Всъщност мразеше всички упражнения, свързани с това да е деликатен, защото провалът значеше наказание: – „Караха ме да правя разни неща. Да развалям бариери, да отварям врати." – замисли се дали да й каже, че голяма част от нещата, които всъщност го караха да учи, бяха как да пречупи нечий ум, без да убие собственика или да влезе в нечие тяло и да може да го напусне, оставяйки го живо. Съмняваше го обаче Елизабет да иска да слуша за каквото и да е по точно тези въпроси. – „Но най-много мразех атешите."
– И аз ли ще трябва да се уча как да отварям врати? – попита го. – Защото мисля, че имам бъдеще в някоя банда, ако им трябва човек да ги експлодира.
"Винаги е хубаво да можеш да отвориш всяка врата." – усмихна й се Сам, преди да допълни: – „Така ще може да станеш кралица на бандата."
– Да, всички ще треперят да не би да огладнея през нощта и кухнята да е заключена. – въздъхна Лизи и прокара ръка през косата си. – Наистина не схващам защо е толкова трудно. Правила съм далеч по-сложни неща, когато... по инстинкт. Не би трябвало да ми отнема толкова много време да запаля един глупав атеш.
"Деликатната магия е трудна, шейа. Поне в началото изисква да си съсредоточена и търпелива и... ужасно търпелива."
Сам видя как ъгълчетата на устните й потрепнаха леко, преди да се разтегнат в суха усмивка.
– Тенденцията с мен напоследък е, че нямам време да съм търпелива. Трябва да се науча поне да се контролирам. Не мога да се опитвам да изям някого всеки път, когато се напрегна малко повече.
"Опитвала си се да изядеш коняря?"
Това откритие всъщност го изненада. Знаеше, че на тренировката я бе притиснал, когато очите й заискряха и тя започна да се движи с плавността на обучен воин, а после успя да изкопчи от нея, че е искала да го нарани. Никога не би предположил обаче нещо такова. Все пак Сенките се хранеха само с фантоми, а той... Е, той не беше фантом.
„Сам ли?"
И просто така миризмата й се смени. Трябваха му няколко мига, за да осъзнае какво се е случило и за щастие Лизи беше свела поглед надолу и не видя изненаданото му изражение. Това му даде време да се окопити и да отиде до нея, вдишвайки дълбоко. Нямаше съмнение, но за по сигурно я обиколи бавно, продължавайки да диша дълбоко и да гледа как червенината постепенно превзема лицето и врата й.
– Какво, нечистите да те вземат, правиш? – просъска му Елизабет и му се намръщи.
Той едва се спря да не се ухили насреща й.
„Ти харесваш Казра!" – заяви й, посочвайки я с пръст.
Лизи беше добра лъжкиня и се бе научила умело да не показва емоциите си, но този път се провали напълно.
– Какво? – погледна го стреснато и скочи от стола. – Не, не го! Откъде ти хрумна такава глупост?
„Напротив, шейа, харесваш го!" – каза й, докато само с една крачка застана пред нея: – „Харесваш Сам Казра."
– Ти да не си петнадесетгодишно момиче! Престани! – скара му се и отстъпи в страни, отдръпвайки се няколко крачки от него. Сърцето й биеше толкова бързо, че след малко щеше да изскочи. – Направи ми нов атеш и да продължаваме.
Желанието й да смени темата само го накара да се усмихне лукаво, докато до нея изникваше новият фенер. Точно когато Елизабет се обърна да го вземе обаче, той не издържа на изкушението, скръсти ръце на гърдите си и й заяви:
„Не може да се виждаш с него."
– С атеша ли? – престори се на объркана тя.
"С Казра." – поправи я,
Елизабет не каза нищо. Той даже се зачуди дали не е решила да го игнорира, защото бе започнала да гледа съсредоточено фенера, въпреки че миризмата й му говореше, че е много, много далеч от каквато и да е концентрация. Тогава обаче тя стисна светилника малко по-здраво и го погледна хладно.
– И защо не?
Защото беше чул, че жените обичаха да правят точно това, което им беше забранено. Само че нямаше как да й го каже. Беше сигурен, че освен загубата на ефект, Елизабет щеше да открие как да го обезглави в собственият му сън. Това беше и причината след няколко секунди, изпълнени с мълчание, да заяви:
„Така."
– Така? – повтори тя. Остана загледана няколко мига в него, преди да остави атеша на бюрото и с леден глас да го попита: – И какво ще стане, ако не те послушам?
Нищо нямаше да стане и Сам отново не можеше да й го каже. Особено сега, когато тя едва ли щеше да му повярва.
„Ще видиш." – реши, че този отговор беше най-безопасен в момента.
Сгреши.
Изведнъж налягането се промени и го притисна от всички страни. Сякаш се опитваше да го задържи на място или да го смачка, докато Елизабет се приближаваше към него. Очите й бяха сини пламъци, с които искаше да го изпепели.
– Ако го докоснеш, ако само го погледнеш с птицата не както трябва, ще те убия. – каза му. Гласът й беше толкова спокоен и категоричен, какъвто не го бе чувал никога. – Това е нещото, което ти ще видиш, Франк.
Сам може би трябваше да е притеснен, че Елизабет успя да го хване с атмата си и то без дори да го съзнава, но в момента беше по-зает с това да възприеме, че завоалираната заплаха към Казра беше предизвикала тази реакция. Лизи със сигурност не обичаше да наранява другите, а за убийство не можеше да става и дума, но ето че сега погледа й блестеше, а атмата й се беше увила около него като верига. Лизи беше повече от сериозна. Можеше да го види, почувства и подуши. Всичко това караше желанието да се ухили да бъде почти непреодолимо.
Елизабет го харесваше.
Не, не само го харесваше.
Беше влюбена в него. И беше готова да го защити дори от съществото, което будеше най-голям страх у нея.
Никой никога не бе искал да направи нещо такова за Сам. О, имаше мъже и жени, които бяха хранили чувства към него, но това тук беше различно. И му харесваше. Искаше му се всеки ден да е с нея и да се чувства така. Е, може би не точно така, защото атмата й щеше да му счупи някоя кост, ако имаше такива. Искаше това топло чувство, което се разливаше по тялото му и странното ново усещане, че може да направи всичко, щом тя ще е там да го види. Само че първо трябваше да я успокои. Но не и преди да я подразни още съвсем мъничко:
„Това заплаха ли е, шейа?"
– Предупреждение. – поправи го. – Единственото, което ще получиш.
"Ще го запомня."
Наистина го мислеше. Едва ли някога щеше да забрави блестящият й поглед и сериозният й тон, докато му заявяваше, че ще го убие, ако се нарани. Едва му стигаше до гърдите и не можеше да използва магия, но в момента беше напълно безстрашна. Сам беше сигурен, че само една погрешна дума щеше да я предизвика да се опита да го разкъса на парчета. И може би в момента дори щеше да успее.
– Гледай да го направиш. – каза му тихо.
Измери го с един последен заплашителен поглед, след което му обърна гръб и грабна атеша. Атмата й се отдръпна от него и я покри като плащ, карайки въздуха около нея да затрепти.
Трябваше му секунда, за да схване, че няма намерение пак да го замери с фенера, а да се опита да го запали.
„Внимавай, шейа." – каза й. Тя дори не трепа, за да покаже, че го е чула – толкова ядосана му беше: – „Отново ще гръмне."
– Не, няма.
Сам я изгледа недоволно и тъкмо щеше да й каже, че няма нужда да се инати, когато атешът грейна. Лъчите му бяха меки и топли и най-важното – напълно постоянни.
Елизабет се обърна отново към него, за да му го покаже с все още ядосано, но и доста победоносно изражение.
– Казах ти.
Сам нямаше как да отрече, при положение, че той продължаваше да свети в ръката й. Но по-интересното беше, че точно в момента атмата на Лизи беше спокойна. Виеше се около нея като мантия нажежен от пустинното слънце въздух, но не беше назъбена, нито раздърпана. Някак беше успяла да се успокои и Сам не беше сигурен дали е защото тя му е прекалено ядосана, за да се сети, че я е страх от нея, или беше нещо съвсем друго.
„Казах ти, че ти оставаше малко, за да успееш, шейа." – отново се ухили на убийственият й поглед: – „Браво."
Елизабет остави атеша на бюрото и пак се изправи срещу него.
– Искам да се биеш с мен. – заяви му.
Това беше последното нещо, което очакваше да му каже.
"Да се бия с теб?"
– Да. – кимна тя. Атмата й затрепери и започна да се назъбва по краищата в същия момент, в който в миризмата й се примеси несигурност. – Когато съм... така – Лизи посочи искрящите си очи, – усещам магията. Знам точно какво да направя и как.
"И искаш да се научиш как да се контролираш, когато си „така." – довърши Сам, а тя кимна. Искаше му се да добави и „себе си", но тя още не се приемаше съвсем като Сянка. Не искаше да я изплаши и накара отново да се свие и да се опитва да натъпка атмата си обратно някъде из тялото. Така беше красива, силна и уверена и Сам много искаше да продължава да я вижда такава и извън сънищата.
– Може би дори ще запомня какво да правя и ще успея да го повторя, когато съм нормална. – допълни Лизи, карайки го тихо да изръмжи. „Нормална". – Така че искам да се биеш с мен. – усмихна му се предизвикателно. – Нали уж си най-добрият убиец на света? Може и да науча нещо от теб.
Сам отново я измери с поглед от главата до петите. Всъщност не беше сигурен колко е разумно да я учи да се бие и тук, но ако тя искаше и това я караше да се чувства по-уверена... А и истината беше, че в съня Сам имаше по-голям контрол над нещата. Можеше да спре по всяко време, така че идеята й всъщност не беше никак лоша. Ако не друго, то със сигурност можеше да й покаже основни движения и пози, а после само да я накара да ги повтори и на живо.
„Идеята не е лоша, шейа." – похвали я Сам, само защото искаше да види дали страните й няма да се обагрят в розово заради комплимента, но тя продължи да го гледа очаквателно и сякаш малко ядосано. Явно беше реакция само за Казра. – „Мога да ти покажа някои неща. Кога искаш да започнем?"
– Имаме ли време сега?
Сам само й се усмихна насреща.
„Имаме още малко, шейа."