Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 18.3

Бронзовата й кожа сякаш сияеше със собствена светлина. На главата си носеше корона от разноцветни пера, перли и злато, от която се спускаха копринени воали с деликатен флорален мотиф, които покриваха рамената й. Кремавият й цвят беше същия като на роклята й с дълбоко деколте, създавайки впечатлението, че са едно цяло и със свалянето на короната, ще падне и дрехата. Не беше слагала грим – илюзията правеше кожата й да изглежда твърде перфектна, за да я скрива с нещо подобно. Под екзотично извитите й зелени очи и през средата на плътните й устни обаче с тънък черен въглен бе изписала декоративни рисунки, които отново наподобяваха паунови пера и привличаха вниманието към най-красивите й черти.
Беше поразителна и го знаеше – идеалното бижу до облечения в бяло и сребърно престолонаследник. Незимът също беше наясно, любувайки се на прехласнатите погледи на гостите и възхитените им шушукания, докато се покланяха или направо коленичеха около тях.
– Я'дженна амар, незим, Велахе-авазари! – избумтя гласът на Садат. Дори успя някак си да се сгъне в дълбок поклон пред двамата. – Присъствието ви е огромна чест за цялото ми домакинство!
– Лоним, моля те, изправи се. – каза му незимът и направи знак и на останалите. – Баща ми ще нареди да ме набият с тояга, ако чуе, че си скланял глава пред мен. – обърна се и към Сам със сардонична усмивка. – И ти също, Расул. Няма как да позволя мъжът, който ме запозна с Вела, да ми се кланя.
Сам можеше да подуши неискреността дори и с умиращото тяло на Джайеш. Ерфан Хафеми обожаваше вниманието и уважението, живееше за тях. Точно такива представления обаче го бяха направили любимеца на Хайрани. На всички им допадаше идеята бъдещият им владетел да е скромен и смирен.
– Никога няма да забравя този ден, незим. – вещицата му се усмихна леко и се наклони към него, привличайки вниманието му: – Беше най-щастливият в живота ми!
– В този случай трябва да се постарая много повече, за да имаш дори по-щастливи! – заяви Ерфан, карайки събралите се да заахкат, умилени от влюбената двойка.
Сам, от своя страна, трябваше да си наложи да не направи някоя отвратена гримаса.
– Моята скъпа Вела определено заслужава най-хубавите неща на света. – каза. По доволното изражение на Малора разбра, че все пак някак си е успял да вкара достатъчно топлота в гласа си.
– Благодаря ти, Расул. – усмивката й само за миг се насочи към него, преди да се върне върху Хафеми. – Вече имам всичко на света.
Сам й върна усмивката, но за щастие не му се наложи да измисля какво друго да й каже, защото незимът я прегърна през кръста, целуна я по слепоочието и най-накрая реши да обърне внимание и на домакина.
– Всички говорят, че си направил страхотно откритие, Лоним. Няма ли да ни кажеш нещичко в аванс, преди да ни го покажеш?
Садат, който до момента изглеждаше, сякаш се чувства не на място, ако не и объркан от цялата проява на нежност, сега изведнъж се оживи.
– Ножът е невероятен! Направо не повярвах на очите си, като го видях! – подсмихна се заговорнически. – Може да се каже дори, че е дар от самите Богове!
– Наистина? – на лицето на Малора успя да се изпише най-искрено удивление, което само накара мустаците на Садат да се вирнат дори още повече, а шкембето му да се изпъчи напред, преди да заговори.
– О, да! Целият е направен от един материал и е невероятно остър! И страшно удобен! Няма значение дали ръката ти е малка или голяма – винаги пасва.
– Пробвали ли сте да режете камък с него? – прекъсна го Господарят на Водата, някак си неочаквано нисък и слаб мъж за позицията си, който се беше приближил към тях, когато Садат заговори за ножа.
Благородникът подръпна мустака си с изражение на котарак, който тъкмо е изял птиче. Или десет в неговия случай.
– Реже всичко! Всичко! – заяви. – Приготвил съм няколко демонстрации, които да илюстрират колко е уникален!
– Нямам търпение да видя това изумително оръжие с очите си. – отговори му магьосника, преди да се обърне към незима: – Сигурен съм, че и Вие изгаряте от желание да го видите и изпробвате.
– Нямам търпение. – отвърна принца с ентусиазъм, преди най-сетне да зареже опитите да изглежда заинтересуван от откритието на Садат и да премине на тема, която всъщност го вълнуваше. – Мисля, че е време за дъжд, Майстор Нозари. Знаеш какво става, ако мине повече от месец. Не искам да се занимаваме отново с епидемия сред просяците в бедняшкия.
– Миналият път беше ужасно. Наложи се да пратим от нашите лечители. – поклати глава Нозари в знак на съгласие. – Ще видя какво може да се направи, незим. И мисля, че един десетминутен дъжд ще е достатъчен. Имате ли предпочитание кога да го пуснем?
– На обяд ще им дойде добре.
По пладне беше най-лошото време за дъжд. Повечето хора не си бяха у дома, за да съберат и опазят каците с вода, а онази, която се стечеше в локви или по ъглите на покривите, щеше да се е изпарила след броени минути. Естествено, никой тук не се интересуваше от това – никой, освен Чарли, който се бореше да задържи леката усмивка на лицето си, и Садат, който основно изглеждаше разочарован, че великото му откритие отново е пренебрегнато. Сам се прокашля и реши да поправи тази несправедливост, преди Флетчър да си е отворил голямата уста и да е развалил всичко.
– Кога ще имаме удоволствието да видим ножа, Садат-авазари?
Погледът на благородника отново просветна.
– Първо ще се насладим на приятната вечер и приятната компания, ще хапнем и ще пийнем.
– На сит стомах нищо няма да отвлича вниманието от находката Ви. – кимна дълбокомислено Флетчър и ако се съдеше по изражението на благородника, с това си спечели и приятел до живот.
– Точно така! Искам всички да могат да се насладят напълно!
Чарли му се усмихна.
– Мога ли да попитам къде намерихте ножа?
И това беше всичко, от което Садат се нуждаеше. През следващите няколко минути се впусна в пъстър разказ за експедицията, влизайки в детайли, които караха дори Сам да се разсее и да започне да си мисли за други неща. Най-вече за Елизабет и тайната, която криеше. Мразеше да му липсва информация. Често именно тя беше разликата между успешна мисия и това да прекара следващата седмица в бавна и досадна регенерация. В случая обаче просто не му харесваше, че Лизи не споделя с него, но беше казала на Чарли. Тъкмо се чудеше как да я накара да се довери и на него, когато Малора се приведе към незима и прошепна:
– Мисля да отида да си взема нещо за пиене. – мъркащият й глас достигна до Сам. – Да ти донеса ли нещо и на теб, Ерфан?
По погледа му си личеше, че по-скоро иска да го изнесе далеч, далеч от тук, където няма да слуша монолога на Садат.
– Изненадай ме с нещо. – каза й и я целуна. – Да е по-силно.
– Веднага се връщам. – усмихна му се отново, преди да се обърне към Казра: – Расул, ще ме придружиш ли? Отдавна не съм имала удоволствието да споделя малко време с теб.
– Разбира се, мила моя. – каза й той и й предложи ръката си.
Не се тревожеше, че оставя Чарли в такава сериозна компания – мошеникът щеше да се оправи. Притесняваше го обаче какво щеше да поиска вещицата от него този път.
Малора мушна своята ръка в сгъвката на лакътя му и се остави да я поведе към напитките, а когато се отдалечиха достатъчно от незима и Садат, се наведе леко към него.
– Не очаквах да те видя тук.
– Кантората ме прати. – отвърна.
– Естествено, Кантората. – измърка недоволно в ухото му: – За какво?
Сам изчака да се разминат с една групичка благородници, за да отговори:
– Искат да запозная Флетчър със Садат. – щеше добави, че Майсторът иска ножа, но нещо го спря: – Нямам други детайли.
– Няма значение. – каза отегчено и пусна ръката му, понеже бяха спрели при напитките. Пресегна се и взе стъклена чаша с дълго столче, в която имаше белезникава течност, от която грациозно отпи, облизвайки леко устни и наблюдавайки със задоволство как няколко погледа се плъзнаха по нея: – Тук има нещо, което искам. – и отново му се усмихна: – Искам този нож.
– Не мислех, че се впечатляваш толкова лесно от преувеличените приказки на стари глупаци. – каза, преди да е успял да премисли.
– Не искам мнението ти, Самашей. – усмивката й съвсем леко потрепна, преди да впие поглед в неговия: – Искам да ми донесеш ножа.
Сам усети подръпването под кожата си, заплахата, че ще използва перлата, за да му заповяда да направи, каквото пожелае. Но тогава го забеляза – как зеницата на лявото й око е по-тъмна, как светлината от атешите биваше поглъщана в дълбините й.
Докато още се учеше как да се грижи за човешките тела, много често се беше хранил с развалени или неподходящи неща. Един-два пъти се беше дънил и на мисии за Кантората или за Малора, позволявайки да бъде отровен. Някоя и друга душа и регенерацията му се беше погрижила да се оправи без сериозни последствия. Съмняваше се нещо да може да се справи с гаденето, когато осъзна какво точно вижда. Киселина и горчилка запариха гърлото му.
– Какво си направила? – изръмжа тихо.
– Какво? – Малора го погледна изненадано, преди да вдигне ръка към окото си: – О, това ли? – усмивката й стана дори още по-широка: – Погрижих се да е на сигурно място. Не ти ли харесва?
Сам стисна челюст, докато не я чу да изпуква. Перлата му беше вътре. Беше едно да я вижда да виси като някакъв трофей от шията или ухото й, но сега кучката държеше част от него в себе си. Искаше да изтръгне цялото й шибано око. Сви ръцете си в юмруци и ги скри в джоба на панталоните си, преди да се е опитал да направи точно това.
– Нужно ли е?
– Разбира се. Така винаги ще си с мен и никога няма да те загубя. – измърка и червените й като кръв устни отново се извиха, разкривайки зъбите й: – Не се ли радваш, че толкова много държа на теб?
Той не й отговори. Всичко, което искаше да й каже, щеше да доведе единствено до лоши последствия за него. Малора можеше да му вземе много повече от онова, което вече беше откъснала. Можеше да му отнеме малкото свобода, която беше успял да си спечели. И, понеже магическият й чар по някаква причина не действаше върху него, през цялото време щеше да знае какво точно е изгубил, вместо да вярва, че сам се е отказал от него. Затова просто прехвърли три от любимите си сценарии как ще я убие и чак след това каза:
– Ще ти донеса ножа.
Малора вдигна ръка и го потупа доволно по бузата. Сам си наложи да не се отдръпне от докосването.
– Добро момче.
– Може и да не стане днес. – каза й. Изписаните й вежди се свиха и той побърза да обясни, измисляйки лъжата в движение: – Носят се слухове, че някой друг също иска този нож. Не знам кой, но ако го открадне днес, ще е по-лесно да го оставя да свърши черната работа и после да го взема от него, вместо да се занимавам със защитите на Садат.
На лицето й се изписа недоволство, но после явно премисли ситуацията, защото усмивката отново кацна на лицето й.
– Добре. Направи го, както прецениш, Самашей. – каза му и отпи за последен път от чашата си, преди да вземе две нови, една за нея и една за незима, и да го остави там.