Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 6.4

  Елизабет вдигна глава, за да я погледне, защото не можеше да е чула правилно. Но на лицето на момичето се четеше единствено възхита.
Меридит Чапман й се възхищаваше. „Невероятно" беше твърде слаба дума, за да опише този абсурд.
– Добре ли се чувстваш? – не се стърпя да я попита.
Момичето присви леко очи, сякаш наистина се замисляше.
– Ами, да. Така мисля. – отвърна и я погледна неразбиращо. – Защо?
Елизабет едва се сдържа да не се изсмее, но ако Меридит не виждаше причина да се бои от нея и да я презира, то тя със сигурност нямаше да й изтъква такава.
– Изглеждаш малко бледа, това е всичко.
– Просто ми е трудно да повярвам, че си преживяла всичко това. – каза Меридит и я огледа, спирайки се на всяка драскотина, на всяка синина, на издутия й ръкав, където беше прибрала железния си прът. – Аз никога нямаше да успея да избягам.
– Да, ти щеше да ги убедиш да те пуснат. – каза кисело Лизи. – Може би дори да ти дадат пари за файтон.
– Не съм чак толкова убедителна. – Меридит й се усмихна.
Как беше възможно зъбите й да са толкова равни? Лизи докосна с език леко издадените си кучешки зъби и въздъхна нещастно.
– Слушай, знам, че те поставям в меко казано неудобна ситуация, но наистина се нуждая от помощ. Трябват ми пари и...
– Трябва ти доктор и почивка. – прекъсна я Меридит.
– Не мога да получа никое едно от двете.
– Можеш. Почивка – още сега, а доктор... Ще ми трябва малко време да го уредя.
– Не. – отсече Елизабет и се изправи рязко. – Не мога да рискувам някой друг да научи за мен!
– Знам.
– Издирват ме, Меридит! – продължи да фучи.
– Наясно съм, но...
– Няма „но"! Ако ме заловят...
– Знам, Елизабет! – момичето не повиши глас, но тонът й накара Лизи да замълчи. – Познавам доктор, който е... дискретен.
– Какво ще рече това? – настоя девойката. Не разбра веднага защо Мери отказва да срещне погледа й, но после си пое рязко дъх и я посочи обвинително с пръст: – Искаш да ме пратиш при нелегален доктор?!
– Не е нелегален! Има си всички документи!
– Откъде изобщо познаваш нелегални доктори, Меридит?
– Казах ти, че не е нелегален! Взел си е всички изпити!
– Но не практикува официално?
– Ами... не съвсем... – смотолеви момичето.
– Това значи, че е нелегален, Меридит! – размаха ръка Елизабет. – Касапин! Няма да ме водиш при касапин!
– А ако го доведа...
– Не! – при това Мери се намуси, свила недоволно устни. – Приличаш на октопод така, престани.
– А ти си магаре и без да правиш нищо! – заяви момичето. – Нуждаеш се от помощ! Не изглеждаш никак добре.
– Нищо ми няма. – каза упорито Елизабет.
Меридит изпуфтя и разпери ръце.
– Хубаво! Печелиш! Няма доктор за теб!
– Чудесно!
– Страхотно!
– Невероятно!
– Фамозно!
Елизабет я изгледа тъпо:
– Фамозно? Наистина?
Меридит отвори уста, издаде звук, затвори я и цялата пламна засрамено.
– Защото ме ядосваш! – оправда се смутено. – Трябва ти лекар, Елизабет. Били са те, преследвали са те, падала си!
Лизи задържа погледа й за момент, преди да остави напрежението да се оттече от тялото й с тежка въздишка. Седна до момичето и се опита да подбере думите си така, че тя да я разбере.
– Знам, че искаш да ми помогнеш и, вярвай ми, не искам нищо повече от това проклетите ми ребра да спрат да ме болят. Но! – побърза да добави, щом видя, че тя се кани отново да започне да я убеждава. – Но в момента няма как да се случи, Меридит. Ако касапинът ти дойде тук, няма как да го скрием от слугите и от родителите ти. А ако аз тръгна към него... Страшниците може и да са заминали вече, но може и още да са на острова. Наблюдавали са семейството ми с месеци, Меридит. Месеци! И аз не съм заподозряла абсолютно нищо. Ако ме видят на улицата, могат да ме убият, преди да разбера, че съм в опасност. А ако гвардията ме хване или касапинът ти ме предаде, този път няма кой да ме измъкне. – погледна я умолително. Не можа съвсем да скрие пречупването на гласа си, когато тихо каза: – Трябва ми лекар, но повече ми е нужен план. Не знам какво да правя. Не знам къде да ида. Искам... Искам...
Не можа да продължи за няколко дълги мига. Изведнъж всичко, което й се случи, се стовари върху нея и я притисна. Буцата в гърлото й стана твърде голяма, за да я преглътне, а очите й се замъглиха от сълзи, които побърза да изтрие. Беше изгубила всичко. Майка си, дома си, приятелите си. Бъдещето си. Нямаше нищо. Нищо.
– Хей... – започна нежно Меридит и постави ръка на рамото й.
– Убих човек. – прошепна разтреперано. – Със собствените си ръце.
– За да спасиш друг. – изтъкна й.
– А после оставих Ръдфорд на онова чудовище. Аз пуснах мората. И Израри... – изхълца. – Трябваше да ги оставя да ме отведат, където пожелаят. Трябваше да ги оставя да правят с мен, каквото решат.
– Не, не трябваше!
Пръстите на Меридит се свиха върху рамото й, сякаш да й привлекат вниманието, но Елизабет само поклати глава и скри лице в шепите си. А в следващия момент усети тънките ръце на другото момиче около себе си и това просто докосване се оказа последната капка. Каквото и самообладание да бе запазила до момента, сега то се пропука и сълзите й започнаха да се леят. Не можеше да спре, каквото и да правеше. Нещо вътре в нея се късаше и празнината след него беше толкова голяма, че заплашваше да я погълне цялата. Единствено крехките ръце на Меридит Чапман и утешаващия й глас някак си все още я задържаха тук. Защото все още съществуваше някой, който да иска да я прегърне след всичко. Защото все още имаше някой, който да се опита да я оправдае пред самата нея.
Елизабет не знаеше колко време остана така, хлипаща като малко дете със скрито в рамото й лице. Меридит я остави да се наплаче и когато най-накрая се успокои достатъчно, се изправи и мълчаливо й донесе чаша вода. Лизи я прие със смутено кимване. Не можеше да повярва, че не само плака в нейно присъствие, ами даже се беше вкопчила в нея. Чапман явно също май не успяваше да намери точните думи, защото няколко пъти отвори и затвори уста, като накрая смотолеви нещо за чист въздух и отиде да отвори прозореца.
Елизабет едва не се задави с водата си, когато момичето изпищя.
Нещо едро и черно профуча през стаята. За един ужасяващ миг Лизи си помисли, че е мора. После съществото се опита да кацне на тоалетката, но се подхлъзна на разхвърляните навсякъде бижута, като без малко не се строполи на пода. Погледна с едно око, сякаш да провери дали са забелязали тромавото му приземяване, поизправи се, намести крилете си, така че Лизи да види бялото му перо, и изграчи.
– Пак ли ти. – изпуфтя Елизабет и натъпка металния прът обратно в ръкава си.
– Шей. – повика я Меридит със сериозен и дълбоко възмутен тон. – Какво, в името на Боговете, е това?
И го посочи, сякаш някой можеше да пропусне огромната черна птица сред шарените бижута, точно като някой дракон от приказките насред съкровището си.
– Кокошка. – отвърна Лизи и побърза да изтрие остатъка от сълзите си.
Гарванът изграчи сърдито, сякаш всъщност я разбираше.
– Откъде се взе?
– Следва ме.
– Чакай, това е твое? – изгледа я Мери.
Елизабет повдигна рамо. Защо не? Толкова много шантави неща й се бяха случили само през последните двадесет и четири часа, че да си има гарван дори не се нареждаше на челните места.
– Казва се Франк. – изцепи.
При това и птицата, и момичето отправиха объркани погледи към нея.
– Кръстила си гарвана Франк?
– Да. Току-що.
– Като Франк Банкс? – Мери измери птицата с критичен поглед. – Онова момче с нездравото влечение към червеите?
– Същия. Като бяхме на десет, все ме преследваше да ми показва разни буболечки.
– И мен! – усмихна се Меридит. – Какво? Кръсти го така, защото е пиле и обича червеи ли?
– И защото е също толкова досаден и безполезен.
Двете се спогледаха и се засмяха, а пък Франк изрази недоволството си по въпроса гласно. После сякаш осъзна къде точно се намира и че е обкръжен от лъскави бижута. В миг забрави напълно за момичетата и започна да кълве една рубинена брошка. Мери го зяпаше объркано, очевидно чудейки се дали да не го изгони, но накрая просто въздъхна и седна на леглото до Лизи.
– По-добре ли си? – попита я внимателно.
– Да. – кимна девойката и отново усети как топлината плъзва по врата и бузите й. – Извинявай.
– Няма за какво. – увери я Меридит. Започна да мачка полата на роклята си, но преди Лизи да я попита какво става, тя каза: – Ще ти помогна, но ще ми трябва малко време да уредя всичко.
– Не знам с какво време разполагам.
– Днес не мога да направя нищо. Трябва да присъствам на обяда преди събранието и да забавлявам съпругите и дъщерите до вечеря. – издиша шумно, все едно само мисълта за приятния следобед в компанията на благородничките, с които да обсъждат най-новите клюки на по чаша чай я напрягаше. Елизабет стисна устни, за да не се заяде с нея и я почака да продължи: – Никой няма да те потърси тук, а и така или иначе имаш нужда от почивка. Утре ще се погрижа за всичко.
– Имаш идея? – Лизи се постара да скрие надеждата в гласа си.
– Да. – кимна момичето и започна нервно да навива един кичур около показалеца си. – Ще те качим на един от... търговските кораби на татко. Ще уговоря всичко, така че никой да не те проверява.
– Можеш да направиш нещо такова? – повдигна вежди Елизабет. – Проверките са много сериозни.
– Аз съм дъщерята на лорд. Ако кажа, че всичко с теб е точно, значи всичко с теб е точно. – усмихна й се Меридит. – Но първо трябва да проверя кога имаме търговски курс и за къде. И да говоря с капитана. И да подправя някоя бележка от татко. – при това веждите на Лизи заплашиха да изхвръкнат от лицето й, а пък Мери си продължи, сякаш правеше такива неща за закуска, обед и вечеря. – Няма как да стане по-рано от утре, така че просто остани тук. Никой не влиза в стаята ми.
Очевидно, помисли си Лизи, оглеждайки се наоколо. Ако някой слуга някога стъпваше вътре, нямаше да е толкова разхвълряно. Никога не си бе представяла, че стаята на перфектната Меридит Чапман е в такова състояние. Странно, но вместо да й се прииска да й се подиграе за този очевиден недостатък, Елизабет всъщност осъзна, че не ненавижда Мери толкова много точно заради него. Наред с други неща.
– Благодаря ти. – каза й искрено. – Никога няма да успея да ти се отплатя.
– Това трябва да е моята реплика. – усмихна се криво другото момиче.
Изражението й помръкна за момент, заедно с живия блясък в очите й. Спомняше си нощта на бала, осъзна Елизабет.
– Затворени са. – каза й и като Меридит се фокусира объркано върху нея, поясни: – Морите. Чудовищата. Затворени са в клетки и страшниците ще си ги вземат с тях.
Момичето задържа погледа си върху нея за няколко дълги мига и накрая кимна. Усмивката на устните й обаче не се отрази в очите й, а Лизи не знаеше какво друго да й каже, за да я успокои. Не и когато тя все още сънуваше кошмари, в които мракът й шепнеше, а бледи, озъбени същества оглозгваха всички, на които държеше.
Гарванът избра точно този момент да пусне един по-голям от главата му медальон с изумруди и диаманти на пода. Момичетата подскочиха, а птицата гракна доволно и прехвърча до земята, обикаляйки бижуто с напета крачка.
– Ти можеш да останеш, но Франк трябва да си върви. – каза Меридит.
– Ще видя какво мога да направя по въпроса. – обеща Елизабет с въздишка.
А проклетата птица изграчи отново, затисна с крак медальона и започна да кълве един от диамантите.