Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 23.5

Сам целенасочено беше положил всички възможни усилия и беше впрегнал цялата си воля, за да не мисли за Елизабет. Беше трудно. Много по-трудно, отколкото си беше мислел, че ще е. След като прекара толкова много време с нея в съня, сега само за миг трябваше да се отпусне и Лизи веднага беше в мислите му. Дали щеше да хареса това или да одобри действията му? Всъщност Сам знаеше отговора и на двата въпроса. Особено на втория. Но днес трябваше и искаше преди всичко да е Ка'Раим. Заслужаваха си го. Точно заради това не трябваше да мисли за сините ѝ очи или меката ѝ кожа. Същата, която за четири месеца беше успял да докосне само и единствено по време на тренировките, а как му се искаше да може просто така да прокара пръст по нея. Да може да се наслади на копринената й гладкост и мекота, просто защото искаше, а не заради откраднат миг между атака и край на упражнението... За пореден път днес тръсна глава, като куче, което се изтръскваше от вода. Опита се по същия начин да изгони и тези объркващи го мисли и копнежи, но не се получаваше. Те пак се връщаха и сякаш колкото по-упорито ги потискаше, те толкова по-силни се завръщаха. Но поне беше успял да се съсредоточи върху действителността за няколко часа. Не беше вярвал, че ще е горд от постигнатото, но само няколко крачки по-късно откри, че волята му беше по-тънка от нишка.
Елизабет стоеше в двора на хана. Хванала метла и леко премиташе събралият се прах. Косата й беше прихваната с лента, а дрехите й представляваха лека блуза и шалвари в кремав цвят, върху които беше препасала престилка – най-прекрасната гледка, която очите му бяха виждали. И просто така Сам застана, с отворена уста, зяпайки я как леко се поклаща, докато мете и не можеше да направи абсолютно нищо друго, защото всички мисли, които някак беше успял да изтика от главата си – сега се изсипаха обратно вътре и над всички изкристализира една: Елизабет беше тук и можеше да я пипне.
Тогава момичето, сякаш усетило, че го наблюдават, вдигна глава към него. Цялото й лице се озари от радост и облекчение, преди Лизи да захвърли метлата и да изтича до него. Честно казано, Сам беше очаквал да му е сърдита, защото не се появи за сутрешната им тренировка –опитът му показваше, че жените като цяло не обичат да им се връзва тенекия, а тези от по-високите кръгове на обществото го приемат още по-навътре. Тя обаче само хвана ръката му и веднага попита:
– Добре ли си?
– Да. – отговори й изненадано, преди да реши, че е по-добре да приключва с каквото има да каже, докато тя все още е в добро настроение и иска да е около него. За по-сигурно стисна леко ръката й: – Извинявай, че пропуснах тренировката. Трябваше да свърша нещо.
– Нещо?
Едва ли Елизабет щеше да е щастлива, ако й каже, че половината нощ беше прекарал в преследване на вече много бившият бизнес партньор на Чарли. Нито искаше да й разказва за срещата с вещицата. Макар и този път да не беше толкова неприятно, колкото обикновено, Сам предпочиташе да заличава всички спомени с нея възможно най-бързо. Така че просто й потвърди:
– Да. Нещо. – и за да е сигурен, че всичко ще е наред между тях, добави: – Обещавам, че ще намеря начин да те предупредя, ако пак не мога да дойда за тренировката.
– Нещо. – повтори Лизи тихо. Ако не я наблюдаваше внимателно, щеше да пропусне нараненият отблясък в погледа й – толкова бързо го скри. Стисна леко ръката му, преди да я пусне и да каже: – Ще го оценя.
Преди още да е осъзнал какво точно прави, Сам се пресегна и я хвана отново, карайки я да го погледне въпросително. Истината беше, че не искаше да й разказва, за да не види точно този разочарован и наранен поглед. Естествено, можеше просто да й благодари за разбирането й и да остави нещата така, но от друга страна, по-добре Лизи да му се сърдеше за нещо, което наистина е направил, отколкото за такова, които сама ще си измисли.
– Погрижих се за проблема на Чарли. – каза й и сведе поглед към ръцете им. Тя още не беше издърпала нейната от неговата. Добре. – Погрижих се повече да не е проблем.
Тя не каза нищо много дълго време. Накрая пристъпи по-близо и попита:
– Нарани ли някого?
– Нараних няколко. – отговори й внимателно, наблюдавайки я дори още по-зорко и за пореден път проклинайки ограничените си сетива.
Елизабет кимна.
– Хубаво.
В гласът й нямаше и капка укор, но ако имаше остри зъби, сега щеше да ги показва в свирепа усмивка. Сам беше изненадан от реакцията й, но приятно. Това беше и причината, макар и много внимателно, да допълни:
– И един го нараних много.
– Колко много?
– Много. Няма да го боли нищо повече. – отговори й и допълни: – Никога.
Лизи задържа погледа му за няколко дълги мига. В нейния се прокрадна изненада, но не и страх. Не и отвращение. Момичето кимна отново.
– Чарли е наш. Те започнаха първи.
– И нямаш нищо против, че го направих? – попита я изненадано Сам.
Тя прехапа устна и наведе глава. Убиецът се зачуди дали е измил ръцете си достатъчно добре и дали тя не е забелязала някое петънце кръв, но Лизи само го галеше леко с палец.
– Казвам само, че разбирам защо си го направил. – отвърна. – И че и аз бих направила същото.
– Не, нямаше. – каза й Сам и заради погледа, който му хвърли, побърза да обясни: – Няма да ти го позволя, амара. Сега си ядосана, но ако го убиеш – вината после ще те преследва. Не си струва. Чарли също няма да го иска. А на мен... на мен просто не ми пречи.
– Никак? – попита го.
Сам щеше на мига да й отговори, че никак не го притеснява и истината беше, че не го. Всъщност го притесняваше какво Елизабет ще си помисли за него след като научи, затова й вместо да й отговори направо, на свой ред я попита:
– Това проблем ли е за теб, амара?
Тя се вгледа в него. Очите й зашариха по лицето му, сякаш търсеше нещо в чертите му. Накрая се спряха на неговите. Сам имаше чувството, че се опитва да види вътре в него. Трябваше да не е успяла, защото продължаваше да стои съвсем близо и да държи ръката му.
– Не знам. – каза накрая и поклати глава. – Наистина не знам.
Странно, но отговорът й всъщност го накара да си отдъхне. Беше се приготвил тя да се отдръпне от него, да го отритне. Вместо това Елизабет беше просто объркана, но нищо повече и не му трябваха изострени сетива, за да го разбере. Така че й се усмихна криво и да я увери:
– Това ме устройва, амара.
Лизи не отвърна на усмивката му, но подскочи, когато гласът на Аша изплющя от прага на кухнята.
– Лин! Спри да се задяваш с коняря и се връщай на работа! А ти! – посочи Сам с показалец. – Престани да я закачаш, като работи!
С това се скри обратно в странноприемницата, а Елизабет, поруменяла, го пусна, затъкна ненужно косата си зад ухото си и каза:
– Ще се видим на обяд.
– Ще те чакам. – отговори й, усмихвайки се доволно на руменината й.
Остана да гледа след нея, докато тя отново започна да мете, след което с известно нежелание тръгна към конюшнята да нагледа коня, с който я делеше. Успокояваше се с това, че има само няколко часа до обяд и те щяха да минат много по-бързо, ако е зает с нещо. А и спането винаги беше опция, особено сега, когато най-сетне сънуваше нещо приятно. За първи път в живота си, Сам всъщност нямаше търпение да стане нощ и да заспи. Очакваше го дори по-нетърпеливо от сутрешната тренировка и обяда. Тези мисли го накараха да се намръщи леко, когато осъзна, че всичко това се дължи само заради времето, което прекарваше с Елизабет, но всъщност нямаше против.
Сам продължи да четка коня и докато ръцете му бяха заети с монотонното действие, можеше ясно да си даде сметка, че животът му се беше променил много след срещата му с момичето. Сега имаше неща, които искаше за себе си. Които бяха важни за него и си струваше да си навлече гнева на вещицата, за да ги запази. И по-плашещото беше, когато осъзна, че е готов да изтърпи всичко, стига Елизабет да остане в живота му. Мисълта за нея караше глупавата усмивка да изгрява на лицето му, а в гърдите му да се усеща една приятна топлина, която сякаш го изпълваше целия и го караше да чувства нещо, което по описание страшно подозрително приличаше на...
Дрънчене на тигани по земята, писък на жени и трясъци на врати го накараха да захвърли всичко и да изтича в двора и към хана. Покрай периферното му зрение премина някаква черна сянка, но Сам беше прекалено съсредоточен в това да стигне кухнята. Сърцето му отново препускаше, но този път от адреналин и притеснение. И тъкмо когато щеше да изреве името й, вратата на хана отново се отвори с трясък и в двора изскочи Елизабет. Задъхана, зачервена, със светещ поглед и нож в ръка. Само с две крачки се озова пред нея.
– Ранена ли си? – попита я на мига Сам.
Момичето го заобиколи и започна да се оглежда.
– Видя ли къде отиде?
– Кой? – Сам огледа набързо двора, но не беше видял никой, освен сянката, която премина. Това, макар и рядко да се случваше точно в този хан, не беше необичайно. За всеки случай реши да се увери, че проблемът не е по-сериозен от фантом: – Някой нападна ли те? Как изглеждаше?
– То... – Лизи го погледна и млъкна. Очите й все още искряха, но тя поклати глава, издишвайки шумно през носа си. – Няма значение. – отпусна ръката си с ножа и му каза: – Добре съм. Всички сме добре. Не се тревожи.
– Как изглеждаше то, амара? – попита я, този път малко по-настоятелно. Трябваше да разбере какво е това нещо, което така ги е изплашило.
– Нищо. Мишка. Вятъра. Няма значение. – отвърна тя напрегнато. Погледна назад, към дрънченето на съдове и гласовете на Аша и Насифа, идващи от кухнята, а после се усмихна стегнато на Сам и каза: – Отивам да им помогна.
И с това го остави отвън. Само в рамките на няма и три часа Сам за втори път беше оставен да стърчи в двора и да гледа след нея. Но този път в гърдите му не се усещаше приятното топло чувство. Искаше да намери нещото, което я е изплашило и нападнало и да го унищожи. Щеше да го заличи от този свят завинаги, както само той умееше. Усети се, че ръмжи, чак когато стигна конюшнята и конят изпръхтя нервно и изтропа с копито. Това го накара да си поеме дъх и да започне да мисли не само как ще унищожи нещото, но и как да го намери. За по-сигурно остави гарвана на прозореца на кухнята, за да държи Лизи под око в случай, че фантомът се върнеше за втори опит. Самият той обаче не можеше да остане кротко в конюшнята, така че набързо даде храна и вода на животното, след което се зае да обиколи хана и пристройките към него, както и около него. С фантомите никога не можеше да си сигурен къде ще се заврат, но това, което повече го вбесяваше, бе че до обяд не беше намерил абсолютно нищо. Дори съседните улици бяха празни от към фантоми. Нямаше нито един, а какво ли оставаше за тъмната маса, която беше мернал да бяга. Беше имал възможност да го хване и я беше пропуснал, а това го вбесяваше още толкова. Може би и това беше причината, когато отиде на стълбите, където бяха започнали да ядат обяда си, да застане пред девойката и директно да я попита:
– Фантомът, който те нападна, как изглеждаше и виждала ли си го и преди наоколо?
Изражението й помръкна. Лизи му подаде едната чиния и седна на стълбите със своята.
– Никой не ме е нападал. – каза му. – И не искам да говоря за това.
– Видях нещо тъмно да преминава през двора секунди преди да излезеш. – каза й Сам, държейки обяда си пред себе си: – Ще го намеря, но ще стане много по-бързо, ако ми кажеш какво точно търся, амара.
Лизи рязко вдигна глава към него.
– Видял си нещо? – попита го напрегнато. – Наистина си видял нещо?
– Да. – отговори, без дори да се замисли: – Но бях прекалено притеснен да стигна до теб и не го огледах.
Елизабет отметна глава назад и въздъхна облекчено.
– Мислех си, че полудявам. – каза му. – А помириса ли го?
Този въпрос малко го изненада. Трябваше му миг, преди да се сети, че тя няма как да знае, че той е Силуета и по принцип има по-засилени сетива. Когато това се случи, сърцето му отново започна да бие, макар и малко забързано.
– Не, не можах. – отговори й и понеже подозираше, че може би нейните сетива са все още обострени заради последния фантом, който е изяла, попита: – На какво миришеше?
– На тютюн. Винаги мирише на тютюн, преди да се появи. Но днес за първи път имаше... форма. – погледна го. – Не мисля, че е фантом. Не го... усещам като фантом.
– Винаги? – попита я, хващайки се за първото нещо, което го накара да настръхне и да пожелае да грабне Елизабет и да я отведе в имението под скалите, където нищо и никой нямаше да я заплашва поне за известно време: – От кога те преследва това нещо, амара? И като какво го усещаш?
– От... – Лизи го погледна несигурно. – Почти откакто съм тук. Но не е непрекъснато. Само няколко пъти. – побърза да добави. Чак когато го докосна по ръката, Сам осъзна, че отново ръмжи. – Не прави нищо друго, освен да тропа по прозорците и вратите и да мирише лошо. Никой друг не го вижда или чува. Калахан чакаше пред банята, когато то блъскаше по вратата, но той чу само моите викове. И сега Аша и Насифа не го видяха как събори всички съдове – само как те падат. – усмихна му се леко. – Ти си единственият освен мен, който го вижда.
– Защото е призрак. – каза й. Съдейки по обърканото й изражение, със същият успех можеше да й говори за хора, дошли в омагьосани кораби от луната. – Това е духът на умрял човек, който по някое време сигурно ще се превърне във фантом. Затова другите не го виждат.
– Знам какво е призрак. – каза му, продължавайки да го зяпа, сега вече малко пребледняла. – Искаш да кажеш, че наистина съществуват? Мислех, че са само... страшни истории.
– Разбира се, че съществуват, амара. – Сам остави чинията на стълбата до себе си и се пресегна да хване свободната й ръка: – Но няма от какво да се притесняваш. По-слаби са от фантомите и основно са досадни и вдигат шум. Не са опасни за теб.
Елизабет не изглеждаше да смята, че няма от какво да се тревожи. Пръстите й бяха станали ледени.
– Но защо го виждам? Защото съм Сянка ли? – попита нещастно. – Какво иска от мен?
Сам реши, че няма нужда да отговаря на първите й въпроси. Тя чудесно осъзнаваше защо ги вижда, а и той беше научил, че всяко гласно потвърждаване на това, че е Сянка, я караше да се затваря още повече в себе си. Затова започна внимателно да разтрива ледените й ръце, докато отговаряше на последният й въпрос.
– Сигурно да те заведе някъде или просто да те ядоса. Призраците не са много разбираеми или общителния. Може просто да си го изкарва на теб, само защото го виждаш и му реагираш. – и понеже тя изобщо не изглеждаше, че започва да се успокоява, реши отново да се опита да направи нещо по въпроса: – Но няма от какво да се тревожиш. Обикновено не се задържат дълго. Сигурен съм, че съвсем скоро ще изчезне.
Тя не каза нищо, само наведе глава. Остана така много дълго време, явно опитвайки се да осмисли какво й беше казал. Сам знаеше, че хората се плашат от тези неща, а тя беше расла сред тях, и то в Рива. Дори в Рувен, където имаше всякакви суеверия за призраци, караконджули и какво ли не, щеше да й по-лесно да приеме тези неща, защото щеше да е отраснала с тях. Но сега щеше да й е необходимо време да осъзнае, че тя е много по-опасна от някаква изгубена душа, само че той не смяташе, че е добра идея да й го изтъква.
– Фантоми. – промърмори Лизи и го погледна. – Каза, че духът ще се превърне във фантом?
– Точно така. – потвърди й, като продължи внимателно да наблюдава реакциите й. Не, че знаеше как да я успокои, но може би смяна на темата щеше да е достатъчна, затова и се вглеждаше за всеки признак, че трябва да го направи. Когато не видя такъв, се замисли, че може би няма да е лоша идея да й обясни защо призраците са по-слаби и определено не са опасни за нея: – Всички фантоми първо са били душите на починали хора.
– Но... – заекна Елизабет, гледайки го объркано с големите си сини очи. – Но нали фантомите са се появили заедно с... другите нечисти? Не са ли и те... демони?
Момичето прошепна последната дума, сякаш се боеше само с изричането й да не призове съществото пред себе си. Сам не мислеше, че ще я успокои да научи, че демоните предпочитат по-луксозни места от странноприемниците близо до пазара в Ан Налат – като имения и дворци например.
– Не, амара. – отговори й Сам. – Те са си фантоми. Различни са.
– Но нали са се явили заедно с всички останали? – започна да подръпва един кичур от косата си. – До преди порталите да се отворят преди двеста години, никой не е споменавал за фантоми или каквото и да е било друго. Нечистите са се явили заедно с демоните и магията. Навсякъде го пише.
– Така е. Но преди да станат фантоми, са били духове, а преди това – живи хора. – Сам се вгледа в лицето й, но тя продължаваше да го гледа объркано и дори невярващо. Може би обяснението му не беше достатъчно ясно. – Появили са се с демоните, но не са дошли с тях, амара. Само са започнали да се трансформират по същото време.
Лизи го изгледа несигурно.
– Ако приемем, че си прав, това значи, че демоните пак са отговорни по някакъв начин.
– Отговорни са. – съгласи се с нея, доволен, че вече не го гледаше така, сякаш земята е изчезнала изпод краката й. – Ако не се бяха появили и фантомите нямаше да ги има. Просто са две различни неща. А и повечето фантоми са просто досадни. Лесно можеш да се справиш с тях.
Тя му се усмихна криво.
– Трябва да съм срещала само изключения. Или това, или съм съвсем зле. – по сухият й тон си личеше кое смята за истина.
Сам реши, че е крайно време да пусне ръката й и да я прегърне. Внимателно обгърна рамената й, усмихвайки се криво на изненаданият й поглед и леко поруменелите страни. Сега определено вече не изглеждаше изплашена. Жалко, че не се беше сетил да се възползва по-рано от ситуацията, но определено щеше да го запомни за в бъдеще.
– Изобщо не си зле, амара. Справяш се повече от чудесно. А и онзи глупак наистина успява да намери по-силни фантоми, но скоро ще ги побеждаваш и тях с лекота.
Елизабет се отпусна, облягайки се на него.
– Звучиш много убеден за човек, който не ме е виждал как се търкалям по земята заради един малък фантом.
Сам усети как сърцето му пропусна удар, когато осъзна, че е права, а после се разтуптя бясно. В същото време тялото му се беше напрегнало, сякаш за битка. За щастие Елизабет не забеляза нищо от това. Съвсем скоро обаче мълчанието му щеше да стане подозрително, така че Сам трябваше много бързо да измисли какво да каже.
– Нали тренирам с теб, амара? – попита я, радвайки се, че реално навсякъде тренираше с нея. Сега, ако успееше да не каже нещо, което са споделили или правели в съня, тя нямаше да избяга с писъци от него: – Съвсем скоро ще си по-силна от повечето фантоми в града.
Лизи вдигна лице нагоре, поглеждайки го мълчаливо. Остана така достатъчно дълго, за да го накара отново да се притесни дали не се е издал и тя се е досетила. Накрая обаче тя просто се протегна и нежно докосна бузата му с устните си. Докосването беше толкова ефирно, че Сам се зачуди дали се е случило, само че тялото му реагира без всякакво съмнение. Електричеството пробяга по него и накара главата му да се изпразни от всички тревоги и мисли, освен една. Искаше да я притисне до себе си и също да я целуне. Определено желаеше да провери дали устните й са толкова меки и сладки, колкото обещаваха. Погледът му са, се прикова върху тях. Страните на Лизи се обагриха в приятно розов цвят, само миг, преди девойката да скрие лице в гърдите му. Така не можеше повече да вижда устните й и това му възвърна някаква свобода над мислите. До толкова, до колкото да се приведе и на свой ред да я целуне по косата. Лизи се сгуши още малко в него, обягайки глава точно над сърцето му. Нямаше начин да не чува как бумти. След малко ръката й неуверено се пресегна и момичето го прегърна през кръста. Сам се опита да преглътне, но откри, че устата му е пресъхнала, също като пустинята, заобикаляща града. А в момента имаше чувството, че и слънцето е седнало до него, защото целият сякаш изгаряше. Харесваше му. Не искаше да свършва и да я пуска, затова просто я притисна малко по-силно към себе си.
През следващите минути си стояха така, прегърнати и напълно забравили за обяда, фантомите и дори за света около тях. Елизабет изглеждаше доволна просто да бъде до него и това продължаваше да го удивлява, особено след като й призна, че ръцете му са изцапани с кръв. Дали щеше да продължи да го допуска до себе си така, ако знаеше цялата истина?
Девойката въздъхна тихо. Тялото й се напрегна леко, карайки го да си помисли, че се кани да се отдръпне, но тя само попита:
– Какво да правя с призрака?
– Нищо. – отговори й Сам, след като си отдъхна, че тя никъде няма да ходи: – Скоро ще се превърне във фантом и ще се махне от тук. Няма да те притеснява повече.
– Колко време минава, преди душата да се превърне във фантом?
– При всяка е различно, амара. Някои се превръщат във фантоми за дни, други може да им отнеме месеци и дори години. – замисли се дали да довърши, но информацията явно я успокояваше, затова продължи: – Но този изглежда е доста озлобен, така че едва ли ще му отнеме много време.
Лизи отново го погледна.
– Няма ли какво да направя, за да му помогна да си отиде? – веждите й се свиха объркано. – Душите отиват ли някъде всъщност?
– Не знам. Предполагам, че просто спират да съществуват. – наистина не се беше замислял над това. Знаеше само, че са храна, но не се беше замислял какво ставаше след като някой умре и не се превърне нито във фантом, нито в призрак. Може би просто бяха доволни и изчезваха от само себе си или пък всички се превръщаха в нещо такова? Но нямаше време, а и желание да мисли над това, особено сега, затова и побърза да отговори на първият й въпрос: – Може да го изядеш, след като се превърне във фантом? – предложи й, преди да й се усмихне криво: – Така ще помогнеш и на него, и на себе си. Но няма да го направиш, нали?
– Категорично не. – отсече Лизи с отвратена физиономия.
– Тогава няма какво друго да направиш, амара.
Момичето изпуфтя недоволно.
– И си сигурен, че не може да ми направи нищо? Само ще си тропа?
– И ще събаря неща около теб, но няма да ти направи нищо, амара. Скоро ще изчезне.
– Дано. – въздъхна и се усмихна криво. – Аша ме смята за непохватна и без някой друг да събаря съдовете.
Сам се намръщи, като чу това. Елизабет не беше виновна за призрака, а и отдавна вече беше спряла да е непохватна. Учеше се бързо, и то не само в кухнята. Искаше му се да иде и да каже на гостилничарката, че не момичето е виновно за съборените неща, но нямаше как да го направи. Аша беше по-просветена от обикновения хайраиец, но пак щеше да е трудно да обясни откъде той е наясно с проблема. Никак не му харесваше да му се налага да си мълчи.
– Искаше ми се да можех да й обясня, че си има фантом и той е виновен. – сподели й.
– Знам. – Лизи му се усмихна и го прегърна малко по-здраво. – Но тогава може да реши, че и като Сянка не ме бива, щом не ловя фантомите. – понамръщи се малко. – Май току-що се изкарах котка, която гони мишки.
Това й изказване вече го накара да се усмихне. Не, че се радваше, че я смятат за непохватна, а това, че Лизи май започваше да приема, че е Сянка и това не е само лошо. Преди малко повече от седмица щеше да започне да клати глава отрицателно само при мисълта за това, а сега дори се шегуваше. Започна леко да плъзга ръка нагоре и надолу по гърба й, надявайки се да не я изгони с действието си. Все пак за по-сигурно каза:
– От теб ще излезе много красива и гъвкава котка, амара.
Лизи притвори очи и изсумтя весело:
– Моля ти се, ще бъда единствената котка, която пада по гръб.
– Няма, защото аз ще съм там да те хвана. – и просто защото можеше, а и тя изглежда нямаше против просто да си седи в ръцете му, добави: – Ще паднеш направо в прегръдката ми.
Елизабет, все още затворила очи, се подсмихна.
– Звучиш много доволен от перспективата.
– Хвана ли те веднъж, амара, няма да те пусна. – обеща й напълно сериозно Сам, надявайки се да му се отдаде шанс да го изпълни.
– Значи по-добре да не ти изтъквам, че и в момента си ме хванал?
– Сега сама дойде при мен и понеже не беше предупредена, все някога ще те пусна. – Сам усети как усмивката отново кацна на лицето му. Имаше чувството, че напоследък се усмихваше много по-често от преди и по-странното беше, че за разлика от друг път, сега не беше по задължение и работа. Харесваше му. – Но те предупреждавам, че другият път ще си останеш за мен.
Тя отвори едно око и го погледна с интерес:
– Искам ли да знам какво ще ме правиш тогава?
– Каквото пожелаеш. – и това обещание беше лесно за даване, но в мига, в който го каза, се сети за няколко неща, които не би изпълнил, затова побърза да ги добави: – Освен да те пусна и всичко, което ще те нарани. Такива неща няма да изпълнявам.
Устните й отново се разтегнаха в малка усмивка.
– Ами ако искам да отида до тоалетната?
– Ще ти правя компания.
Елизабет го изгледа продължително и започна да се смее. Той наистина не разбираше на какво, а след малко тя престана, премига срещу него объркано и каза:
– О, Богове, ти си сериозен!
И отново избухна в дори по-силен смях.
– Разбира се, че съм сериозен. – избуча насреща й и този път й се намръщи, преди съвсем леко да я дръпне за косата: – Какво му е смешното?
– Нищо, нищо. – изкикоти се тя и се отдръпна, колкото да се пресегне и да му подаде чинията с обяда. – Хайде, хапвай. И не се опитвай да ме следваш в банята, когато отида.
Сам не знаеше с какво точно я накара да се смее, но за сметка на това беше сигурен в две неща – че му харесваше тя да се смее и че искаше да научи с какво я е развеселил, за да може да го повтори. Само че сега беше изправен и пред друг проблем, за да вземе чинията с храна, трябваше да пусне Елизабет. Като поставеше нещата в тази светлина, изведнъж проблема се реши от само себе си:
– Не съм гладен. – заяви й и я придърпа отново към себе си. – Сега ще обсъждаме как ще ми дадеш да ходя с теб навсякъде и винаги. Като започнем с това защо не искаш да ти правя компания?
Лизи остави чинията върху краката му. С една ръка откъсна парче от меката питка, изтопи малко от накъсаното месо и соса и го лапна.
– Аз искам да ми правиш компания. – отвърна тя с пълна уста, докато повтаряше процедурата, като този път поднесе хапката към неговата уста. – Но не харесвам никого достатъчно, за да го оставя да ме следва там. Дори и теб.
– А... – Лизи използва момента да завре хапката в устата му, така че на Сам се наложи бързо да сдъвче и преглътне, преди да направи втори опит и да попита: – А ако седя отвън и си говорим?
– Не. – отряза го.
– Сигурна ли си? Ще ти разреша да идваш и ти с мен. – и понеже знаеше, че ще я смути, а му харесваше да гледа как розовият цвят обагря страните й, дори и да не можеше да подуши как аромата й се сменя, добави заговорнически: – Дори ще ти разреша да дойдеш в банята с мен.
– Изключително великодушно предложение, но ще ми се наложи някак да пропусна. – каза му сухо, а когато той отново понечи да каже нещо, Лизи му натъпка огромен залък в устата. – Този може и да ти отнеме повече време.
Явно нямаше да успее да я излъже да дойде в банята с него, но пък го хранеше. Някак си храната беше много по-вкусна така, а Лизи беше приела задачата да му запуши устата много на сериозно, защото едва след четвъртия залък, успя да изфъфли:
– А поне на разходка с мен по плажа?
Тя присви очи подозрително:
– Тоалетна ли има там?
– Може и да намерим, ако потърсим. – отново се ухили насреща й: – Но си мислех просто за разходка, амара. Продават сок и разни сладки неща. Какво ще кажеш?
Елизабет тъкмо облизваше пръстите си, когато най-накрая явно осъзна, че той не се шегува. Избърса припряно уста с опакото на ръката си, още по-бързо преглътна и попита:
– Само двамата ли?
– Само двамата. – заяви й, може би малко по-твърдо, отколкото трябваше, но не му се рискуваше тя да реши да води някой. Особено когато изборът й беше ограничен до мошеника, страшника и гвардееца. Сам не искаше никой от тях да ги придружава, но тогава си даде сметка, че тя го гледаше и още не му беше отговорила, затова реши все пак да попита отново: – Искаш ли?
Елизабет сведе поглед и ако не беше малката й усмивка, Сам щеше да реши, че отново е объркал нещо.
– Искам. – каза му. – Първият ми почивен ден е след четири дни. Твоят?
– И моят ще бъде тогава. – побърза да я увери: – Да тръгнем след закуска? – така целият ден щеше да е за тях, но Сам реши да е сигурен, че тя също го е разбрала, затова допълни: – Има една гостилница близо до кея, където може да обядваме.
– За всичко си помислил, а?
Лизи насочи същата тази срамежлива усмивка към него. Очите й искряха, но не със синьото на магията й, а просто от щастие.
– Почти за всичко. – призна й, защото в последно време определено беше прекарал повече от времето си в мислене какво би било да отидат само двамата някъде на разходка. В реалният свят, сред живите хора. Място, което не той контролира и което щеше да се превърне в най-цененият му спомен. – Но може да отидем и правим каквото пожелаеш, амара. Само трябва да ми кажеш.
– Разходка по плажа и обяд до кея звучи добре. Повече от добре. – увери го и малко засрамено добави: – На мен просто ми харесва да бъда с теб.
Сам просто усети как сърцето му пропусна удар, след което започна толкова бясно да бие от вълнение, че сигурно и Елизабет го чуваше. Отгоре на всичко усмивката отново беше разтеглила устните му, а той дори не мислеше да се опитва да я прикрие. Тя току-що му призна, че й харесва да е с него. Не с някой от онези тримата и особено мошеника, когото всички харесваха, а с него. Сам.
– И на мен много ми харесва да съм с теб, амара. – побърза да я увери, преди тя да е решила, че е казала нещо, което не трябва и повече никога да не му го повтори. – Много. Дори вече ми се иска почивката да е утре и да не трябва да чакам цели три дни до тогава.
– И на мен. – погледът й се беше спрял на устните му, но когато Лизи забеляза, че той е забелязал, побърза да облегне глава обратно на гърдите му.
Ако беше имал някакви съмнения дали чува забързаното туптене на сърцето му, то изчезна напълно, когато момичето положи ръка точно върху него, сякаш да го успокои. Не, че това помагаше. Тялото му имаше собствено мнение по въпроса как да реагира на Елизабет и нищо, което Сам се опитваше да направи, не можеше да го сложи под контрол. Както се случваше и сега. Искаше да се покаже твърд и уверен, но вместо това от докосването й усети как тръпка пробяга по него. Тя го побъркваше с най-малки и незначителни жестове. Никога преди, за всичките години, през които беше живял, не се беше случвало докосване или дума да го накара да се чувства толкова... жив. Може би и това беше причината, която го караше да иска още. Изпитваше глад за компанията на Елизабет, какъвто не беше изпитвал до сега за нищо друго. Поне знаеше, че не е виновно тялото, защото и в съня се чувстваше по същия начин, ако не и по-зле, защото там можеше да подуши аромата й и самият той да чуе как препуска нейното сърце, когато заговорят за това му „аз". Беше едновременно ужасно приятно и отчайващо. А Сам понякога се чувстваше направо жалък, защото се улавяше, че ревнува от себе си. Искаше му се тя да знае кой всъщност е той, но го беше прекалено много страх, че ще я загуби. Не беше готов тя да си тръгне от него. Не, че щеше да я остави, без да се бори за нея. Щеше да я последва и на края на света, но още не беше готов да види отново страха в очите й. Особено, когато го е гледала така – усмихната и щастлива.
Усети се, че от известно време седи и я гледа и въпреки че тя не изглеждаше да се притеснява, реши да каже нещо:
– Има ли някоя храна, която искаш да опиташ?
– Сладкото винаги ми е интересно. – каза му.
– Ще мина тези дни да поръчам нещо.
Сам се замисли дали ще може да накара готвача да направи някоя от любимите й торти и дали изобщо имаха всички необходими продукти за толкова нетипичен сладкиш. Може би в някой от по-богатите ресторанти? Но щеше да е странно двамата просто да влязат в някой от тях. Не, че Сам не можеше да си го позволи, но така облечени нямаше да ги допуснат, а и как щеше да обясни на Лизи от къде има достатъчно пари, за да плати за нещо такова? Не, поне този път щеше да се наложи да се примири с каквото предлага гостилницата.
– Едва ли ще имат от нещата, на които си свикнала в Рива. Може би някой от нашите сладкиши...
– Аз изобщо не съм претенциозна.
Усмивката й позастина и лицето й отново стана червено, когато погледна през рамото му към кухнята. Аша и Насифа се бяха разшетали и Елизабет разко се отдръпна от Сам, взимайки собствената си чиния и започвайки да се храни.
Той също се подсмихна, защото двете жени изобщо не бяха толкова далече от истината, че двамата имат чувства един към друг, колкото Лизи вярваше. Сега оставаше само и нея да я убеди в това. Разходката и обяда бяха добро начало. Среща, както хората я наричаха. Вече нямаше търпение да я заведе на истинска такава.

Моля последвайте Лизи тук:

facebook.com/LizzyShayNechistite
leslieshayblog.wordpress.com
Instragram @kniga_za_lizzy_shay