Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 14

Елизабет се върна обратно в стаята си, затвори внимателно вратата, за да не събуди останалите гости, и седна на леглото. Навън започваше да се развиделява, но пердетата на прозореца държаха утрото далеч с изключение на една тясна ивица светлина на отсрещната стена. Момичето се загледа невиждащо в нея. В гърлото й бе заседнала буца, а очите й горяха от усилието да не заплаче. Не искаше да плаче. Реално нямаше никаква причина да го прави. Какво, като Сам се беше държал мило с нея? Какво, като бе изглеждал загрижен за нея и дори бе харчил от малката си надница, за да й направи подарък, защото искаше да я разведри? Погледна към масата, където стоеше книгата, чието заглавие все още не знаеше, и въпреки това се бе превърнала в една от любимите й. Дори глупавият талисман, който трябваше да помогне за гръдната й обиколка, й бе донесъл усмивка, щом остана сама и осмисли колко абсурдно е наистина.
Само за няколко дни Казра беше направил толкова много за нея, и то без да иска нищо в замяна. Дори й беше дал кураж да премахне фантомите от онази изстрадала жена, а после отново се беше погрижил за раните й. А когато видя неговите... Все едно се беше борил за живота си с някоя голяма дива котка. Лизи дори не се замисли – най-естественото беше да иска да му помогне. Най-естевственото беше той да й позволи.
Никога дори не си беше помисляла, че той ще й крещи така. Че ще се държи все едно иска да я удари.
Елизабет преглътна трудно и изтри ядосано сълзите си.
По някаква причина беше забравила, че познава коняря от броени дни, което значеше, че не го познава въобще. Винаги правеше така – доверяваше се наивно на първия мъж, който й предложи закрила или просто се държи мило с нея. Все зависеше от другите – първо от баща си, като се надяваше да се омъжи за Мартин и да стане негова грижа, след това Финиан, който я залъгваше с красиви приказки. И накрая Сам.
Знаеше, че му се беше случило нещо ужасно и точно затова Лизи бе поискала да му помогне. Да го утеши. Да направи... нещо. Той се държеше като ранено животно, ръмжейки на всеки, който се опита да го доближи. Накрая я бе допуснал до себе си, но тя не можеше да забрави заплахата, която прочете в погледа му. Беше виждала същата в очите на баща си и знаеше, че винаги има само една крачка, само една грешна дума, която я делеше от това заканата да се превърне в действителност.
Не виждаше как щеше да му се довери отново и същевременно да бъде наясно, че може някак да го провокира. Винаги се беше чудила как такива големи, загрубели ръце, могат да бъдат толкова нежни и внимателни, докато превързват нейните. Елизабет не искаше да открие колко силни и тежки могат да бъдат.
Беше сама. Крайно време бе вече да го проумее. Дори майка й не бе могла да направи нищо за нея, като накрая дори я изостави. Нямаше значение дали баща й e бил забранил да я види, или не – ако беше искала да я посети за един последен път преди екзекуцията й, щеше да намери начин. И ако собствената й майка й беше обърнала гръб, защо продължаваше да очаква нещо различно от другите? Защо изобщо се държеше, сякаш заслужава нещо повече?
Въздъхна и се отпусна назад в леглото. Познатата тежест и празнина се завърнаха, допълвани от най-обикновена умора. Беше прекарала цялата нощ да упражнява йероглифите, които Чарли й показа, когато Сам се извини, че му се е отворила спешна работа. Беше го правила на лунната светлина, защото все още не знаеше как да активира атешите в стаята си. Сърпът вече нарастваше – още месец-два и щеше да настъпи пълнолунието, но лунните лъчи все още не бяха толкова ярки, че да й позволят да вижда нормално. Или поне досега. Първоначално вярваше, че си въобразява, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно й ставаше да се самоубеждава. Зрението й се беше засилило. Беше го усетила след нощта, когато раниха Финиан, а тя... изяде фантома.
Колкото и да беше полезно и удобно, Лизи не можеше да се отърве от усещането, че започва да се превръща в нещо друго. Че това, че е Сянка, ще започне да си личи, и то не само когато се ядоса и очите й започнат да отразяват светлината през нощта.
Искаше да говори с някого за това. Сам сигурно щеше да знае и беше възнамерявала да го пита днес, но... Е, вече не можеше. Някой друг тогава? Чарли? Финиан?
Франк?
Елизабет задъвка долната си устна, а после с изпуфтяване се обърна на една страна и затвори очи, отказвайки да мисли повече за каквото и да е. Имаше планове за днес. Трябваше да е отпочинала, за да ги изпълни.
Когато се събуди, в стаята вече беше светло, а ивицата мътна светлина беше станала доста по-ярка и сега се беше изместила върху кръста й. Предиобед значи. Сам не беше дошъл да я извика за закуска. Тя не го и очакваше след случилото се сутринта. Елизабет игнорира жегването в гърдите си, както и мислите дали той е добре и отново затвори очи, твърдо решена да поспи още малко. Умът й обаче отказваше да се успокои, прескачайки от проблем на проблем, трупайки напрежение в тялото й всеки път, щом се сетеше какво иска да свърши днес. Накрая момичето отхвърли завивките с пуфтене и седна в леглото, търкайки лицето си. Чувстваше се дори по-уморена, отколкото когато си легна. Прекара пръсти през косата си и в следващия момент гърлото й се сви отново от унижението и обидата от спомена как Сам хвърли ризата си върху главата й. Не разбираше. Наистина не разбираше защо...
– Не. – каза си твърдо Елизабет и се изправи. – Без такива. Не ти и трябва да разбираш. Не ти е никакъв и по-добре! Боговете само знаят в какво се е забъркал! Имаш си достатъчно проблеми така или иначе. Не трябва да те интересува! Спира да те интересува още сега!
Почувства се малко глупаво да си говори сама така, но в същото време се й стана и малко по-добре.
В следващия момент отиде до прозореца, отмествайки пердето настрани, преди дори да е осъзнала, че го прави. Току-що си беше казала, че не я интересува, но ето я – търсеше високата му, силна фигура на двора. И го намери – в компанията на още петима души. Разпозна Чарли, Хирса и благородникът, който бе търсил сестра си пред храма вчера, но нямаше представа кои бяха тъмнокожата жена и другият мъж. Вероятно се бяха събрали заради нещо свързано с онова, което далширът беше обсъждал с Флетчър и Казра. По тона разпозна, че става дума за някаква заповед, а по поведението на двамата мъже след това – че не им се нрави особено. Затова и не беше задавала никакви въпроси тогава. Сега й се прииска да открехне прозореца, за да подслуша, но вероятно щяха да разговарят на хайрански, а нейните познания свършваха до изписването и почти правилното произношение на азбуката. Въпреки това отвори пердетата и се облегна на стената до прозореца, за да ги наблюдава. Е, или поне това се опитваше да прави, само че погледът й все се връщаше върху смуглото лице на Казра. Можеше да види раните на бузата му дори от тук – две червени линии. Няколко сантиметра по-нагоре и сигурно щеше да е загубил окото си. Сега не изглеждаше ядосан, но беше свъсил вежди недоволно, а устните му бяха образували тънка линия. Каквото и да говореше този далшир, въобще не му харесваше.
Елизабет въздъхна и тъкмо реши да престане да го зяпа като някоя дебютантка – мъж на първия си бал, когато силен грак я накара да подскочи стреснато и на свой ред да се намръщи на Франк. Отново й носеше „дар", стиснал нещо розово в ноктите си. Трябваше й секунда да осъзнае какво вижда и още толкова да си затвори челюстта.
Бяха дантелени бикини. Съвсем истински дантелени бикини. Имаха си дори панделка.
Богове.
Усети как лицето й се изчерви и побърза да отвори прозореца.
– Ще те убия! Влизай! – просъска му вбесено.
Птицата не загуби никакво време, влитайки в стаята, а когато Елизабет се престраши да погледне към събралите се в двора, с ужас откри, че те бяха видели всичко. Идеше й да се хвърли долу и да умре, но вместо това ги дари с една ослепителна усмивка и побърза да затвори прозореца.
– Имаш късмет, че ми трябваш! – извъртя се към гарвана, който беше кацнал гордо на леглото й до новото й бельо. – Иначе наистина щях да те сготвя!
– Гра?
Елизабет затвори очи и издиша шумно през носа си.
– Трябва да говоря с теб. – каза му. – Важно е. Ако заспя, ще се появиш ли?
– Гра.
Момичето реши да го приеме за съгласие и се приближи до леглото, избутвайки с погнусена гримаса бикините на пода. Франк изграчи възмутено, преди да излети към масата под прозореца. Лизи присви заплашително очи срещу него, но реши да си замълчи. Не беше най-подходящото време да му вика, когато искаше нещо от него. Но след това...
Легна отново, затвори очи и в следващите няколко минути се постара да се отпусне доколкото беше възможно с аватара на съществото, което я измъчваше седмици наред, до главата си.