Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 9

                                                                               Финиан

Елизабет премига и още две сълзи се търкулнаха по бузите й. Веждите й бяха свити в объркано изражение, докато се отърсваше от съня. После объркването я напусна, заменено от нещо друго. Момичето седна рязко в леглото и с учудваща сила избута страшника назад, като едната й длан го уцели точно в носа.
– Нечистите да те вземат, Елизабет! – изруга Финиан. Още преди да запали атешите и да види кръвта по пръстите си, знаеше, че носът му е разбит. – Защо винаги първата ти реакция е да се биеш?
– Защото всички се опитвате да ме убиете!
Потреперването на гласа й го накара да премести поглед от окървавената си длан към нея. Беше се отдръпнала възможно най-далеч на леглото, притиснала колене към гърдите си. Притискаше възглавницата към себе си като щит, а в другата си ръка стискаше увито в парцал парче стъкло. Откъде го беше намерила?
– Какво правиш? – попита я с тежка въздишка.
– Не се доближавай до мен! – изсъска му Елизабет. Зениците й покриваха почти изцяло синьото на очите й от страх. – Стой там!
Сега и гарванът й се събуди, излетя от скрина и кацна пред нея на леглото с разперени заплашително криле.
На Финиан започваше да му става смешно. Тя беше сянката, а се държеше така, сякаш той е чудовището. И по-лошото беше, че той също продължаваше да забравя колко е опасна всъщност. Беше извадила извън строя целия му отряд, а сега бе успяла да рани и него. Въобще не се съмняваше, че ще се опита да го наръга със стъклото, ако й даде шанс. И всичко това, защото, щом я погледнеше, не виждаше сянка, а дребно, уплашено момиче, чийто живот се е обърнал с краката нагоре.
Беше голям глупак. Не можеше да си позволи да продължава да я подценява така. Не можеше да й съчувства. Не и на нея. Нямаше да забрави никога какво бе направила на Ръдфорд и Израри. Може би и заради това гласът му прозвуча остро, когато й каза:
– Ако исках да те убия, Елизабет, щеше да си мъртва.
Очите й се разшириха и ръката й със стъклото потрепна, но в следващия миг напрежението в изражението и стойката й започна да стопява.
– Вероятно нямаше да ме събудиш преди това – промърмори тя.
Как това успяваше да я успокои – Фин не знаеше, но побърза да кимне.
– Определено нямаше да те събудя.
– Тогава какво правеше?
Финиан отвори уста да отговори и изведнъж се почувства неловко, щом осъзна какво ще й каже. Един бърз поглед към все още насоченото към него стъкло обаче, го увери, че трябва да отговори някак, ако не иска да бъде набеден за мръсник. Отново.
– Сънуваше кошмар – и понеже не искаше да й издаде, че му е станало жал за нея, добави: – Мърмореше на сън и ми пречеше да спя.
Елизабет го изгледа с подозрение, но после нещо се случи. Докосна челото си и каквото и да си мислеше в този момент, не я остави никак доволна. Отново беше изплашена и той представа си нямаше от какво. Знаеше само, че когато се страхува, някой завършва най-малкото с разбит нос.
– Какво стана? – попита я.
Можеше да се закълне, че за момент момичето беше забравило напълно за съществуването му, а когато погледът й отново се фокусира върху него, изведнъж по бледото й лице изби червенина. Най-накрая свали стъклото и обърса мокрите си от сълзите страни бързо и рязко, очевидно смутена, че той ги е видял.
– Не исках да те будя – измърмори и стрелна с поглед изцапаното му с кръв лице. – Но за носа си си виновен сам.
Гарванът й изграчи съгласие. Финиан знаеше, че няма да получи друго извинение от нея, затова реши просто да го приеме. Пък и тя беше права – сам си беше виновен, че забравя какво е.
– Безопасно ли е да се приближа вече, или ще се пробваш да ме убодеш с това? – кимна към стъклото.
По-скоро щеше да се пробва дали може да го убие с поглед, ако се съдеше по изражението й.
– Нищо не обещавам – каза му.
– Ще рискувам.
Беше разгънал одеялото си на пода точно до леглото, за да не пропусне, ако Елизабет се опита да избяга отново. Мешката бе подложил под главата си вместо възглавница, но сега я отвори и измъкна от там дървената аптечка, която всички страшници носеха. На тези, които излизаха извън Ордена и се биеха с нечистите, често им се налагаше да използват лекарствата и помадите, които лечителите им бяха създали с помощта на магия. В случая Финиан избърса кръвта от лицето си доколкото можа, извади стъкленото бурканче с кръвоспиращия мехлем, от който бе останало съвсем малко, след като третираха нараняванията на Ръдфорд и Израри, и потопи два тампона, които после напъха в носа си.
Елизабет го беше наблюдавала с интерес до този момент, но бързо извърна поглед към стената, щом той вдигна глава да я погледне.
– Какво? – попита я носово, когато тя продължи да се взира в стената, дори и след като той се изправи и отдръпна малко назад.
– Нищо – отвърна задавено, клатейки глава.
– Елизабет? – повика я, когато видя, че рамената й леко се затресоха: – Смееш ли ми се?
Тя побърза да притисне устата си с ръка, но вече беше късно – страшникът вече беше чул кикота й.
– Не! – отсече момичето с цялата категоричност, на която бе способна, докато се мъчи да не му се смее.
– Няма нищо смешно в това. – отсече Финиан, осъзнавайки, че гласът му не звучеше особено респектиращо в момента.
– Така е – каза тя и се завъртя леко към него – колкото той да види искрящите й от смях очи, а тя да хвърли още един поглед към марлите в носа му. – Затова и не ти се смея.
– Напротив – възрази й, но и собствените му устни се разтегнаха в усмивка, преди да я обвини: – Смееш се и те виждам!
– Това е добре – обяви Елизабет. – Все пак те ударих по носа, а не по очите.
Колкото и да искаше, Финиан не успя да се въздържи и също прихна. Тъкмо отвори уста да й отговори нещо обаче, когато пронизителен, остър звук разцепи нощната тишина и го накара да се вцепени.
– Какво е това? – попита Елизабет и скочи от леглото, за да иде да погледне през прозореца.
Финиан вече се пресягаше да я дръпне назад, когато се усети, че този звук тук не означава същото нещо, което означаваше във Фриниа. Когато в кралството му го чуеха, цивилните трябваше да намерят укритие, а страшниците излизаха да се бият. Когато сирената завиеше там, ги чакаше кръв и смърт, защото демоните бяха нападнали.
Фин бе чувал сирената само два пъти и гледките, миризмите и звуците го преследваха в сънищата му и до днес. Сигурно това беше още една причина да му е трудно да възприема Елизабет като потенциален враг. Тя беше преживяла същото на онзи бал. Разликата беше, че нарочно или не, тя го бе и причинила. И може би не беше единственото нещо, което е направила.
Момичето стоеше с гръб към него, продължавайки да наднича през прозореца навън. По улиците вече се чуваха развълнуваните гласове на наизлязлите хора. Фин се възползва от това, че Елизабет не внимава и сграбчи китката на ръката й, в която държеше стъклото, стискайки достатъчно силно, че да я накара да го изпусне.
– Хей! – извъртя се ядосано към него тя, а гарванът й веднага започна да кръжи над него, издавайки онзи странен тих, ръмжащ звук.
Страшникът се приведе, преди птицата да е успяла да издере главата му, игнорира гнева и на двамата и безмълвно затегли Елизабет към вратата.
– Какво правиш? – викна тя и в гласа й се прокрадна притеснение. – Къде ме водиш?! Калахан!
Той не й отговори. Не й дължеше нищо, напомни си. Тя беше сянка, най-противоестествената от всички нечисти. Ако не бяха заповедите да я приберат жива, вероятно щеше да я е убил заради Ръдфорд и Израри още като я намери пред гилдията на убийците. А ако подозренията му се окажеха верни, заповедите му нямаше да имат значение.
Трябваше да знае, затова я извлече от хана и я поведе по улиците към сирената.