Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 13

Голямата черна птица, почти невидима на фона на нощното небе, се плъзна плавно във въздуха, хвана се с крака за протегната ръка и прибра крилата си в едно плавно движение. Мъжът се намръщи леко:
– Закъсня.
– Гра! – запротестира гарванът.
Част от самия него беше в птицата и дори след толкова много години, той не беше сигурен дали говори сам на себе си или съзнанието на птицата все още съществуваше. Нямаше да разбере отговора на този въпрос, докато не прибереше този фрагмент обратно. Зачуди се дали и тогава част от него винаги щеше да копнее да бъде гарван. Той поклати глава и даде на птицата малка бисквитка, която тя лакомо излапа, и спря инстинкта си да погали животното. Струваше му се неуместно.
Мъжът сви ръката си, така че гарванът да е директно пред лицето му и се концентрира. Спомените на птицата от последните няколко часа нахлуха в ума му и се наместиха удобно до неговите собствени. Физически контакт не беше необходим и дори големи разстояния не бяха проблем, но близостта помагаше с бързината на синхронизацията. Той премигна и зрението му беше двойно. Образът на голямата черна птица се препокриваше с вида на собственото му лице. Мъжът затвори очи. Единият образ изчезна, оставяйки само зрението на гарвана в съзнанието му.
Тялото на мъжа протегна ръка и той замаха с крила. Усети приятното чувство на съпротивление в перата си и след миг се рееше във въздуха. Гарванът направи две широки обиколки над покрива на малката къща, на която стоеше като мъжа преди миг, за да се наслади на вятъра, който се плъзгаше по цялото му тяло. Зачуди се дали да направи още една, но вместо това се вдигна високо в небето и се обърна към съседната къща, където беше целта му.
Въпреки че оградата на имението беше по-висока от сиромашката колиба, върху която се беше качил, самият двор го изненада с практичността си. Декоративните алеи и екзотичните дървета бяха типични за дворовете на богатите магьосници, но вместо тях в този имаше голяма овощна градина. Земна магия се беше погрижила ранни ябълки и късни череши да изпълват топлата нощ с приятния си аромат, а в другия край на двора се виждаха тежко надвиснали дюли. Постепенно дърветата отстъпваха терена на малинови и къпинови храсти, отрупани с дребни черни и червени плодове, а най-отвътре, почти до стените на къщата, се виждаха алеи с ягоди. На места те бяха прекъсвани от дървета, по-високи от самата сграда, които с тясната си корона пазеха сянка на прозорците през горещите хайрански дни.
Самата богата четириетажна къща в странен стил, комбинация от фринийска и хайранска архитектура, се намираше в центъра на двора. Високи минарета се извисяваха над стръмни покриви, на ръба на които стояха статуи на митични същества от чужди земи, озъбили се и изплезили грозно езици. Стените бяха изписани с традиционно хайранска красива цветна мозайка в ярко синьо, жълто и оранжево, която край прозорците отстъпваше място на сложна каменна релефна плетеница характерна за модерните фринийските имения. Въпреки че границите бяха затворени, елементи от чуждестранната култура бяха навсякъде в Хайрани, особено в домовете на по-богатите.
Но това биха видели обикновените очи.
Неговите не бяха обикновени. Дори в тъмнината те виждаха множеството цветове на мозайката, на плодовете в градината, на свежата трева, застлала целия двор. Виждаха и истината. Пищното имение беше само илюзия, облякла като голяма рокля истинската постройка под нея. Къщата, в която водния магьосник живееше, беше в хайрански стил, но беше измазана в бяло с леко заоблен нисък покрив, без мозайки по стените или минарета. Беше голяма къща, но не богаташко имение, а семеен дом без ненужни украси или символи на власт.
Но магьосниците трябва да покажат определен статус. Майсторът, издигнал тази огромна илюзия, беше предпочел сам да се погрижи за авторитета си, вместо да подложи семейството си на тежката строителна метаморфоза на къщата, която вероятно беше тяхна от поколения. Името на този магьосник беше Азим Явед и съдейки по невероятната му работа, той беше заслужил прозвището си – Великият.
Гарванът сви крилете си и се спусна към имението. Когато наближи, усети лош вкус в устата си. Всеки по-богат магьосник или благородник, а напоследък – дори и търговец, имаше кристал, за да пъди фантомите от домовете им. Явед явно наскоро беше намерил прясна контрабанда от Фриниа и новият му кристал беше по-силен, отколкото мъжът очакваше. Нищо чудно, че нямаше фантоми на няколко пресечки от имението.
Гарванът кацна до единствения светещ прозорец. Къщата отвътре изглеждаше толкова обикновена, колкото и отвън – прости бели стени, тук-таме с някоя картина, но без нищо, което да подскаже, че в тази къща живее богат човек. Азим беше седнал на края на дълга дървена маса, просто скована, без орнаменти. От двете му страни вечеряха три по-млади двойки – синовете и дъщерята на Азим и съпрузите им. Двама юноши, момче и момиче седяха до родителите си и пет празни места със сервирана храна стояха празни. Децата, на различни възрасти, но все още щури и неконтролируеми, бягаха, закачаха се с родителите си, с дядо си, или с по-големите си брат и сестра или братовчеди, боричкаха се и се смееха шумно. От това разстояние мъжът не можеше да чуе какво си говорят възрастните, но виждаше усмивките по лицата им и блясъкът в очите им, докато се занимаваха с малките. Азим изглеждаше по-стар от картината, която мъжът беше видял, но жизнен и щастлив. На лицето на магьосника нямаше и помен от намръщената физиономия от портрета му.
Той щеше да умре тази нощ по искане на Рафи Дарвиш, най-големият син на изявен съперник на Явед в магьосническия съвет. Малкият галош, или по-скоро баща му, беше платил допълнително на Кантората, за да наемат точно него. Той никога не отказваше поръчки, но от ръководството бяха решили, че е добре този факт да не е известен извън стените на гилдията и не отказваха допълнителните злато и вода, които клиентите им предлагаха за услугите му.
Гарванът зачака. Вечерята скоро свърши и семейството събра остатъците и разтреби стаята. Нямаше и следа от прислужници, което също беше нетипично. Убиецът знаеше, че дъщерята на магьосника живее с мъжа си в къщата на родителите му, но вече беше късно и двамата разумно останаха в имението. Родителите и Азим сложиха децата едно по едно да си лягат. Някои от по-големите останаха да четат в стаите си на свещи или атеши, но по-малките бяха уморени от щурите си игри и заспаха почти мигновено. Азим изпрати родителите до спалните им, където една двойка заспаха, една заобсъждаха нещо, а третата се заеха със зачеването на нови внуци. Азим изпрати, целуна и прегърна всички и чак след като остана сам, се качи в спалнята си в далечния край на последния етаж на къщата. Той отвори прозореца си и легна в леглото си с усмивка. Нямаше нито един миг, в който магьосникът не изглеждаше искрено щастлив.
Гарванът изчака магьосникът да заспи и излетя. Направи няколко обиколки на къщата, за да се увери, че вътре няма никой, освен семейството. Беше възможно господарят на къщата да е освободил прислугата по-рано, но убиецът се учуди на липсата на стражи. Той пусна тялото на птицата на базовите й инстинкти и тя започна отново да се движи без неговото съзнание да я командва.
Обратно върху покрива на съседния дом мъжът отвори очи. Умът му отново съществуваше само в едно тяло. Състоянието за момент беше толкова объркващо, колкото когато отваряше връзката с птицата, но усещането отмина бързо. Последната мисъл, която получи от гарвана, беше силно желание за череши и сега черният му силует се спускаше от високата басла до спалнята на магьосника – дърво с дълъг ствол и здрави клони, разперени към звездите – право към овошките. Отново се зачуди дали наистина ума на птицата беше все още жив, или частицата от него, която беше оставил в нея, наистина обичаше да се прави на гарван, но после тръсна глава и се зае за работа.
Въпреки че произхождаше от сърпа като импровизирано оръжие, модерната кàма нямаше общо с леко завития тънък нож и приличаше повече на кирка. Вместо острие от метал и дръжка от дърво, както беше класическия вариант, новите кàми бяха солидно парче метал. Острата закривена част, която представляваше острието, лесно можеше да се забие както в глава, така и в по-мек камък, а късата, леко завита дръжка, увита добре с плат и кожа служеше за удобен захват. Резултатът беше комбинация от малка брадва и отлична кука за катерене, известна още и като боен сърп. Убиецът носеше две и силата му му позволи да забие метала във високата ограда и да я изкачи за под минута. Щеше да използва стандартната си тризъба кука с въже, но камъкът отгоре беше плосък и твърде гладък, за да се закачи както трябва с нея.
Той огледа двора отново за стражи, въпреки че не беше видял такива, когато беше гарвана. Все още беше чисто. Скочи и се приземи в приклекнала поза, за да омекоти падането, след което мина през овошките, спря се за момент при малините, за да си вземе няколко, и бързо продължи до мястото директно под прозореца на спящия магьосник.
За миг се зачуди дали ударите от кàмите по стената няма да бъдат чути и реши първо да направи експериментален опит, за да прецени какъв би бил шумът. Замахна и удари по стената. Нямаше шум. За сметка на това едва успя да удържи оръжието да не излети от ръката му от силата, с която то беше оттласнато назад. Убиецът допря леко ръка към стената и очите му се разшириха.
– Нищо чудно, че му викат Великия. – прошепна тихо, въпреки че знаеше, че няма кой да го чуе.
Нямаше стражи, защото на магьосника не му трябваха. Цялата илюзия върху къщата беше огромна водна бариера – завихрена вода, която изхвърляше всичко, което се докосне до нея. Силата толкова голяма илюзия да бъде поддържана постоянно беше голяма, но постижима. Силата за поддръжката на толкова голяма бариера от само един човек – невероятна. Убиецът въздъхна. Можеше да влезе в къщата и мигновено да убие магьосника, но искаше да говори с него преди това. За да направи това, трябваше да влезе там с човешкото си тяло, а за това имаше само един начин.
Единият сърп се заби в стеблото на близкото дърво, след това и другата и убиецът се заизкачва бавно. Короната на баслата беше израснала неравномерно и на страната, обърната към къщата, нямаше много клони, които да му помогнат по пътя нагоре, но това не представляваше проблем за него. След като беше достатъчно високо, той откачи въжето от куката и го завърза на клон на дървото, който растеше над къщата. Първо тества въжето и след това слезе обратно на височината на прозореца, залюлявайки се с протегнати крака към него.
Първият удар в бариерата го запрати в обратната посока. Болката, първо в стъпалата след това в колената и кръста, едва не го накара да се изпусне, но той се задържа. Въжето се опъна и го запрати с нова сила към прозореца. Силата на втория удар беше достатъчно голяма и водата болезнено се заби във всяка една част от тялото му, докато преминаваше през бариерата.
Убиецът се строполи на пода шумно и едва успя да се сдържи да не извика. За момент беше благодарен, че Азим, въпреки че обичаше внуците си, се беше постарал да е на възможно най-голямо разстояние от правенето им, но тогава магьосникът се размърда и в просъница се изправи. Убиецът скочи на крака и в следващия миг вече затискаше с ръка устата му, преди да е успял да извика.
– Преди да се случи каквото и да е – започна той със спокоен глас, – искам да знам колко е богато семейството ти.
Магьосникът изглеждаше объркан за миг, но след това нещо просветна в погледа му. Убиецът махна ръката си.
– Имам много пари. Няма проблеми да платя повече от този, който те е пратил.
Убиецът се намръщи.
– Не ме разбра. Исках да знам дали семейството ти ще бъде добре. След като умреш.
Очите на магьосника се отвориха широко и гняв се изписа по лицето му. Преди да е успял да извика, убиецът отново се опита да сложи ръка устата му, но старецът го ухапа. Натрапникът го блсъна и едновременно с това отскочи назад, повече от изненада, отколкото от болка. Азим се изправи по-бързо, отколкото убиецът можеше да предположи. В едната му ръка някак се беше озовал дълъг меч все още в канията си.
– Копеле! Ти си този, който ще умре днес! – изсъска стареца и протегна ръката си към него.
Убиецът видя как от дланта му извира вода, но не можа да направи нищо, за да й попречи да нахлуе право в носа му, болезнено изпълвайки дробовете му. Удари магьосника в гърдите и той полетя назад, прекъсвайки струята. Азим се ококори, изненадан, че врагът му все още може да диша. Натрапникът не можеше, но не му и трябваше. Магът посегна да извади меча, но убиецът направи жест с ръка, все едно той го изтегляше, и оръжието излетя, удряйки магьосника в ръката с дръжката си. Той пусна канията и отстъпи назад. Острието сияеше, изпълнено с водната магия на Явед. Очите на магьосника се отвориха още по-широко, когато видя как убиецът беше хванал меча. За сянката му.
– Ка'Раим! –успя да прошепне тихо, преди мъжът да замахне с ръка и главата на Азим Явед да полети право през отворения прозорец.
Последният дъх на магьосника излезе през отсеченото му гърло и с него нещо друго се опита да избяга. Свободната ръка на убиеца се стрелна и го хвана. Душата на магьосника за миг изкрещя, но никой не можеше да я чуе освен Ка'Раим, който я задържа за миг, а след това... я вдиша. Магьосникът вече го нямаше.
Убиецът въздъхна. Не искаше да гони главата на глава на магьоснически клан през прозореца – звучеше като някаква много глупава шега. Понякога обаче хората те изненадват и използваш каквото можеш. Като магически меч, зареден с чужда магия. И след това ти се налага да търсиш разни части.
Ка'Раим се обърна към прозореца, за да тръгне да слиза по въжето, но нещо полетя към него и той го хвана по инстинкт, преди да го погледне. Отсечената глава на Азим го гледаше с празен поглед от ръцете му. Убиецът вдигна глава и видя ухилената физиономия на Чарли Флетчър, който беше седнал на ръба на перваза и чистеше кръвта от ноктите си с дантелена кърпичка.
– Хей, Сам. – поздрави го весело. – Казах ти аз, че някой ден ще си изгубиш главата.