Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 24.7

Елизабет се събуди от усещането, че нещо не е наред, което упорито отказваше да си иде, колкото и тя да се опитваше да го прокуди. Първоначално не проумяваше какъв може да е проблемът, след като лежеше в чисто и меко легло и беше в сигурната прегръдка на Сам, но постепенно събитията от предната нощ си проправиха път през пелената на съня. Тя отвори очи.

Сам беше убиец.

Сам я беше лъгал от самото начало.

А тя лежеше сгушена в него, скрила лице в гърдите му, сякаш обятията му бяха най-безопасното място на света.

Много дълго време не посмя да помръдне, заслушана в равномерното му дишане. Той я беше завил с тънък чаршаф по някое време през нощта, което беше добре, защото ризата се беше увила около кръста й, оставяйки я гола от пъпа надолу. Ръцете му я обгръщаха и придържаха близо до него, сякаш дори на сън той я смяташе за нещо ценно, което иска да предпази.

Елизабет не можеше да проумее как този мъж, който прави всичко възможно от първата им среща, за да й помогне, е същият, който излиза, за да убива за пари. Не можеше да проумее и как професионален убиец е толкова лош лъжец, когато му се налага да го прави директно, а не да си премълчава, оставяйки я да вади собствени грешни, много, много грешни заключения. Чул за нея от Ка'Раим, видял я и решил да й помогне. Това трябваше да е най-тъпото оправдание на света.

А може би не? Франк й беше казал да стои настрана от него. Само ако беше настояла да научи причината тогава, вместо да му отправя заплахи да не докосва горкият невинен коняр... Мисълта, че Силуетът може да му посегне обаче, я беше изпълнила с такъв гняв, че щеше да го разкъса на място, дори и това да беше последното нещо, което щеше да направи. По-лошото беше, че дори сега перспективата караше кръвта й да кипва.

Бавно, внимавайки да не го събуди, за да не й се налага да говори с него все още, Елизабет се отдръпна. Докато спеше, чертите му не бяха толкова остри. Заради очите, осъзна тя. Погледът му беше винаги напрегнат, винаги обхождащ околността, винаги търсещ скрита заплаха в ъглите и сенките. До вчера тя си мислеше, че е навик, останал от годините му като войник. Сега вече знаеше, че се оглеждаше за летящ към гърба му нож.

Как не беше навързала нещата по-рано? Сега всички несъответствия и въпроси, които си беше задавала на ум, но никога на глас, й се струваха като една от онези светещи магически табели във формата на стрелка, оказващи пътя към някоя таверна. Странните му разходки вечер? Нараняванията му? Безгрижието му по отношение на парите и възможността да й прави подаръци, въпреки че беше на половин конярска заплата? Тя ги беше игнорирала. Беше игнорирала абсолютно всичко, което не се връзваше с представата й за Сам Казра. Защото той обичаше коне, беше мил, грижовен и малко недодялан. Не... убиец.