Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 7.2

  – Какво?!
Възмущението и на двете го блъсна като физическа сила и той отстъпи назад, пламвайки като домат и вдигайки помирително ръце във въздуха.
– Не Вие, милейди! – побърза да каже и посочи към Елизабет. – Имах предвид нея.
– И как това е по-добре?! – викна Лизи и бутна Меридит. – Боговете са ми свидетели, Чапман, ако не обясниш в следващите три секунди къде, по дяволите, си ме завлекла и защо този... този... този... – Богове, наистина й се искаше да знае подходящи мръсни думи! – тип иска да се събличам пред него, някой ще пострада!
– Той е доктор! – изцвърча Меридит.
Елизабет отвори уста и я затвори с щрак. Обърна се и изгледа Майкъл преценяващо от върха на запрашените му обувки до масурчето руса коса, което стърчеше право към тавана. Беше дори по-млад, отколкото първоначално беше решила. Кожата му беше гладка, освен под носа, където вирееше рехав мустак.
– Това ти е докторът? – попита с насмешка. – Има ли дванадесет?
– Аз съм на двадесет и две, ако искате да знаете! – заяви Майкъл.
– Нищо чудно, че не са му дали разрешително. – продължи Елизабет, сякаш не го беше чула. – Погледни го! И аз не бих му дала, ако нарежда наляво-надясно на невинни жени да се събличат, особено с тези мустаци!
Майкъл сви вежди объркано и докосна мъха над устната си.
– Той наистина е добър – каза Меридит, при което младежът се поизпъчи малко, а Елизабет изсумтя насмешливо.
– Естествено, че ти така ще кажеш – каза, игнорирайки убийствения поглед, който получи в отговор. – Не мога да повярвам, че ме довлече в най-ужасната част от цяла Рива, където хлебарките ядат мишки, за да ме прегледа този... – наистина трябваше да си обогати речника с някоя и друга обида. – тип.
Майкъл издиша рязко и шумно през носа, очевидно усещайки обидата, дори и тя да не успяваше да я облече в думи. Елизабет дори очакваше да й отвърне, но тогава той прекара ръка през рошавата си коса, подръпвайки я, и каза:
– Може би не започнахме както трябва.
Това беше доста меко казано. Лизи се сдържа да не изсумти невярващо и той продължи:
– Аз съм корабният лекар на „Вечерницата". Капитан МакГилиан ме назначи на работа, докато успея да събера пари, за да си платя разрешителното да практикувам.
Не успя да скрие горчилката, като каза последното. Лизи разбираше защо. Не всеки можеше да си позволи да стане лекар. На Островите обучение имаше единствено тук, като не само трябваше да се плати немалка такса, но и сам да се погрижиш за ежедневните си разходи в столицата, където нищо не беше евтино. За повечето хора от обикновените семейства беше трудно, а по някой път направо невъзможно да намерят всичките тези пари, така че първата година в Института беше безплатна. През нея обаче учениците се бореха да впечатлят професорите или пък някой от благородниците или по-заможните предприемачи и търговци, с които се запознаваха на балове и празненства специално за тази цел. Тогава те им ставаха благодетели и поемаха таксата и дори и другите им разноски. Баща ѝ също бе ставал благодетел преди. Беше един от начините да демонстрира, че е достатъчно богат и щедър, за да си го позволи.
Майкъл обаче явно бе изгубил своя. Елизабет отново огледа дрехите му – спретнати, чисти, от хубава материя, но сякаш зеленото на елека му беше малко избеляло. По-скоро семейството му е било заможно, но вече не, реши. Рядко някой благодетел щеше да стигне до там да купува скъпи дрехи. Не че имаше някакво значение за нея. Младежът бе изпаднал в неприятна ситуация и бе намерил начин да се измъкне от нея. Въпреки ужасното им запознанство, Лизи нямаше как да не започне да го уважава поне малко.
– Много мило от страна на капитан МакГилиан – каза.
– Нали? Най-накрая някой да ме оцени!
Гласът дойде зад нея, от вратата, и я накара да подскочи стреснато. Металният прът се плъзна надолу в дланта й, докато тя се завърташе с лице към мъжа. По някокое време в суматохата незабележимо беше отворил вратата и сега стоеше облегнат на рамката ѝ със скръстени небрежно ръце и лека усмивка. Косата беше първото, което се забелязваше. Човек просто нямаше избор. Чуплива, прибрана в опашка на тила му и ярко, морковено рижава. На нейния фон всичко останало просто изглеждаше някак бледо и безлично – от светлосините му очи до ибелелият му фрак с черното и синьото на военноморските сили на Рива. Нашивките, които трябваше да обозначат ранга му, липсваха, но Елизабет знаеше каква е била преди.
– Корън МакГилиан? – погледна невярващо към Майкъл и Меридит. – Корън МакГилиан?!
– Виждам, че сте чували за мен – усмихна се доволно мъжът.
Естествено, че беше чувала! Всички знаеха кой е – най-долната от всички долни отрепки. Никой не беше подозирал, че един най-амбициозните мъже във флота, повишен до комодор само на тридесет и четири години, един от любимците на кралското семейство, за когото се говореше, че е канен на приятелски обяди в двореца, ще изпадне толкова ниско, че да краде от короната. Докато всички го хвалеха колко е работлив да проверява дори обикновени търговски кораби, когато е на толкова висок пост, в крайна сметка се оказа, че редовно задържал „за инспекция" част от стоките и те никога не се появявали повече. Баща й си беше патил от тези „инспекции" многократно, но така и не посмя да се оплаче на никого. Казваше, че е по-лесно да го остави да вземе, каквото иска, вместо да вдигне шум и да рискува гнева на краля и флотата, ако го обвини в нещо.
Но някой вдигна шум. МакГилиан посегна на грешния търговец – такъв с връзки сред благородниците. До края на седмицата бяха разкрити складовете, където криеше откраднатата стока, както и връзки с престъпници в и извън Рива. Последва зрелищно уволнение от флотата, за което се говореше с месеци. Беше осъден на няколко години в затвора, а след като излезе от там, продължи да бъде същия лъжец и измамник, какъвто бе и преди, ако не и по-лош. Всички го знаеха. Всички бяха чували слуховете, че сега се занимава с контрабанда, каналджийство и дори пиратство и макар никой никога да не го бе хванал в крачка отново, в Елизабет нямаше и капчица съмнение, че всичко, което се говори за него, е истина. Как Меридит Чапман, лейди Меридит Чапман, познаваше такъв човек направо й докарваше главоболие.
– И аз съм чувал за вас – каза тогава лениво МакГилиан и без да откъсва поглед от нея, попита: – Какво прави известната Елизабет Шей тук, Майкъл?
Младежът изведнъж толкова пребледня, че Лизи се зачуди дали за него няма да е нужен доктор.
– Елизабет Шей? – прошепна разтреперано.
Тя впи поглед в него за един дълъг миг и му се усмихна с най-гадната си усмивка. Може и да беше детинско и въобще да не му беше времето, но когато Майкъл изхълца и отстъпи назад, изпита истинско задоволство. Поне докато МакГилиан не се засмя.
– Виждам, че нашата чаровна лейди Чапман е пропуснала да сподели тази дребна подробност с теб, когато ти е завъртала главата.
– Не ми е завъртала главата – смотолеви Майкъл и хвърли поглед към също толкова засрамената Меридит. – Каза ми, че иска да изведем някого от Рива, но не съм искал да знам кого. Обещах ѝ да говоря с Вас, капитане, и...
– Не си спомням да сме разговаряли – прекъсна го МакГилиан и го фиксира с неодобрителен поглед, с какъвто го пробождаше и Мери от известно време. – Тогава какво правят тези двечките тук, Майкъл?
– Лейди Чапман искаше да я прегледам – смотолеви, посочвайки с брадичка Лизи, преди също да се включи в състезанието по неодобрение, като се намръщи на Чапман. – Ако знаех, че води нечиста, никога нямаше да се съглася!
– Значи не искаш да се събличам? – не се стърпя Лизи, подразнена. Въздъхна тежко и го изгледа със съжаление: – А беше толкова романтично предложение.
Никой не й обърна внимание, защото Меридит вече пристъпяше напред.
– Трябва да я вземете, МакГилиан – казa му.
Елизабет ясно можеше да види какво й коства да се изправи срещу него, как трябваше да си наложи да не отклони поглед и да задържи този на мъжа, как гласът йпотрепери съвсем леко. Точно затова й дойде да му разбие устата, когато й се ухили мазно и каза:
– Не трябва да правя нищо.
– Половината Ви работа идва от баща ми.
Веждите на Елизабет се вдигнаха, а МакГилиан пак се засмя.
– И какво? Ще му кажете да престане да работи с мен ли?
При това се оттласна от вратата и направки крачка към момичето. Тя не издържа и отстъпи.
– Ще ви платя – каза му разтреперано.
– С какво ще ми платите? Всички знаем, че семейството Ви е затънало до гуша в дългове – пристъпи отново към нея. – Сега, като недоносчето на Чейс умря и няма да получите и пукната пара от брака с него, зависите от мен – направи още крачка, принуждавайки я да се отдръпне. – Заради сделките с мен все още живеете в жълтата си къщурка с прехвалените три стълбища. Ако аз откажа да работя с вас, ще просите на улицата – усмихна се жестоко и я огледа, а тя стисна наметалото пред гърдите си и уплашено извърна глава към Майкъл в търсене на помощ. – Или ще ти намерим някоя подходяща работа при мен.
Преди Меридит или МакГилиан да осъзнаят, преди дори Елизабет да разбере какво прави, вече беше застанала между тях и опираше назъбения, ръждясал край на металния прът под брадичката му. Не я интересуваше, че той беше по-висок, по-едър и по-силен от нея. Не й пукаше, че отвън има цял склад мъже, които можеха да я разкъсат само с една дума от капитана им. Точно в момента кръвта бучеше в ушите й и заглушаваше напълно здравият й разум.
– Погледни я така още веднъж и ще събират теб от улицата.
Смътно си даде сметка за стреснатото ахване на Мери зад нея, за това как Майкъл започна да бърбори нещо. Цялото й внимание обаче беше съсредоточено в мъжа пред нея, в изненаданото му изражение и как в очите му имаше предпазливост, но не и страх. Точно тази липса на страх му позволи много бавно, много внимателно да смъкне ръка към сабята на кръста си. Елизабет притисна желязото към гърлото му, карайки го да примижи.
– Как ще свърши това според теб? – попита я. – Целият ми екипаж е отвън. Трябва само да извикам.
Лизи му се усмихна хладно.
– Не си ли чул? Сто и десет души са мъртви заради мен.
– Мислех, че са сто и девет.
– За толкова съм обвинена, но харесвам кръглите числа – каза му и този път видя първите наченки на безпокойство. – Кажи ми, Корън, мислиш ли, че онези отвън ще ме затруднят особено, след като успях да избягам от собствената си екзекуция? Мога да набуча главата ти на шиш и да изчезна. Единствената причина да не съм го направила още е, че си нужен на лейди Чапман. Но ако тя си промени мнението... – натисна с желязото още малко и този път по гърлото му потече тънка струйка кръв, която попи в избелялото синьо на яката му.
Блъфираше жестоко и наистина не знаеше откъде идва цялото това хладнокръвие. Нямаше представа откъде се пръкна куража не само да стои пред предполагаем пират, но и да го заплашва, но каквото и да се случваше, й харесваше. Богове, беше толкова хубаво веднъж да не се страхува. И понеже беше хубаво, нещо трябваше да го развали.
С плясък на криле Франк кацна върху главата й и изграчи войнствено. Дори не знаеше кога и как е дошъл в кабинета, а ако се съдеше по пребледнялото, шокирано изражение на МакГилиан, той също не го беше забелязал досега. Елизабет беше почти обидена, че глупавата птица предизвикваше по-голяма реакция в пирата, отколкото тя беше успяла с цялото си представление.
– Може би не започнахме както трябва – каза мъжът и вдигна помирително ръце.
– Това да не е мотото на екипажа ви? – попита сухо Лизи.
МакГилиан сякаш не я чу. Не откъсваше поглед от Франк и нервно преглъщаше. Адамовата му ябълка подскачаше под пръта, но Елизабет не го отдръпна въпреки привидния му опит за помирение.
– Имате думата ви, че ще се държа прилично – каза тогава, явно усетил нежеланието й да му се довери. Щеше да е по-убедителен, ако гледаше нея, а не гарвана, като го казваше.
– Думата ти не значи нищо. – отряза го.
Мъжът най-накрая я погледна и сви безпомощно рамене.
– Няма какво друго да Ви предложа – после обаче явно го озари просветление и той посочи към Майкъл. – Освен него. Не го харесвате, нали? Може да го поръчкате него с... оръжието си. Само не го убивайте, трудно се намират добри доктори.
Младежът отваряше и затваряше уста като риба, видимо объркан дали да е възмутен и обиден или поласкан.
– Искам извинение – каза Елизабет.
МакГилиан й го даде веднага.
– Извинете.
– Не на мен – кимна към Меридит. – На нея.
Мъжът преглътна отново и се обърна към девойката.
– Наистина се извинявам, лейди Чапман. Няма да се повтори.
Мери местеше невярващ поглед от него към Лизи и обратно. Сякаш й беше трудно да осмисли, че това се случваше наистина, че едно дребно момиче е успяло до толкова да стресне човека, който само до преди минута бе уплашил нея.
– Мери? – повика я Лизи.– Приемаш ли извинението?
Тя премига като бухал насреща ѝ и кимна едва-едва.
– Чудесно – каза Елизабет и отдръпна металния прът, само за да го размаха покрай главата си и да изгони гарванът от там. МакГилиан се опули още повече и побърза да се дръпне, а тя зорко следеше дали ще посегне към сабята. Засега не го правеше, но тя нямаше намерение да чака да провери дали няма да го направи. Пресегна се, хвана Мери за ръката и я затегли към вратата. – Да си вървим.
Не бяха направили и две крачки обаче, когато Корън изведнъж се сепна и викна:
– Чакайте! Къде тръгнахте? Нали искате да Ви изведа от Рива?