Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 12.1

След споменаването на името на най-опасния човек в Хайрани, чиято тъмна сянка се простираше и извън Лунарата, Хирса не прояви желание да задава повече въпроси. Сам реши, че е сложил край на вниманието на войника към Елизабет, но когато тя се върна при тях, лапнала кожата между палеца и показалеца си, където фантомът я беше ухапал, той се прокашля и на много развален фринийски каза:
– Искаш види тялото?
Тя не осъзна веднага, че говори на нея, ами продължи да смуче раната си. Вероятно щеше да си остане в неведение и Сам щеше да я поведе към странноприемницата, ако Чарли не я сръчка с лакът. Лизи премига изненадано и погледна към Хирса.
– Аз ли?
Войникът кимна. Казра се съмняваше, че би задал този въпрос на обикновено момиче, каквото тя беше. Но момиче, което принадлежеше на Ка'Раим, каквото той беше казал, че е... Тези не би трябвало да се стряскат от трупове. Чарли стигна до същото заключение миг преди Елизабет да е успяла да откаже.
– Разбира се, че иска. – каза на хайрански. – Тя е любимото протеже на Ка'Раим, но все още е зелена. Това е чудесна възможност да се научи! – Лизи присви сините си очи, а пък Сам изръмжа тихо, но Флетчър не само ги игнорира, но се и постара да застане пред Хирса, така че да скрие реакциите им, казвайки му конспиративно. – Ще е много впечатлена!
Войникът кимна и се обърна към магическата бариера, бъркайки в джоба на панталона си за медальона, който щеше да ги пропусне през нея. Чарли пък намигна на Елизабет, която въпреки че не разбираше казаното, беше почти толкова намръщена, колкото и Сам – само където той получи само едно свиване на раменете, с което сякаш му казваше: „Какво? Искам да видя трупа!". Интересът му към убийствата щеше да накара Казра да се съмнява дали той не е отговорен за тях, ако не знаеше със сигурност, че не е.
Мътният въздух директно пред тях се проясни и Хирса се отдръпна встрани, държейки в ръка големия колкото детски юмрук кръгъл медальон от злато, в който бяха изсечени различни знаци. Всеки страж получаваше такъв при встъпването си в длъжност и с негова помощ можеше да се свърже с партньора си, да обезопаси периметъра около престъпление или – в краен случай – да извади от строя заподозрян, като го докосне до него, активира правилния символ и остави електричеството да потече през тялото му. В момента обаче светеше само една руна и Елизабет се загледа в нея, както мъж би се загледал в красива жена.
– Затвори си устата. – закачи я Сам, привеждайки се леко към нея. Зъбите й щракнаха и както и очакваше, червенината веднага плъзна по лицето й. Той усети как устните му се разтягат в лека усмивка.
Момичето се постара да не изглежда, сякаш за първи път преминава през проход в бариера, но щом се оказаха от другата страна, изумлението й отстъпи място на доста силно притеснение. Площадът пред храма гъмжеше от служещи на Ну'Ахра и стражи. Всички войници носеха сини униформи и носеха задължителните сабя, два ножа и кесия, висящи от коланите им, но маншетите на ръкавите на някои от тях се различаваха. Сапфиреносиньо, изумруденозелено, златно или сребърно. Елизабет също ги беше забелязала и тихо попита:
– Това обозначава кой елемент могат да използват ли?
– Не. – беше честа грешка – такава, заради която незапознатите доста си бяха патили, понеже очакваха един елемент, а ги атакуваха с друг. – Към коя част принадлежат. Сините са обикновени стражи. Зелените са лекари или лечители, но ако няма никой жив, на когото да помогнат – търсят следи по тялото и извършват аутопсията след това. – погледна към нея, но тя беше само малко пребледняла. – Златните разследват, търсят улики и разпитват свидетели.
– А сребърните?
– А'азвам, титлата на императора, в груб превод означава наместник на Лунния бог или Лунен Господар. – започна Сам отдалеч. – В Хайрани среброто символизира луната. Те са от личната гвардия на императора.
При това Елизабет премести изненадания си поглед от него към маншета на Хирса, но преди да е успяла да зададе въпроса, който искаше, малката им група спря. Бяха стигнали трупа.
Тялото под плаща определено беше женско, както се и очакваше, и въпреки тъмния цвят на материала, се виждаше кръвта, пропила на места през него. Хирса отиде при двамата униформени, които клечаха до трупа, и им заговори бързо и тихо. Сигурно обясняваше тяхното присъствие, ако се съдеше по погледите, които войниците хвърлиха към тях.
– Не е нужно да сме тук. – каза Сам на Елизабет.
Тя се насили да му се усмихне и докосна леко ръката му.
– Нужно е. Но всичко ще е наред, ще видиш.
При това веждата на Чарли се повдигна въпросително, но Казра поклати глава с тиха въздишка. Нямаше как да му обясни в момента, че е оставил момичето да си мисли, че има някой близък в храма, и то без никаква съществена причина, освен че му харесваше да вижда Лизи загрижена и готова да преглътне собствения си страх, за да бъде до него. Всъщност, нямаше как да му го обясни изобщо, защото беше едно от най-глупавите неща, които е правил.
– Знам, че всичко ще е наред. – каза й, правейки опит да оправи нещата, без да й признава истината. – Затова нека си вървим.
– Не. – поклати глава Елизабет.
В следващия момент Хирса повдигна плаща и всякакви следващи опити да спори с нея станаха безсмислени.
Дрехите й ги нямаше, но пищните златни бижута стояха непокътнати. Лицето на жената беше обезобразено. Клепачите липсваха, а от очите й бяха останали единствено дупки, пълни със засъхнала, спечена кръв, което показваше, че е била жива, докато са били премахвани. Кожата около тях беше издрана от острието, което беше използвано. Носът й беше сплескан, челюстта й беше счупена и изкривена на една страна. Единствено челото й бе запазено чисто, за да послужи като платно, върху което с резки, криви букви беше издълбана думата „лъжежрица". Тялото надолу не беше в по-добро състояние, прободено поне тридесет пъти. Както Хирса им каза, жената беше разпорена от гърдите до слабините. Разрезът беше неравен и разкриваше строшените й ребра. В гръдната кухина бяха наблъскани поне три органа, макар че беше трудно да се определи, понеже всички бяха смачкани.
Чарли подсвирна.
– На далакът мястото му определено не е там. – каза мошеникът и приклекна до трупа, привеждайки се съвсем близо до раната. – И това определено не трябва да е свързано по този начин.
Сам беше виждал много мъртъвци. За смъртта на много от тях той беше отговорен, така че за него беше ясно, че тази жена е убита в пристъп на гняв. Беше пребита и обезобразена, след което бе разпорена все още жива. Беше умряла чак когато убиецът беше започнал да рови в тялото й, търсейки... Какво? Каквото и да беше, не го беше открил, и накрая, разочарован и вбесен, беше забивал ножа отново и отново в трупа.
– Познавам я. – ако не стоеше до Елизабет, нямаше да чуе тихия й глас. Момичето беше впило широки и лъснали от ужас очи в кървавата пихтия пред себе си, но сега преглътна трудно и вдигна глава към Хирса, повтаряйки по-силно. – Познавам я. И ти я познаваш. Това е жрицата от онази нощ. Нападнатата. – пое си пресекливо дъх и ядосано добави: – Знаех си, че онзи беше убиецът. Знаех си!
– Откъде знаеш, че е същата жрица? – попита Чарли.
– Бижутата. – отвърна момичето и посочи към златните накити, които изглеждаха като проядени от ръжда от кръв. Масивна огърлица от вити златни нишки с огромен лунен камък, гривна над лакътя на дясната й ръка от същия комплект, десетки гривни по китките и глезените. – Никъде не съм виждала такава огърлица. Само върху нея.
Сам кимна леко. Толкова огромни лунни камъни обикновено имаха само благородниците. В Хайрани нещо такова можеше да се продаде за много, много пари.
– Намерихте ли кой я беше нападнал? – попита момичето тогава.
Хирса премести тежестта си върху другия си крак и поклати глава. Изведнъж въздухът около тях някак натежа, зареди се с енергия – като буреносен облак, чиято вътрешност просветваше от светкавици.
– А потърсихте ли го изобщо? – гласът на Елизабет накара косъмчетата по ръцете на Сам да настръхнат.
Хирса стисна устни и отклони погледа си в страни. Беше само за секунда, но тя се оказа достатъчна за всички, за да разберат отговора. Тягостното усещане се засили.
– И сега една жена е мъртва. – каза тя студено. – Или не се брои, защото е жрица?
Едно мускулче прескочи в челюстта на гвардееца. Лицето му се беше изопнало от гняв, че му държат сметка, или пък от срам, защото Елизабет беше права. Никой не се интересуваше от жриците на Ну'Ахра. Те бяха смятани за проститутки, които се крият зад религията си. Родителите им ги продаваха на храма по същия начин, по който много други продаваха децата си на публичните домове. Единствената разлика в очите на хайранците беше, че много от жриците бяха Сенки и можеха да лекуват, като реално просто премахваха фантомите, които разболяваха тялото и ума на човек. Те просто не си струваха усилието.
Сам се огледа наоколо, присвивайки замислено вежди. Тогава какво правеха всички тези стражи тук? Бяха поне дузина, а още пазеха извън магическата бариера. Имаше поне трима войници със сребърни маншети.
– Хирса. – привлече вниманието му Казра. – Защо гвардейците сте тук?
Войникът не отговори веднага, явно чудейки се дали изобщо да го направи.
– Чакаме. – каза накрая.
– Кого? – попита Чарли.
Хирса посочи с брадичка зад тях.
– Него.