Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 17

Когато се събуди на следващата сутрин, Елизабет не стана веднага. Напоследък й трябваше известно време, за да събере сили и да накара тялото си да помръдне. Понякога не мислеше, че ще успее и й се искаше просто да си стои в леглото, заключена в стаята, далеч от всичко и всички. Днес беше точно такъв ден.
Не го беше признавала на глас досега. Беше си го мислила стотици, хиляди пъти, но нито веднъж не беше казвала на глас, че иска да умре. Не беше планирала да го прави пред когото и да е и най-малко пред Франк. Откакто се беше появил в живота й, едничката й цел бе да не проявява слабост пред него. В началото, когато още отричаше, че е Сянка, наистина не искаше да му предостави възможност да я нарани, а след това... Наистина не знаеше защо продължи след това. Може би се беше превърнало в навик. Може би беше въпрос на чест – Лизи не харесваше силуета и още по-малко го искаше като неин довереник. А може би на някакво ниво бе вярвала, че ще намери смисъл във всичко, което й се случваше, че ще успее да се изтегли някак от дупката, в която беше пропаднала и щеше да започне да води сравнително нормално съществуване. Някъде дълбоко в себе си беше съхранила някаква глупава надежда, че ако намери начин да се реваншира, да изкупи вината си, всичко ще започне да се нарежда. Все пак някак беше попаднала в Хайрани – очевидно единственото място, където това, че е Сянка, не означаваше смъртна присъда.
Само където беше пропуснала, че Боговете не искат от нея да се реваншира. Искаха възмездие.
Никога нямаше да има деца, което означаваше, че никога нямаше да се омъжи. Кой нормален мъж би искал ялова жена, която отгоре на всичкото е и Сянка? Най-доброто, на което можеше да се надява, беше да бъде нечия любовница, крита или захвърлена, щом се появи жена, която е способна да износи наследник. Елизабет не искаше това. Искаше свое семейство и свой дом, искаше човек, на когото да принадлежи, искаше любов, която да е завинаги. Никога нямаше да има нищо от това.
Изведнъж сериозните черни очи на Сам изникнаха в съзнанието й неканени, а споменът за дълбокия му глас я накара да потръпне. Елизабет преглътна буцата, която заседна в гърлото й, и рязко се надигна в леглото. В мрака гарванът, който се беше сгушил в нея, издаде недоволен грак и изпърха шумно с криле.
– Шшт! – Елизабет допря показалец до устните си.
– Няма ли да отзовеш това проклето пиле най-сетне? – изсумтя сънено Финиан от пода.
Когато Лизи се прибра снощи, той беше извадил цялото съдържание на чантата си и го преподреждаше. Не й каза нищо, нито пък тя се опита да го заговори, като се надяваше и тази сутрин да се измъкне, без той да забележи. Явно нямаше да има този късмет.
– Не знам как. – отговори му.
Макар да знаеше какво означава тежката му въздишка, тя предпочиташе да я мисли за некомпетентна и опасна, отколкото да му признае, че птицата изобщо не е нейно дело. Може би ако го беше направила по-рано, сега нямаше да е в чак такава каша, но моментът определено беше отминал. Погледна го. Как ли щеше да реагира, ако му кажеше, че зрението й е толкова силно в момента, че можеше да види киселата му, сънена физиономия, сякаш в стаята беше облята в светлината на стотици свещи, а не залята от пълен, непрогледен мрак?
– Освен ако не искаш да ме научиш как? – попита го.
– Не.
– Шокирана съм. – каза му сухо.
Каквото и да мислеше за Франк, той поне искаше да я научи. Елизабет потисна собствената си въздишка и стъпи на пода.
– Къде отиваш? – попита я страшникът.
– Да помогна на Аша със закуската. – отвърна тя спокойно.
В следващия момент Калахан направи движение с ръка и атешите грейнаха, карайки я да примижи и да изохка. Проклето засилено зрение!
– Мислех, че се разбрахме снощи. – каза мъжът.
– Така е. – съгласи се тя. Беше трудно да звучи твърдо и авторитетно, когато мигаше на парцали като бухал, но Лизи пак се опита: – Разбрахме се, че няма да спра да работя.
– Елизабет... – започна заплашително и се изправи.
– Разбирам, че не ти харесва да съм сред хората. – прекъсна го тя. – Разбирам, че те е страх да не нараня някого. Междувременно обаче аз нямам какво да облека, Калахан! Това са единствените ми дрехи! – каза му и посочи към себе си. – Това и един панталон и камизолка, в които спях, преди да се върнеш. Сега дори не мога да се преоблека за сън, защото ти си тук!
Страшникът скръсти ръце.
– Опитай се да сдържиш ентусиазма си от това, че съм се върнал, моля те. – каза й сухо. – Не е като да бях ранен.
– Знаеш, че нямам това предвид. – въздъхна тя и го погледна. – Радвам се, че си добре, Калахан. Наистина.
– Малко ми е трудно да го повярвам, след като прекара месеци в опити да избягаш от мен.
Елизабет го изгледа косо.
– Нямаше да го правя, ако вместо да ме ухажваш, да ми повтаряш как трябва да ти вярвам, а после – че трябва да работя за Орденът ти, някой от вас всъщност си беше направил труда да ми обясни всичко и да ми даде малко време да свикна с мисълта.
– Ако беше свикнала по-бързо, сега всичко щеше да е много по-различно. – каза й и я погледна остро. – За всички.
Все едно я наръга с нож между ребрата. Лизи тръсна глава, за да изгони образа на падналия в краката й работник.
– Имаме нужда от парите. – каза му тихо.
– За дрехи. – погледна я скептично.
Елизабет се почувства ужасно повърхностна. Кимна засрамено.
– И за дрехи. – допълни. Пристъпи към него. – Моля те, Калахан. Не знаем колко още ще останем тук. Ще се побъркам, ако трябва да стоя затворена в една стая с месеци. Няма да е по-различно от тъмница.
Страшникът я гледаше смълчан толкова дълго, че тя започна да си мисли, че никога няма да й отговори. Накрая обаче изпуфтя, карайки рошавият си бритон да литне, и каза с видимо нежелание:
– Добре. – Елизабет се ухили щастливо, но той побърза да я попари: – Но парите ще стоят у мен.
Момичето стисна устни, успявайки да преглътне първоначалния си отговор. Знаеше, че той го прави, защото се бои тя да не избяга, но това не правеше нещата по-лесни. Работеше от сутрин до вечер за тези пари. Бяха нейни.
– Ако не си съгласна с това условие... – започна страшникът, явно усетил неохотата й.
– Не. – побърза да възрази. – Съгласна съм.
Думите оставиха горчив вкус в устата й, но Калахан остана доволен, позволявайки й да излезе и казвайки й, че ще отиде да провери дали все още има работа. И тя трябваше да е щастлива – бяха постигнали някакъв компромис, пък и не възнамеряваше да използва парите, за да избяга. Въпреки това настроението й през цялата сутрин беше отвратително и си остана такова, макар че Насифа сигурно за първи път не й се смееше в лицето. Остана такова дори когато младата ханджийка за първи път реши да помогне на Елизабет и й донесе тежката кофа с вода, с която трябваше да измие пода на гостилницата, преди гостите да започнат да идват за закуска. До обяд единственото, което се промени, беше, че сега Елизабет бе и гладна и когато взе почивката си и Франк кацна на стъпалото към задния двор до нея, за да я гледа осъдително, тя му се намръщи.
– Не ми се занимава с теб.
– Гра!
– Не. – отсече и го замери с парче питка. – Хайде, къш!
– Гра! – викна ядосано гарванът.
– Какво искаш от мен? – попита го раздразнено. – Ако се бях омъжила в Рива, пак щях да искам разрешение от съпруга си и да му давам отчет за какво съм харчила парите. Това е почти същото!
– ГРА!
– Да, знам, че тези са мои! Какво искаш да направя?!
Очите й пак бяха започнали да лютят и това само я ядоса още повече. Имаше чувството, че не прави нищо друго, освен да плаче непрекъснато. През целия си живот не беше проляла толкова сълзи, колкото през последния месец и вече й беше дошло до гуша!
Натъпка си устата с храна, дъвчейки гневно. Отказа да погледне Франк отново, въпреки шумните му обяснения. Накрая гарванът излетя към покрива и Елизабет се присви. Не го ядосваше за първи път и стандартното му отмъщение включваше това да я нацвъка. Само да посмееше сега...
– Здравей.
Докато тя упорито беше игнорирала птицата, Хирса беше успял да застане почти до нея, без да го забележи. Беше облечен в цивилни дрехи – съвсем обикновени бежови панталони и риза с доста разкопчани копчета, разкриваща достатъчно от мускулестите му гърди, за да я накара бързо да извърне поглед. Дружелюбното му изражение трепна, когато забеляза зачервените й очи. Елизабет побъзра да се усмихне широко, за да отвлече вниманието му.
– Здравей! – поздрави го с повече ентусиазъм, отколкото можеше да се определи за нормално. Прокашля се и се опита да звучи като психически здрава: – Чарли ли търсиш?
– Не, теб. – отвърна гвардеецът с плътния си хайрански акцент. – Ти... добре?
– Да. – кимна Лизи и се пробва да отговори на неговия език: – Аз... ъм... добре.
При това и двамата се усмихнаха, а Хирса седна на стъпалото до нея.
– Сигурна, че добре?
– О, да. Само малко... преморена?
– Изморена. – поправи й я той.
– Да, изморена. – пак си размениха усмивки и Лизи го попита: – Искаш да говориш с мен за какво?
Хирса потърка врата си, гледайки я някак срамежливо. Дори бузите му бяха порозовели. Елизабет не мислеше, че е виждала мъж да се изчервява досега. Беше като да види еднорог – нещо, за което само е чувала и което принадлежи в митовете и легендите. Трябваше да положи съзнателно усилие да не зяпа гвардееца с отворена уста. Извън шока обаче... Хирса й се стори ужасно сладък.
– Аз извинява за вчера. Не съм мислил да заплашва теб.
Предупреждението му, че трябва да внимава с приказките срещу водните магьосници й се стори като преди цял един живот – бяха й се случили толкова много неща от тогава. Сега обаче се усмихна леко и поклати глава.
– Знам. – каза му. – Искаше да ме пред...предпазиш.
– Да. Точно.
Хирса въздъхна с видимо облекчение и се ухили доволно. Имаше една от онези заразителни усмивки, които веднага те правят по-щастлив, щом ги видиш.
– За това дойде? – попита го.
– Не само. – каза й и изведнъж неудобството му пак се завърна, събуждайки любопитството й. Ръката му се отпусна колебливо върху нейната. – Искам... Имам въпрос.
– Какъв?
Хирса си пое дълбоко дъх и я погледна сериозно.
– Искаш ли...
– Амара, търсех те. – прекъсна го войнственият глас на Сам.
Елизабет се обърна към него изненадано. Сърцето й заби по-бързо, като го видя да се задава с едри крачки към нея и й трябваше момент, за да осъзнае, че не само звучи ядосано, ами и изглежда така.
– Тук съм. – каза му и се изправи, за да иде при него. Той стоеше пред нея, преди да е успяла да измине и две стъпки. Лизи наклони глава назад, за да може да го погледне. – Какво има? Какво е станало?
– Нямаше те за обяд. – отговори й, а погледа му беше приковал нещо малко над главата й и зад нея. – Чаках те.
Момичето премига. Наистина ли беше ядосан заради това?
– Извинявай. Исках да остана сама.
– Но не си сама. – изтъкна й Сам.
Елизабет погледна назад през рамо към Хирса. Изпита желанието да оправдае присъствието му пред Казра, сякаш него го интересуваше дали си говори с друг мъж, но в крайна сметка само сви рамене.
– Той дойде току-що.
– И искаш да си сама с него? – изръмжа ниско Сам, а погледа му дори още по-намръщено прикова Хирса.
Нейният междувременно не напускаше устните му. Ако някой й беше казал преди половин година, че гърлото й ще пресъхва, и то не от страх, когато пред нея стои видимо раздразнен мъж, щеше да го обяви за луд. За момент дори забрави за какво говорят или че се очаква тя да отговори нещо и по възможност да е смислено, а после на свой ред му се намръщи и съвсем сериозно му нареди:
– Престани.
– Какво? – попита й я този път погледа му най-сетне се премести върху нея.
И трябваше да пита! Черните му очи, впити по този начин в нея, я караха да забравя да диша.
– Това. – каза Елизабет и заби показалец в образувалата се бръчка между свитите му вежди. – И другото с гласа. Престани веднага!
– Защо, амара? – попита я отново, преди да допълни: – Кара очите ти да светят.
Първата й реакция беше да сведе глава, но той звучеше толкова самодоволен от постижението си, че й се наложи да се бори да не се ухили.
– Защото ме ядосваш. – каза му. И въобще нямаше нищо общо с това, че го харесва. Активно.
– Значи мислиш за мен?
Дясното ъгълче на устата му се изви нагоре и по начинът, по който той гледаше очите й в момента, Лизи беше сигурна, че наистина са започнали да искрят.
– Да – с раздразнение. – каза му. – Което не е повод за радост, Сам.
– Важното е, че мислиш за мен. – заключи доволно, сякаш без изобщо да се трогне от забележката й: – Сега ще дойдеш ли и да обядваме?
– Чакай да проверя дали и Хирса иска да дойде. Искаше да говори за нещо с мен.
– Той вече говори с теб. Насаме. Сега е мой ред.
– Ти си говориш насаме с мен непрекъснато. – отвърна Лизи без капка съчувствие и се обърна към гвардееца.
Веднага й стана ужасно неудобно, като го видя как седи с лакти, облегнати на коленете, и загледан разсеяно в земята. Съвсем беше забравила за него.
– Хирса? – повика го и закърши гузно ръце, когато гвардеецът вдигна глава. Трябваше й малко време, за да се сети за думите на хайрански. – Извинявай. Аз... ъм... аз още нова в Хайрани. Сам притеснява за мен, ако ме няма много време.
Войникът погледна към Казра скептично, но на Лизи само се усмихна и отговори на ривски.
– Нищо няма. Разбирам. Сам е добър... приятел.
– Да. – кимна момичето и се приближи до него. – Искаше да говорим?
Хирса пак хвърли поглед към коняра, а после поклати глава леко.
– Други път. – каза й. – Но исках питам дали искаш да дойдеш с мен? За... следване?
– Разследване. – поправи го тя. – И да, искам да дойда.
– Не може да ходиш. – изръмжа отново Сам зад нея. – На работа си.
– Имам един почивен ден всяка седмица. – каза му. – Ще си го взема сега.
Хирса също му каза нещо. Елизабет не разбра всяка дума, но й стана ясно, че и той ще говори с Аша да я пусне по лунаратска работа. Казра изгледа и двамата вкиснато и изръмжа:
– Тогава и аз ще дойда с вас.