Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 20.2

Когато се събуди, в конюшнята цареше полумрак, а светлината, процеждаща се през зацапаното прозорче срещу бокса, обагряше стените в нюанси на червеното и оранжевото. Беше се свечерило.
Сам все още я прегръщаше и това предизвика една малка усмивка да кацне на устните й. Лизи се протегна мързеливо, доколкото ръцете му й позволяваха, и вдигна лице към неговото. Той я гледаше, напълно буден.
– Отдавна ли се събуди? – попита го.
– Не. – отговори й: – Само от около час.
– Цял час? Трябваше да ме събудиш.
– Не исках. – усмихна се леко насреща й: – Харесва ми да те гледам, като спиш, амара. – вдигна ръка и внимателно премести един кичур от лицето й: – Красива си.
Тя усети вече ставащото доста познато изчервяване и се засмя.
– Сега вече знам, че лъжеш. – каза му и прекара ръка през заплетената си коса.
– Не лъжа, амара. – Сам дръпна една сламка от косата й, преди да каже: – Ти си най-хубавото нещо, до което някога съм се будил.
– Нещо? – повтори с крива усмивка.
Сам я изгледа объркано, сякаш не можеше съвсем да разбере какъв е проблемът и защо тя не е доволна, а след като Лизи го остави да помисли няколко секунди, той предложи неуверено:
– Някой?
– Някой. – кимна тя. Въздъхна примирено, обърна се по гръб и се протегна. Нещо. – Ще е добре да ида да помогна поне с вечерята.
– Чарли се е погрижил и за това. – побърза да й напомни Сам: – Може да полежим още малко.
Тя го погледна. Изглеждаше обнадежден като малко дете, което е изтъкнало много логичен довод приятелят му да остане още малко на гости. Ако зависеше от нея, щеше да си лежи до него и днес, и утре, и цялата седмица. За съжаление, нямаше как да стане. Извърна поглед.
– Наистина ще е най-добре да се явя. – каза му и се надигна.
– Никой не те е потърсил до сега, амара. – Сам я остави да седне, но не махна ръката си от кръста й: – Може да останем още малко и после да идем да вечеряме. – само че преди тя да е успяла да му откаже отново, той й се намръщи: – Заради страшника ли се връщаш? За да не ти вика, че почиваш?
– Той няма да ми вика, че почивам. – каза му.
Но щеше да я търси, а ако не я откриеше, където трябваше да бъде, тогава вече щеше да си има неприятности. Все пак тя го беше убедила, че е добра идея да я остави да работи. Ако Аша му кажеше, че я е нямало цял ден...
Лизи потупа леко ръката на Сам.
– Пусни ме. Трябва да се връщам.
– Заради страшника. – изплю думите Сам, но я пусна да стане и самият той се надигна: – Защо те е страх от него, амара?
– Не ме е страх. – Лизи изтупа дрехите си и се опита да въдвори някакъв ред в косата си. – Просто предпочитам да сме в добри отношения, това е всичко. – той продължаваше да й се мръщи, затова тя се опита да се пошегува: – Пък и делим една стая. Добре е за сънят ти съквартирантът ти да не те гледа лошо.
– Можеш да спиш при мен. – предложи й бързо Сам.
Лизи го изгледа развеселено.
– Да живеем заедно ли ме покани току-що?
– Да.
Изглеждаше напълно сериозен. Лизи знаеше, че е сериозен. И ако беше малко по-безскрупулна и нямаше за шеф страшник, който беше убеден, че тя се подготвя да предвожда демоните в превземането на света, сигурно дори щеше да приеме предложението му. Щеше да изживее фантазията на всяко момиче – да бъде близо до мъжа, към когото има чувства. Нищо, че щеше да бъде едностранно.
Въздъхна. Имаше усещането, че го прави много често днес.
– Трябва да внимаваш повече на кого отправяш такива предложения, Сам. – каза му. И преди да е успял да изкаже на глас мисълта, която го караше да се мръщи така, Лизи се надигна на пръсти и го целуна по бузата. – Благодаря ти за днес. Скоро не си бях почивала толкова добре.
– И аз не бях. – гласът и изражението му издаваха изненада, сякаш сега си даваше сметка за всичко това и не го беше очаквал: – Трябва пак да го направим.
Елизабет му се усмихна.
– Трябва. – пресегна се и издърпа една сламка от плитката му. – Ще се видим на вечеря?
– Задължително. – Сам я погледна със съжаление, сякаш чудейки се дали не може да измисли нещо, с което да я задържи. Явно не успя, защото каза: – Ще те чакам на нашата маса.
Елизабет побърза да излезе, преди сама да си е намерила някаква причина да остане още малко. Когато Калахан я събуди през нощта, нямаше как да предположи, че денят й ще протече по този начин, но определено не се оплакваше.
Отдъхна си, когато видя, че страшникът още не се е върнал, и побърза да се включи в работата. Аша и Насифа й хвърляха по някой знаещ поглед, който я караше да се черви от неудобство, но Лизи не си направи труда да се опитва да отрича отново, че нещо се е случило – просто нямаше смисъл.
Вечерта беше най-натовареното време за странноприемницата, така че вечерята за Лизи започваше, след като повечето гости вече са приключили своята. Междувременно Сам и Чарли я чакаха, като към тях по някое време се присъедини и Финиан. Косата му беше още мокра след къпането, за да отмие праха и мръсотията от строежa. Изглеждаше уморен и сякаш е бил сложен да седне на сила при другите двама. Когато се присъедини към тях, Елизабет само се надяваше Сам да не му каже нещо, с което да го накара да избухне отново. За щастие обаче, Чарли се беше захванал със задачата да запълва неловката тишина с възможно най-много истории от различните си приключения в Хайрани, като не изглеждаше да му пречи, че единственият му слушател е Лизи.
Когато се прибраха в стаята, Финиан продължаваше да бъде в лошо настроение. Елизабет се престори, че не забелязва и извади навития му на руло дюшек изпод леглото, за да му го постеле на пода. Беше му предложила тя да спи на земята, докато той се възстанови напълно, но страшникът отказа. Дали защото някъде много, много дълбоко в него се криеше джентълмен, или защото по-лесно щеше да я усети дали се измъква, ако му стъпи до главата – Лизи не се наемаше да гадае.
– Как е Танвир? – попита го.
Страшникът тъкмо беше седнал на стола до масата и смъкваше обувките си.
– Все още зле. – погледна я преценяващо. – Но се е случило нещо странно. Млад доктор е потропал на вратата им тази сутрин, предлагайки помощта си. Безвъзмездно. Казвал се Захир. Да знаеш нещо по въпроса?
Елизабет усети как дланите й се изпотиха, но не си позволи друга реакция. Погледна го право в очите и излъга:
– Може да съм споменала на Чарлс, че детето е много болно. Ако той е решил да помогне някак... – повдигна рамене и нареди обувките му под масата. – Но това е хубаво, нали? Те вече нямаха спестявания, за да се погрижат за него.
Калахан изкриви физиономия, сякаш беше опитал нещо горчиво.
– Не бива да разказваш на външни хора за мисиите ни.
– Дори и ако така се намери помощ за болно момченце? – попита го.
Нямаше представа защо не си замълча, след като реално не беше казала на никого за Танвир, а сега изражението на страшника помръкна съвсем.
– Наистина ми омръзна да спориш за всичко с мен. – изсумтя раздразнено. И понеже явно не успя да измисли как да оспори логиката й, продължи с една от любимите си теми: – Прекалено близка си с Флетчър и Казра. Сега дори миришеш на коне. Какво си правила цял ден?
– Те са единствените, с които мога да разговарям в Хайрани. – изтъкна му Лизи, надявайки се той да не забележи, че избягва въпроса му. – Харесвам ги. Няма да ги нараня.
– Може би не и умишлено.
Елизабет сведе глава, предпочитайки да си замълчи. Можеше да води този спор сама със себе си – толкова добре вече знаеше какво ще й каже Калахан. Беше й омръзнало до гуша, а това, че не се сещаше как да го накара най-накрая да види, че не е някакъв опасен звяр, само я влудяваше допълнително.
Всъщност, май имаше един начин.
– Фантомът ми каза, че знае кой убива жриците. Щеше да ми каже, преди да ме...каквото и да ми направи със сабята.
Постара се да не звучи ядосана, като каза последното. Ако не беше Франк, може би сега нямаше да е тук, за да му се дразни.
– Фантомът ти е казал? – повтори Калахан.
– Да.
– Фантомите не говорят, Елизабет.
Каза й го все едно говореше с някое особено несхватливо дете.
– Този говореше. Обладалият работника също говореше.
– Това не е... – страшникът млъкна и изсумтя замислено.
– Какво? – подкани го Лизи.
– Нещо, което работникът каза, преди да дойда да те взема, за да идем за него. Знаели, че съм тук. – погледна я. – Те. Преди да дойдем в Хайрани, дори не съм си помислял, че е възможно фантомите да си комуникират или да работят заедно.
– Може би, защото тук няма кристал? – предположи момичето.
– Може би. Ще трябва да докладвам в Ордена за това.
– Междувременно можем да опитаме да заловим някой и да го разпитаме какво знае? – предложи с надежда Лизи.
– Тоест, да го гледаш гладно и неразбиращо, докато той ти дърдори глупости, за да се спаси? – захапа я Финиан.
– Нямаше да го изям, Калахан. Този път бях повече на себе си.
Той само я изгледа скептично. Лизи не видя смисъл да се опитва да го убеди в противното и се помъчи да скрие как й се искаше да му се развика, защото непрекъснато се съмняваше в нея, до степен да отнеме силите й да се защитава, а после просто стърчеше като истукан.
Явно нямаше да успее да го накара да последва тази следа, поне не и сега. Но ако нищо не излезеше, когато Сам идеше да изкопчи информация от Хедаяти, можеха да използват тази улика. Не че беше склонна да се довери на фантоми, но те, изглежда, не можеха да се възпротивяват на нейни заповеди, когато магията й я обгърнеше. Щеше да каже на Сам, Чарли и далшира. Те щяха да искат да й помогнат.
Без да каже и дума повече, си легна, обръщайки гръб на стаята и на Финиан. Той поседя няколко минути, като Лизи усещаше погледът му, забит в нея. На два пъти си поемаше дъх, сякаш да й каже нещо, но после се отказваше. Най-накрая стана, угаси светлината и си легна. Само след малко умората от деня си каза думата и дишането му стана дълбоко и равномерно.
Въпреки това Елизабет изчака може би половин час, преди да извади малкия атеш, който беше скрила между дюшека и стената. Така и не намери игла днес, а не знаеше и думата на хайрански, за да си поиска една от Аша, но имаше достатъчно драскотини. Разчопли с нокът онази на ръката си, която беше избрала по-рано днес, и с показалец размаза кръвта по символа в основата на атеша. След това трябваше само да затвори очи, да се абстрахира от тихото похъркване на Калахан и да усети магията. Нищо сложно.
Няколко часа по-късно дори не беше успяла да накара светлината да трепне. Единственото, което беше постигнала, бе да започне да си въобразява, че усеща кръвта си по метала. Не разбираше какъв е проблема и защо й беше толкова трудно. Все пак успяваше да контролира магията си, когато не искаше, правейки сложни неща като бариери и шипове.
С раздразнена въздишка натика атеша обратно в скривалището му и удари два пъти възглавницата с идеята да се помъчи да спи. Чувайки издрънкването изпод нея обаче, се сети какво друго беше скрила от страшника. Медальонът, който Сам й беше взел за... растеж. Но беше и същият, който старицата настояваше Лизи да носи, защото щял да й помогне да достигне баланс и хармония. Същите баланс и хармония, за които Франк бе започнал да й обяснява, преди Финиан да я събуди снощи.
Елизабет го взе, поглаждайки с върховете на пръстите си металните нишки. Може и да си въобразяваше, че продавачката знае повече, отколкото трябва, но беше факт, че вече бе познала някак две неща за нея. А и реакцията на Чарли, когато го нарече с онова странно име – Устат? Лизи нямаше представа какво трябваше да означава, но беше повече от ясно, че е нещо важно. Нещо, което мошеникът не беше очаквал да чуе от старица на пазара.
Не пречеше да пробва да поноси медальона. Ако не друго, то поне беше хубав.
Повъртя го още малко в ръцете си, преди да си го закачи. Веднага се пресегна за атеша, но тъкмо го взе и нещо почука по прозореца.
Лизи го изгледа объркано, а после потърси и Франк. Гарванът спеше напухен на облегалката на стола, но почукването отново се появи.
Кръвта й замръзна във вените, когато се сети за другите случаи с необяснимо тропане и блъскане на прозорци и врати. Този път обаче не усещаше цигареният дим, който обикновено също се проявяваше.
– Кажи на проклетата птица да спре да шуми. – изсумтя сънено Калахан.
Лизи толкова се беше съсредоточила в прозореца, че замалко да не изпищи.
– Добре. – отвърна пресипнало.
Още едно почукване, но този път й се стори, че видя нещо да удря прозореца. Искаше й се да накара страшника да провери, но си наложи да се стегне. Отви се и, стъпвайки внимателно до Финиан, се приближи до прозореца.
Не беше някое страшно същество или фантом. Сам стоеше отдолу и подхвърляше няколко камъчета в шепата си, които захвърли, щом я видя. Помаха й, а после с показалец посочи нагоре. Към небето? Не, към покрива. За тренировката им.
Лизи потисна облекчената си въздишка, кимна му и се отдръпна. Погледна несигурно към Финиан. Със Сам така и не бяха стигнали да се разберат кога точно ще се провежда тренировката, но тя си бе мислила, че ще е през обедната почивка, когато страшникът го няма. Сега нямаше никакво извинение, което да му предложи, освен едно.
– Не ми се спи повече. Ще сляза долу да започна подготовката за закуската.
Зачака с притаен дъх Калахан да й забрани. Той обаче само измърмори нещо нечленоразделно и се завъртя на другата страна. Тя не изчака да се осъзнае, ами побърза да излезе, затваряйки вратата внимателно зад себе си.
Сам я чакаше на стълбището, обгърнат от полумрак. Лизи прокара пръсти през косата си, надявайки се да не е прекалено рошава, и отиде при него.
– Хей. – усмихна му се срамежливо.
– Готова ли си? – попита я на свой ред, а погледът му я обходи от главата до петите и обратно, спирайки се на лицето й.
– По-готова няма да стана.
– Добре. – кимна й Сам: – Ще започнем с разгрявка и разтягане. Аз показвам, а ти ще повтаряш.
Гледаше я така, сякаш очакваше съгласие, затова Лизи му го даде малко несигурно:
– Добре?
Той кимна отново и пое по стълбите нагоре. Тя го последва, чувствайки, че май е приела някаква сделка, без да е прочела дребния шрифт накрая.
На покрива се пазеше бъчвата за събиране на дъждовна вода в редките случаи, когато завалеше, но основната му функция беше за простиране. Просторите представляваха подредени в линия железни колове, които бяха свързани отгоре с дълга желязна тръба, върху която се премятаха чаршафите и пердетата, за да съхнат. Сега бяха празни, защото се переше сутринта, за да могат дрехите да са напълно сухи до обед.
Сам огледа покрива критично и след малко отиде до бъчвата, повдигна я, все едно беше пълна с маргаритки, а не с вода, и я премести в далечния ъгъл, така че да им се отвори повече място.
Изтупа ръце и се обърна към нея. Тя се радваше, че все още не се беше развиделило съвсем, за да види шокираното й изражение.
– Започваме с раздвижване, амара. – обяви й, преди да започне да върти ръцете си, гледайки я очаквателно.
Елизабет повтори движението. Повтори и много други, всяко от които я караше да се чувства все по-глупаво. Запази мнението си за раздвижването за себе си обаче, а накрая Сам кимна доволно. Тя тъкмо се зарадва, че са приключили и ще започне да й показва как да се бие и защитава, когато той обяви, че сега ще клякат. А после ще правят коремни преси. И някакво съвсем ново изтезание, което нарече лицеви опори и което явно все не успяваше да направи както трябва, понеже той не спираше да я поправя. Щеше да сметне ръцете му по корема и гърба си за страшно вълнуващи, ако можеше да диша и не се потеше, все едно се разхожда в пустинята следобед. Трябваше да направи по тридесет от всичко, като след последната опора просто остана да си лежи.
– Добре ли си, амара?
– Чудесно. – изпъхтя Лизи. – Никога не съм се чувствала по-добре.
– Добре. – каза и й подаде ръка, за да я изправи: – Тогава ще продължим с разтягането.
– Разтягане? – попита измъчено, оставяйки го да я издърпа. Богове, всичко я болеше.
– Да. – потвърди й, преди да я поведе към парапета на покрива: – Сложи си крака тук и го изпъни, след което хвани пръстите си с ръка и се приведи възможно най-много напред.
Тя изгледа парапета. Беше на нивото на гърдите й.
– Това не е ли малко височко? – попита, все още мъчейки се да си върне нормалното дишане.
– Не. – отговори й мъжът.
Може би за него – той сигурно щеше просто да го прекрачи. Лизи въздъхна. Тя го беше помолила за помощ. Трябваше да го слуша.
Не й беше казал, че не може да го използва за опора, така че се хвана за ръката му и вдигна крака си, докато петата й не опря ръба на парапета. Премига срещу ходилото си, доста изненадана да го види там. Изчака секунда, за да се увери, че няма да падне, и чак тогава пусна Сам, за да изпълни и останалото.
– Много добре, амара. – похвали я и той: – Сега остани така десет секунди, след което повтори и с другия крак.
Накара я да направи още няколко разтягания и шпагата и сякаш след цяла вечност на огъване и извиване, я погледна и каза:
– Готова ли си да започнем с тренировката?
Да започнат? Какво, нечистите да го вземат, бяха правили досега?
– Сега ли?
Не успя да скрие нежеланието в гласа си, но той май не го и забеляза.
– Да. – Сам отиде до просторите, откъдето взе една дървена сопа, малко по-висока от Лизи, върна се при девойката и й я подаде: – Мисля да те науча да се биеш с това.
– С пръчка? – позасмя се Лизи. Не че нямаше опит – металният прът, който бе изтръгнала от ръждясалото легло в базата на страшниците в Рива, й беше послужил чудесно, докато не го загуби, но беше очаквала нещо с... повече остри ръбове. – Не с нож или сабя?
– Тоягата ще ти позволи да запазиш по-голямо разстояние между себе си и противника. – обясни й Сам. – Няма да може да те удари, ако не може да те стигне.
Обладаните от фантоми бяха опасни, особено когато бяха огромни мъже. Да стои по-далеч от тях определено влизаше в плановете й.
– Звучи добре. – усмихна се на Казра и размаха сопата, колкото да добие по-ясна представа за тежестта й.
– Хвани я с две ръце. Тук и тук. – посочи й къде точно, след което застана зад нея и пресягайки се, хвана тоягата до нейните ръце. – Има правилен начин. Изнеси единият крак напред и вдигни ръце, като ги държиш леко свити в лактите. – занарежда, като в същото време раздвижи сопата, карайки я да заеме правилната поза.
Лизи се опита да внимава в обясненията му, да слуша и да запомня. Наистина се постара. Само че когато го усещаше зад себе си, колко много по-голям и силен е от нея, й беше ужасно трудно да се концентрира. Почти я беше прегърнал, а гърбът й постоянно се опираше в гърдите и корема му. Щеше да е като да се обляга на скала, ако топлината му не я обгръщаше отвсякъде, а устните му, толкова близо до ухото й, не отвличаха вниманието й в съвсем други посоки.
– Това са основни движения, с които да парираш или да нападаш. – повтори й отново Сам, след което я пусна и се дръпна от нея. – Повтори ги.
– Да ги повторя. Да. Разбира се. Ще ги повторя.
Сам я изгледа странно. Не го винеше – държеше се напълно неадекватно. Не бяха дошли тук, за да се прехласва по твърдия му корем, а за да й направи услуга и да я научи как да не умре и да не завлече и други със себе си. Тръсна глава и си наложи да се концентрира върху това и само това. Повтори упражненията, като Сам я поправяше търпеливо, когато сбърка. Този път Лизи внимаваше, така че бързо изгладиха грешките и когато изпълни движенията за четвърти път, той даже й се усмихна с гордост.
– Браво, амара. – похвали я, преди да отиде и да вземе втора сопа, с която се върна и застана пред нея: – Сега ще упражним движенията в бой. Готова ли си?
– Моля? – заекна Елизабет.
– Защитавай се.
И с това замахна. Тя не беше готова. Сопата я фрасна по бедрото. Силно.
Шокът, че наистина я удари, веднага бе изместен от желанието да не го допусне отново. Успя да парира следващия удар, насочен към главата й. Гневно избута сопата му към земята със своята и отстъпи.
Сам нападна отново. Елизабет вдигна пръта, за да се защити от удар високо вдясно, осъзнавайки твърде късно, че той замахва ниско. Сопата му се заби толкова силно в глезена й, че целият й крак изтръпна. Момичето изпусна оръжието си и се пльосна по гръб, стискайки зъби срещу болката. Мислеше, че сега поне Сам ще спре, но се оказа, че се лъже. Той нямаше никакво намерение да спира. Надвесен над нея, беше хванал пръта с две ръце и се подготвяше да стовари края му в корема й. Лизи едва успя да се претърколи настрани. Звука на пръта, удрящ земята, накара една кацнала на простора чайка да излети с възмутено квакане.
– Да ме убиеш ли се опитваш? – викна му ядосано Елизабет, бързайки да се изправи отново на крака.
– Не. Никой няма да спре да те напада, само защото си паднала. Нито ще те чака. – отговори й, като в същото време ритна сопата й към нея: – Отново.
Искаше да му извика, че това е първата й тренировка в живота. Искаше да му припомни, че е момиче, че е по-слаба и по-дребна от него. Искаше да му каже да удря по-леко. Вместо това, без да го изпуска от поглед, се наведе за пръта. Щом пръстите й го докоснаха, Сам атакува.
Лизи успя да вземе сопата. Не успя да избегне удара малко над лакътя. Очите й се насълзиха, но тя побърза да се изтегли при просторите, залагайки, че Сам няма да има такава свобода на движение между металните прътове.
Отново грешеше. Въпреки размерите си, той пак успяваше да я атакува с контролирани къси движения. Единственият, на когото проклетите простори пречеха, беше Лизи. Сопата й се закачаше в тях, докато се мъчеше да блокира и отбива.
Сам я атакуваше отново и отново. Избиваше сопата й и й даваше все по-малко време да я вземе. А през цялото време Елизабет усещаше как онова нещо вътре в нея – същото, което се бе появило при схватките с работника и с Танвир – сега отново надигаше глава и се опитваше да издрапа на повърхността. Беше трудно да го задържи затворено. Ядът от поредния силен удар по тялото й почти го изкара навън. За един кратък миг цялото й същество беше съсредоточено върху това как мирише Сам, как само трябва да избие глупавата пръчка от ръцете му и после...
– Спри. – изхриптя задавено.
Не знаеше на кого говори – на себе си или на Казра, но никой не я послуша. Този път се остави Сам да избие сопата й. Едва отчете болката, когато премаза пръстите й. После някак се оказа на колене, а той отново стоеше надвесен над нея. Лизи се сви, вдигайки ръце, за да предпази главата си. Чу свистенето на въздуха от замаха му, усети вятъра по кожата си. Усети чудовището в себе си, което й шепнеше, че трябва само да се пресегне и да дръпне крака му, за да го събори. От там щеше да е лесно.
Удар не последва. Само леко тупване.
– Мъртва си. – заяви Сам.
Тя не помръдна. Не смееше. Не знаеше какво ще му направи. Глупакът дори не осъзнаваше какво можеше да му се случи!
– Не си мъртва наистина, амара. Можеш да станеш. – в гласът му се прокрадна напрегната нотка. – Можеш да станеш, нали?
Лизи си пое разтреперано дъх. Сам пусна пръта на земята и изтракването я накара да трепне.
– Амара? – той приклекна пред нея. Пресегна се, а тя избута ръката му.
– Не ме докосвай. – просъска му.
– Добре ли си, амара? – попита я притеснено, а ръцете му все пак се озоваха на раменете й, държейки я внимателно.
– Не. Ме. Докосвай. – процеди през зъби и се изправи. – Остави ме на мира.
Сам я пусна и отпусна ръце до тялото си, продължавайки да я гледа все така разтревожено:
– Оставям те. – каза й и се дръпна крачка назад.
Елизабет остана на място няколко секунди, продължавайки да опитва да се овладее. Богове, миризмата му я подлудяваше. Не беше като нищо от този свят.
Не можеше да остане повече тук. Не и толкова близо до него.
Обърна се и куцукайки побърза да се махне от покрива. През цялото време не спираше да се проклиня и да си мисли, че Калахан отново се беше оказал прав за нея.