Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 16

Първо се върнаха звуците. Заглъхнали и неразличими. Боботещ говор на някакъв непознат демоничен език се чуваше отдалеч. Финиан завъртя глава в посока на гласовете и отвори очи. Ярки светлини болезнено заиграха в зрението му. Мътни образи изплуваха. Две бегло човешки фигури жестикулираха една срещу друга. Страшникът не можеше да ги фокусира. Заглъхналият говор се изчисти и изведнъж демоничния език беше най-обикновен хайрански. Очите му премигнаха и мъж и жена изникнаха пред него. Не, не пред него, а като образи в отражението на голямо огледало.
– Трябва да си го преместила някъде! – ръкомахаше мъжа. – Бях го оставил на бюрото и сега го няма.
– Не съм го пипала! – отговори жената с обидено изражение. – Защо бих го местила? Знаеш, че не се докосвам до тези неща. Дори не знам за какво ти е.
– Къ... – Финиан искаше да попита къде е, но думите се сподавиха в сухото му гърло.
Задушаващата кашлица привлече вниманието на мъжа, който махна с ръка към жената и й каза:
– После ще говорим за това.
Думите явно не бяха това, което тя искаше да чуе и отворената и ръка халоса дребния мъж по главата, преди да се обърне и да излезе от стаята, мърморейки нещо.
Финиан се вдигна до седнало положение на кушетката и с усилие успя да успокои дробовете си. Недоволен стон зад него го накара да се обърне и гледката на полузаспалия мъж с превързан, липсващ до коляното крак беше достатъчна да осъзнае, че се намира в някаква болница. Калахан се обърна обратно и усмихнатото лице на младия мъж от преди малко го накара да подскочи и страшникът щеше да падне назад от леглото, ако непознатият не го беше хванал за ръката.
– Здравей! Аз съм доктор Захир. – каза мургавият, къдрав лекар на нетипично добър ривски.
Хайранецът му подаде чаша с вода и Финиан отпи жадно.
– Това лазарета на ордена ли е? – попита младежът.
Спомените му все още бяха мътни и не знаеше как е стигнал тук.
– Не. – отговори усмихнатият лекар. – Моята къща предлага услугите си на друга организация. – мъжът започна да гледа очите на Финиан от различни ъгли, намръщи се леко и попита: – Как се чувстваш?
Финиан изпъна гръбнака си назад и раздвижи рамене. След това протегна краката си и завъртя глезените си. Болеше го, но болката беше тъпа, някак си приглушена. Чувстваше се по-добре от десетките други пъти, когато се беше будил в лазарета след тежка мисия. Финиан повтори извода си на глас и докторът кимна.
– Нормално е да има остатъчна болка след побоя, който си отнесъл. – в усмивката му и в хитрите му очи се четеше насмешка.
Образът на разярен гигантски хайранец проблесна в ума на страшника. Беше в Хайрани и последния му спомен беше как е сигурен, че ще умре в ръцете на обладания от фантом работник. И тогава Елизабет...
– Мислих, че ще умра. – каза на глас.
Усмивката на доктора се разшири, а блясъка в очите му заигра още повече.
– Прескочи трапа преди седмица, приятелю, но трябваше да те държа под упойка още толкова, за да не разкъсаш шевовете.
Седмица? Под упойка? Финиан скочи от леглото и с няколко бързи крачки беше пред огледалото. Образът на изкльощавял млад мъж с изпито лице го гледаше с пожълтели очи.му го гледаше от там.
– Отровил си ме! – изръмжа страшникът, втурна се към лекаря и го хвана за яката.
– Упойката беше нужна! – заоправдава се малкия мъж. – Нараняванията ти бяха сериозни! Дори не мога да повярвам, че стъпваш на този крак!
Финиан потрепна при мисълта за строшеното си коляно. Болеше го, но наистина стъпваше на него. И това не беше единственото такова нараняване. А се беше движил с такава скорост, че беше изненадал доктора, който сега беше свит на кълбо, очаквайки удара от юмрука, който Финиан дори не беше осъзнал, че е вдигнал. Може би наистина упойката е била нужна и този лекар знаеше точно какво прави.
Страшникът пусна яката му и отстъпи назад. Приливът на адреналин, който изведнъж се оказа, че няма къде да бъде изразходван в спокойната ситуация, го накара да залитне и докторът, който преди малко беше хванал заплашително, сега на свой ред го подхвана и му помогна да седне на кушетката. Еднокракият съсед по легло изсумтя недоволно от шума.
– Ти си лечител? – попита Финиан. Все още не разбираше как е жив.
– Имам съвсем малко от дарбата. Предимно съм доктор. – отговори Захир.
Фин кимна:
– Изключителен доктор.
Хайранецът се ухили до уши.
– Най-добрият. – потвърди той без капка скромност.
– Надявам се да си успял да спасиш и Елизабет.
– Елизабет? – Захир беше объркан за момент – А, младата дама, която те докара тук преди две седмици! На нея нищо й нямаше.
Нищо й нямаше? Финиан беше сигурен, че гигантът я беше ударил. Ако й нямаше нищо, това значеше само едно нещо – Елизабет се беше хранила. И беше останала сама за две седмици, докато той беше упоен. Гневът му се върна с двойна сила. Но не беше насочен към хайранеца, а към него самия.
– Трябва да тръгвам. – изскърца през зъби страшника.
Захир отново му се ухили сияйно:
– Крайно време беше.
Лекарят припряно започна да изрежда какви наранявания беше имал Финиан и как са били излекувани, докато събираше дрехите му и му ги подаваше. Единствената пауза в бурната му лекция беше, когато намери един чорап и измърмори "Значи все пак Фатима не го е взела." След като Финиан беше облечен, лечителят едва не го изгони от дома си.
Не че страшникът имаше нужда от допълнителна подкана. Елизабет се беше хранила. Когато една Сянка усетеше силата и удоволствието от изяждането на фантом, беше много трудно да я спреш да не го направи отново и дори за някои се превръщаше в зависимост. В Ордена използваха тази слабост, за да контролират Сенките, представяйки мисиите, на които ги изпращаха, като възможност да утолят апетита си. Храненето извън тези мисии се следеше строго от страшниците и се позволяваше само в редки случаи.
Финиан беше възнамерявал да изчака да бъдат намерени от някой отряд, преди да й позволи да опита фантом. Така щеше да е много по-лесно да я накарат да дойде доброволно с тях. Естествено, имаше съмнения, че се е хранила и преди, когато се е лутала в пустинята, но нямаше доказателства за това, а и Елизабет не показваше желание да яде фантоми. Сега обаче се беше случило, и то само на няколко метра от него, а той я беше оставил цели две седмици без надзор.
С постоянните й опити да избяга Финиан не знаеше дали Елизабет въобще се беше върнала в странноприемницата, но когато влезе в стаята, която делеше с момичето, вещите й бяха разхвърляни из стаята, а неговите прибрани в един ъгъл. Тревожеше го, че заклинанието, предвидено да спре чужди хора и Сенки да отварят чантата му, беше не само счупено, а раздробено на малки частици, което можеше да бъде направено само от някой доста упорит или силен. И все пак отвътре не липсваше нищо.
След като прерови чантата втори път, за да се увери, че всичко е там, излезе от стаята и тръгна да издирва момичето. Не му се наложи да я търси дълго – още при първото му запитване Аша му каза, че е в задния двор. Финиан нямаше представа какво можеше да прави Елизабет на двора и то през нощта, но определено не беше очаквал да я види да се прегръща с... коняря?
– Калахан! – възкликна тя, щом гарванът й го издаде, и се отдръпна от мъжа. Усмихна му се. На него. Светът ли свършваше? – Върнал си се!
– Елизабет. – поздрави я равно и започна да мести поглед между нея и Казра. – Какво, в името на Боговете, правиш?
Очите й се разшириха и тя заклати глава и заразмахва ръце.
– Не, въобще не е както изглежда! – каза му припряно. – Ние... ъм.. аз...
– Само я прегръщах. – услужливо поясни Сам.
– Приятелски! – допълни Елизабет. Гласът й беше станал леко писклив и привлече вниманието и на Казра. – Защото сме приятели. Аз и Сам.
Ако лицето й почервенееше оше малко, Финиан щеше да започне да се притеснява да не й стане нещо. Потисна раздразнената си въздишка и й махна с ръка.
– Идвай.
Елизабет хвърли един поглед към коняря и за изненада на страшника тръгна послушно към него. Поне докато гласът на Сам не я спря:
– С Елизабет още не сме приключили.
Фин го изгледа. Ако глупакът знаеше с какво си има работа, щеше да му е благодарен, че го е отървал.
– Напротив. – каза му.
– Не ти решаваш. – отговори му Сам твърдо и погледна към момичето: – Елизабет?
Калахан подбели очи. Естествено, че си беше намерила защитник.
– Всичко е наред, Сам. – каза момичето и се усмихна на коняря. – Трябва да говоря с него. Ще кажеш ли на Аша, че ще се върна след вечеря?
– Ще й кажа. – отговори й Сам и тъкмо си помисли, че ще ги пусне да се приберат в стаята, когато допълни: – Ще те чакам в кухнята, Лизи. До после.
Момичето пак се усмихна срамежливо и му помаха. Фин побърза да я изведе, преди конярят да се е сетил за още нещо. Изчака да се качат в стаята и да активира атешите, преди да се обърне към нея и да я огледа. Изглеждаше много по-добре, отколкото я беше видял последно. Носеше чисти дрехи, които й бяха по мярка. Вече не беше и ужасно бледа – сега не само че беше хванала лек тен, но и бузите й вече не бяха хлътнали. За разлика от неговите, отбеляза кисело страшникът.
– Виждам, че добре се грижат за теб. – или това, или се хранеше с други неща. Червенината пак изби по лицето й, откроявайки се още повече заради шала, в който беше увила косата си. – Конярят ли ти купи тези неща?
– Шалът е подарък. – каза Елизабет. Беше скрила ръце в джобовете си и стоеше до отворения прозорец. Гарванът беше кацнал на перваза и въртеше глава насам и натам, гледайки го с едно око. – Дрехите си ги купих сама.
– С какви пари?
– С мои. – тя повдигна леко брадичка. – Работя тук. За Аша. Сам ми помогна, като говори с нея и я убеди да ме наеме. Двамата с Чарли ме учат и на хайрански.
Калахан щеше да излъже, ако кажеше, че не е изненадан. Елизабет беше глезена дъщеря от богато семейство. Не можеше да си я представи да работи каквото и да е, камо ли слугинска работа, но пък от друга страна – не веднъж беше доказвала, че е доста находчива.
В същото време те бяха Сам и Чарли, докато той продължаваше да бъде Калахан.
– Не можеш да се сприятеляваш с цивилни, Елизабет. – каза й строго. – И определено не можеш да се... сближаваш с тях.
– Не е така...
– Не е ли? – прекъсна я той. – Не можеш да си помислиш за коняря, без да започнеш да се червиш. – и посочи лицето й за доказателство. – Ето!
Тя скри бузите си с ръце и го изгледа като някой разгневен хамстер.
– Няма значение дали аз... – започна ядосано, но я хвана срам и пробва отново: – Той не ме... Искам да кажа... Ние сме само приятели. Това е всичко.
Но беше повече от очевидно, че ако зависеше от нея, щяха да са повече от това. Поне не трябваше да се притеснява, че дори и нещо да се случеше, Елизабет щеше да забременее. Каквито и експерименти да бяха провеждали със Сенките, те си оставаха стерилни. И слава на Боговете, защото не му се мислеше какво същество би се получило, ако можеха да се размножават. Единствен проблем оставаше, че имаха тенденцията да се... самозабравят, когато са интимни с някога. Случваше се да наранят партньора си без да искат, затова и отношенията им с хората бяха строго забранени. Зачуди се дали да не й го обясни сега, но само мисълта да говори с нея по такива въпроси, го караше да иска да избяга. Имаше си причина Израри да се занимава с тези разговори. Трябваше обаче да й каже нещо. Колкото и неприятно да му бяха, Флетчър и Казра пак бяха цивилни. Не можеше да позволи Сянката, за която отговаряше, да ги нарани.
– Разбирам, че се чувстваш самотна и имаш нужда от компания, но не можеш да забравяш така какво си, Елизабет. Сенките са опасни, особено за онези, които не знаят...
– И двамата знаят какво съм, Калахан. – прекъсна го.
Финиан я погледна изненадано, а после веднага й се намръщи:
– Защо ще им казваш? Сто пъти ти обясних, че могат да те продадат на храма...
– Чарли ни намери онази нощ. – прекъсна го отново Елизабет. – Той те занесе до Захир и пак той уреди лечението ти. Ако не беше той... – тя прехапа леко устна, погледна го и поклати глава. – Трябва да ме е видял тогава. Или просто да е научил някак коя съм. Той познава много хора и ако получава някак новини от Рива, няма как да не е навързал нещата. Вероятно е казал на Сам. Двамата са близки.
Все неприятни новини. Не че не беше признателен, че Флетчър е намерил лекар, който да иска да се погрижи за чужденец, но предпочиташе да дължи възможно най-малко на мошеника. Въпреки че сега сам си беше виновен. Не беше проучил мисията качествено и беше опитал да я изпълни сам с необучена Сянка. Не случайно страшниците работеха в отряди – за нещо такова Фин обикновено разчиташе на целия си екип.
Той погледна Елизабет, която галеше разсеяно огромния гарван. Ако ги беше послушала, когато трябваше, сега изобщо нямаше да са в тази проклета ситуация.
– Това, че знаят какво си, не означава, че могат да се справят с теб. Не можеш да продължаваш да бъдеш такъв егоист, Елизабет. Ако толкова държиш на коняря и на Флетчър, трябва да спреш да общуваш с тях.
В очите й проблесна гняв.
– Никога не бих ги наранила!
– Както не нарани и работника ли?
Момичето трепна, сякаш я беше ударил, а гарванът изграчи ядосано и запляска с крила.
– Исках само да ти помогна, Калахан. – каза му тихо. – Не съм искала... Никога не бих...
Финиан се опита да игнорира неприятното чувство на вина, което се загнезди в гърдите му. Тя беше Сянка – колкото по-бързо я накараше да проумее, че не може да продължава да живее човешки живот, толкова по-добре щеше да бъде за всички. Но когато тя го погледнеше така, толкова наранено, той започваше да се чувства като чудовището. Още повече когато знаеше, че не се държи съвсем честно.
– Знам, че не си искала всичко това, но реалността е, че ти си доста силна Сянка, Елизабет. – когато тя се сви и заклати глава, той посочи към чантата си на леглото. – Ти ли отвори това?
Тя не отговори веднага, но след няколко секунди мълчание преглътна и кимна леко.
– Да. Нещо... Някой тропаше на вратата на стаята и искаше да влезе. Уплаших се и я отворих, за да потърся някакво оръжие. – протегна едната си ръка с дланта нагоре. Изглеждаше зачервена и на места кожата беше сцепена, сякаш се беше пукнал мазол. Или мехур. – Изгорих се, докато се мъчех да я отворя.
– Работата е там, че ти въобще не би трябвало да си способна да го направиш. – каза й. Елизабет сви вежди объркано. – Това е заклинание, което може да бъде развалено само от друг страшник. Ако човек се опита да я отвори, просто няма да успее. Ако нечист пробва, не само го гори, но може и да го убие, ако не се откаже. – момичето погледна към чантата с пребледняло лице и несъзнателно започна да търка дланта си. – Имахме подозрения и от преди това, че ще си една от силните, но това е доказателството. А колкото по-силна е една Сянка, толкова по-непредсказуема е и за нас, и за самата нея. Може и да не искаш да нараниш никого, но вътре в теб дреме убиец, който може да се събуди и от най-малката провокация. Необходимо е някой да следи да останеш под контрол. И този някой за момента съм аз. Моята задача е да се погрижа да не... – въздъхна шумно. – Да не те поставям в ситуации, в които да реагираш инстинктивно. Знам, че се опита да ми помогнеш тогава, Елизабет. – и може би защото беше увила ръце около себе си и изглеждаше толкова сама и уязвима, той добави: – И знам какво е да убиваш.
По бузите й се стекоха сълзи.
– Не исках да го убивам, Калахан. – гласът й трепереше. – Не искам да убивам никого...
– Знам. – каза й. – Точно това се опитвам да ти обясня – не винаги можеш да се контролираш. Но вината не е само твоя. Аз също допуснах грешки.
Елизабет преглътна шумно и се опита да изтрие сълзите си, но нови веднага ги заместваха. Финиан пристъпи до нея и колебливо се пресегна, хващайки я за раменете. Стисна я леко, карайки я да го погледне.
– Трябва да те питам нещо и е много важно да ми отговориш честно. – каза й и когато тя отново избърса очите си и кимна, той продължи: – Хранила ли си се след това?
– Да съм се хранила?
– С фантоми.
– Не! – поклати глава момичето. – И нямам намерение! Отвратително е!
Веждите на Финиан се повдигнаха от изненада, но реши да спести коментара си.
– А имаш ли някаква изменения? Може би си по-силна или по-бърза?
Тя пак заклати глава.
– Само зрението ми е по-силно. – отговори му. – Но ми казаха, че ще се върне към нормалното скоро. Ще се върне, нали?
– Кой ти го е казал?
– Сам.
Финиан я пусна и се намръщи.
– Този коняр се оказва извор на услуги и полезна информация. – каза сухо.
Погледът й се изостри, а заедно с него и тонът й.
– Сам е добър човек. – каза му и явно правилно интерперита изражението му, защото руменината пак се върна на лицето й: – Личните ми... симпатии нямат значение в случая. Двамата с Чарли ми помогнаха повече, отколкото можеш да предположиш през тези две седмици, в които се лекуваше, и то въпреки че знаеха какво съм. Дължа им много, а ти буквално дължиш живота си на Флетчър, така че бъди така добър да спестиш саркастичните си коментари по техен адрес и бъди любезен с тях. Знам, че умееш да се преструваш на джентълмен.
Финиан направи физиономия не само заради напомнянето, че трябва да уреди сметките си с мошеника, но и заради това как двамата с Елизабет се бяха запознали. Права беше, че Ръдфорд му беше наредил да я очарова някак, така че по-лесно да им се довери, но грешеше, че само се е преструвал. Не че имаше намерение да я поправя сега. Или когато и да е. По-добре да го мисли за прост войник.
– Добре. – каза й и се усмихна. – Ще се опитам да се държа прилично.
Елизабет не се трогна от опита му да се пошегува и само кимна, преди да сведе поглед към земята и да прехапе долната си устна.
– Има и още нещо. – каза му.
– Какво? – попита я с известно безпокойство.
Момичето си пое дъх и отново вдигна лице към него.
– Съгласна съм да работя за страшниците. Когато дойдат за теб, ще тръгна с вас доброволно.