Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 6.1

  Хукна по улицата с всички сили, стискайки ботуша в едната си ръка, а ребрата – с другата. Виковете на войниците, докато се биеха с Калахан, все още се чуваха, но в Елизабет нямаше и капчица съмнение, че много скоро той ще се разправи с тях. Дали щеше да тръгне след нея тогава, или шумът от битката щеше да привлече още патрули при него нямаше значение. Тя трябваше да се отдалечи възможно най-много, затова продължи да тича, да залита и да се препъва, да се подпира на огради и да игнорира острите камъчета, които се побиваха в ходилото й. Чак когато беше сигурна, че просто ще се пльосне по нос на земята, ако не почине, свърна в една уличка, залепи гръб на стената и се опита да си спомни как се диша нормално. Имаше чувството, че ще повърне или че ще припадне. Преви се на две, подпирайки ръце на коленете си. Краката й трепереха, а ризата й беше пропита с пот, която усещаше все по-ясно с всяка изминала минута в хладната нощ. Но се беше измъкнала. Колкото и да си повтаряше, че е много рано да се радва и определено не бива да повтаря грешката да се отпуска, беше абсолютно невъзможно да спре усмивката си. По-лошо от боя, болката и страха беше отчаянието. Десет дни бе живяла, смазвана под тежестта от мисълта, че ще умре, че е изоставена и мразена. Беше искала да умре. Но ето я сега – беше се измъкнала съвсем сама от базата не на кой да е, а на страшниците! Ранена и без никакви умения, се беше изправила срещу четирима тренирани ловци на демони и беше победила. Лизи не се и опита да спре чувството на гордост, което я изпълни. Ако можеше да се справи с това, бе способна на всичко!
– Направо непобедима! – прошепна на себе си все още запъхтяна.
– А? – отвърна тъмнината.
Елизабет хлъцна стреснато и впери поглед към мястото, откъдето дойде гласът. Дори не беше погледнала дали има някой тук – просто беше решила, че е сама. А когато очите й най-накрая различиха очертанията на седналия на земята малко по-натам мъж, трябваше да признае, че беше поизбързала със заключенията. Не беше чак толкова способна. Инстинктът й за самосъхранение, например, никакъв го нямаше.
Усещайки погледа на мъжа върху себе си, внимателно премести ръка върху металния прът, прикрепен на колана й, преглътна нервно и все пак му отговори.
– Нищо. Говоря си сама. Сам. – поправи се бързо.
Последва кратко мълчание, а после мъжът хвърли нещо, което прелетя на сантиметри от нея и се разби със звук от счупено стъкло.
– Махай се! – викна той и започна да се надига. – Не ща да се занимавам с откачалки! Къш!
Мъжът пак я замери с нещо. Елизабет нямаше нужда от друга покана, за да се омете оттам. Избяга на улицата и измина половин пряка, преди да си позволи да спре отново, за да се обуе.
Ентусиазмът и вълнението й се изпаряваха доста бързо. Бездомник. Можеше да преброи на пръстите на едната си ръка пътите, в които беше виждала такъв, и то все отдалеч. Беше толкова рядко явление, като дъгите, само че без хубавите цветове и с въшки и болести.
Елизабет се огледа наоколо. През деня на светло, в каретата или в компанията на приятелките си нито веднъж не се бе чувствала уязвима да е навън. Беше сляпа и глуха за всякакви опасности, разчитайки, че ще бъде пазена не само от придружителите си, но дори и от баща си. Сега обаче нямаше никой с нея. Беше съвсем сама в притихналия град. През нощта.
Изведнъж започна да й се струва, че сенките шават. Спомени за мори и фантоми се смесиха с картините на разярени пияници и убийци, които въображението й рисуваше. Потрепери и този път това нямаше нищо общо с мократа й риза или с умората.
Измъкна металния прът, стискайки го здраво, и закрачи бързо. Трябваше да стигне до дома на Меридит. Знаеше къде е, защото веднъж родителите й бяха организирали прием и защото винаги беше добра идея да имаш възможно най-много информация за врага си, но никога не бе ходила пеша до него. Като се сетеше, че е в другия край на града, просто й идваше да се свие на кълбо някъде и да проспи следващото хилядолетие, но нямаше как. Поне не валеше, помисли си с въздишка. Погледна нагоре. Облаците се бяха разсеяли на парцали – достатъчно, за да разкрият сърпа на луната, който й се хилеше с тънката си, зъбата усмивка. Май предпочиташе, като не я виждаше.
През нощта градът изобщо не беше толкова тих, колкото Лизи си бе представяла. Много заведения все още работеха и ако се съдеше по шума, не обслужваха особено високопоставена клиентела. В ъгъла на една кръчма стоеше мъж, който се държеше за стената, за да не падне, докато се облекчава. Вратата на друга се отвори с трясък, изкарвайки й акъла, и един доста наквасен клиент не успя да се справи с единственото стъпало, падайки по лице отпред, където си и остана. От трета се носеха песни, висок женски кикот и гръмогласен мъжки смях. Елизабет минаваше покрай всичките с изумление. И погнуса, защото една част от нея осъзнаваше, че в съвсем скоро време можеше и да й се наложи да види тези... хора отблизо. Ако Меридит не пожелаеше или не успееше да й помогне, и тя щеше да спи в затънтените улички и да рови из боклука за храна. Нямаше да може да живее така. Не само защото не вярваше, че гордостта й ще го преживее, но и защото буквално нямаше да й е възможно. Издирваха я и беше въпрос на време някой да я разпознае. Късата коса и момчешките дрехи нямаше да заблудят никого отблизо. И сега замаяни от алкохол погледи се спираха върху нея за по-дълго, отколкото й се нравеше. Беше почти убедена, че един от мъжете беше тръгнал право към нея, за да я залови, обере или по-лошо, но щом видя омацаните й с кръв дрехи и пръта в ръката й, рязко смени посоката. Елизабет не се съмняваше обаче, че до сутринта информацията ще е стигнала някак до войниците.
А сутринта пристигна едновременно неусетно и мъчително бавно. Толкова време й бе трябвало, за да намери дома на Меридит. Няколко пъти бе бъркала посоката и трябваше да се връща и да обикаля, което с настъпването на зората и излизането на хората навън, се превърна в някакъв кошмар. Елизабет вървеше прегърбена и свита, за да скрие лицето и дрехите си, като имаше усещането, че това само кара всички да се вглеждат по-отблизо в нея. Непрекъснато й се причуваха подрънкването на гвардейските саби и ритмичните войнишки крачки и беше убедена, че всички си шушукат как да я хванат. И тъкмо когато беше сигурна, че ще полудее, най-накрая я намери.
Къщата на Меридит беше двуетажна в слънчево жълт цвят. Имаше две тераси – по една за всяко крило, а объл балкон събираше слънчевите лъчи точно над входа, към който водеше така впечатляващото тройно стълбище – едно централно и две странични, които водеха към обща площадка. Лорд Чапман се хвалеше как бил помогнал на някакъв архитект от Фриниа да се установи в Рива и в замяна бил проектирал дома му. Оттогава всяка нова къща бе взаимствала това стълбище, без значение дали изобщо се връзва с всичко останало, сякаш бе символ на заможност. Колкото и да не й се искаше, Елизабет трябваше да признае, че е красиво.
Сега обаче то не я интересуваше. Не можеше да влезе през парадния вход, но за щастие имаше странична порта за карети и доставки. От онази страна бяха наредени конюшнята, няколко бараки и разни други постройки, така че шансовете й да се промъкне вътре от там бяха по-големи. Поне това си мислеше, преди да приклекне до оградата и да надникне през решетките.
В двора кипеше усилена работа. Тъкмо беше пристигнала доставка и сега привидно цялата прислуга разтоварваше касетки с плодове и зеленчуци. Това... не беше никак добре. Беше се надявала да се шмугне незабелязана. Сега щеше да й се наложи да почака всички да се разотидат, преди да може да опита. Изпуфтя и опря чело на студеното желязо на оградата. Беше толкова изтощена. Искаше просто няколко часа, в които да не се страхува и да може да поспи. Не беше толкова много, нали? Затвори очи уж само за секунда, но сънят я грабна веднага, сякаш само я беше чакал да сглупи и да мигне по-бавно. Сигурно щеше да си остане така, приклекнала и опряна на оградата, ако шумно пърхане и още по-шумно грачене не я беше стреснало.
Лизи се огледа объркано, не разбирайки за момент къде е, а после вдигна глава към гарванът, който беше кацнал на рацъфнала черешова клонка точно над нея. Птицата накланяше глава и я гледаше ту с едното си черно око, ту с другото.
– Какво зяпаш? – просъска му тя кисело. Можеше да се закълне, че гарванът изобщо не остана доволен от реакцията й и когато след малко се приведе малко напред, поразтвори криле, разкривайки едно бяло перо, и й врясна, Елизабет му изшътка и каза: – Добре, добре! Благодаря, че ме събуди, а сега млъкни!
Съвсем беше откачила, за да си говори с пиле, но явно проработи, защото гарванът си затвори клюна, прибра крилете и се изправи обратно. Перата му бухнаха, създавайки у Лизи впечатлението, че е доволен. Девойката поклати глава и разтърка очи. Наистина имаше нужда от почивка, но дворът все още беше пълен, а по пътя се задаваше още една каруца. Елизабет се прилепи по-плътно до оградата с надеждата да остане незабелязана, но никак не се изненада, когато не й се получи.
– Хей, момче! – подвикна коларят. – Я отвори портата! Берта ще ми откъсне топките, ако не й донеса малините преди седем.
Елизабет нямаше никаква идея коя е Берта, но точно в момента беше готова да я разцелува. Изправи се, стараейки се да прикрие всичките си болежки, и послушно изпълни заръката на мъжа, избутвайки тежката желязна порта. А после още по-послушно тръгна след каруцата, Щом тя спря, девойката бързо грабна една касетка с прекрасни, сочни, червени малини, която задържа близо до гърдите си и кървавите петна на ризата.
– Момче! – гласът принадлежеше на пъпчасал младеж, който нямаше как да е много по-възрастен от нея. – Ела насам с това!
Елизабет трябваше да признае, че започва да се възмущава. От една страна, определено беше добре, че всички я смятаха за момче, пък и планът й от самото начало беше да се представя за такова възможно най-дълго, но от друга, гордостта й търпеше сериозни удари. Погледна скришом надолу към гърдите си и въздъхна тихо. Гарванът беше долетял до каруцата с малините и сега изграчи подигравателно. Тя му се намръщи и направи заплашителна крачка към него. Той хич не се впечатли, граквайки отново, а Лизи просто нямаше времето да се занимава с въображаеми обиди, нанесени от някакво пиле. И въпреки това не можеше да му позволи да има последната дума.
– Кокошка! – изсъска и му обърна гръб.
– Хайде, момче, разбързай се! – викна й пъпчасалият младеж. Тя наведе глава и се насили да притича до него. – Нагоре по стълбите, в коридора и вляво! Бързо, бързо, бързо! Берта ще ни убие всички!
Елизабет се качи по стълбите, стискайки зъби срещу болката в цялото си тяло и се озова в тесен коридор, чиито стени бяха облицовани с дървени ламперии. Дори и да не знаеше, че трябва да отиде в стаята вляво, много бързо щеше да се ориентира и самичка по женските крясъци, които се носеха отвътре, и пребледнелите слуги, които влизаха като наказани и излизаха, сякаш ги гонеха мори. Лизи се приближи до прага, а стомахът й се сви болезнено от божественото ухание на пресен хляб и разни други вкусотии. За миг изкушението да влезе и да се опита да си открадне нещичко за хапване, което не е твърда филия с полуразвалено месо, беше почти непреодолимо. Трябваше да си повтори няколко пъти, че не може да поеме такива глупави рискове, за да се самоубеди, че наистина не си струват. Издебна удобен момент, когато никой да не снове напред-назад, остави касетката с плодовете до прага и продължи надолу по коридора и към вратата, която трябваше да води към главната част на къщата. Какво щеше да прави тогава – нямаше представа. Знаеше, че някак трябва да намери Меридит, но й липсваха идеи как точно. Беше идвала в къщата, но от нея бе видяла единствено балната зала, в която се бе състоял приема. Несигурността я накара да забави крачка. Влизаше вътре без план. В най-добрия случай щяха да я помислят за ратайче и да я изхвърлят, в най-лошия – да я разпознаят и предадат на войниците. И в двата случая щеше да изпусне може би единственият си шанс да получи помощ. Точно сега бе решаващо да е внимателна. Бе стигнала твърде далеч. Трябваше да помисли. Трябваше...
Около китката й се сключиха хладни пръсти в здрава хватка и я дръпнаха рязко настрани.