Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 8.7

  Елизабет не усети почти нищо от вкуса на вечерята си. Дори не можа да изяде всичко – не само й присядаше, но и стомахът й се бе свил от гладуването през последните седмици. Въпреки това се почувства по-добре. Поне физически. Точно в момента обаче не искаше да се чувства добре. В главата й не спираше да се върти числото сто и десет – всички, които й казваха, че бяха загинали заради нея.
Искаше просто да си легне, да заспи и никога повече да не се събуди. Финиан обаче имаше намерение да й попречи и на това. В стаята имаше само едно легло, върху което бе оставил сака с нещата си, а страшникът отказваше да си намери друга стая, в която да спи. Не искаше да я изпуска от поглед, защото според него беше заплаха. Щом й го каза, Елизабет осъзна, че не е чак толкова затънала в мрачните си мисли, че да не му се ядоса. Това я накара да се почувства дори по-гузна, но така и не й попречи да застане до леглото, да задържи погледа му със своя и да пусне демонстративно на земята багажа му. Сакът беше тежък и издрънча силно, вероятно пълен с оръжия и всякакви полезни неща, които частта от нея, която не се давеше в самоненавист, си отбеляза, че трябва да прегледа. Финиан изглеждаше готов да й се развика, но тогава Елизабет най-безцеремонно си легна, зави се и му обърна гръб. Да се оправя както може на твърдия под, помисли си ядно.
Докато той ровичкаше в багажа си и се суетеше, за да си постеле, тя се чудеше какво да прави. Знаеше със сигурност, че не иска да остава тук и още по-малко пък държеше да дочака появата на другите страшници, където и да бяха те. Щяха да я накарат да се бие срещу нечистите или пък направо щяха да я убият, защото колкото и да обясняваше, че не е опасна, след всичко, което им бе сторила, те едва ли щяха да видят нещата така. Можеше да изчака Финиан да заспи, да измъкне стъклото от колана си и да... какво? Да го убие? Хвана я срам, че й се искаше да бе способна на това. Щеше да е толкова по-лесно, ако можеше да се... отърве от него. Щеше да избяга и този път да се скрие добре. Никой повече нямаше да чуе за нея.
Въздъхна тихо. Не можеше да го убие. Вероятно обаче би могла да му се изплъзне отново. Имаше ли смисъл обаче? И по-важното – беше ли редно? Ако наистина беше сянка, ако наистина сто и десет души бяха загубили животите си заради това... Не им ли дължеше нещо? Не можеше да ги върне, но можеше да се постарае случилото се на онзи бал да не се повтори никога повече.
Още не беше решила какво да прави, когато изведнъж се озова в добре познатия кръг от светлина. Както обикновено, стоеше в центъра му, а около нея мракът шумеше и съскаше. Всеки момент от него щеше да изскочи нещо пълзящо и с много крака, което да се опита да я изяде. Елизабет се опита, но просто не успя да намери енергията да се притесни. Седна на земята, прегърна коленете си, скри лице в тях и зачака кошмарът да започне.
„Шейа хасса, защо поне веднъж не чуеш какво ти казвам?" – достигна до нея леко съскащ глас.
Лизи нямаше нужда да поглежда, за да знае къде е. Усещаше го. Силуетът от мастилена тъмнина беше зад нея – достатъчно близо, че да я докосне, ако поиска.
– Остави ме на мира.
„И никога не правиш, каквото ти казвам." – В гласът му се долавяше голямо разочарование: – "Защо никога не изпълняваш?"
Елизабет въздъхна.
– Какво, в името на Боговете, искаш от мен? – попита го уморено.
„И продължаваш да не чуваш..."
– Може би, защото никога не казваш нищо смислено.
„Уча те да си силна, шейа"– каза. Елизабет усети някакво раздвижване на въздуха до себе си, миг преди да осъзнае, че той е седнал до нея. – „Показвам ти пътя и къде има храна, но ти винаги вървиш в точно обратната посока."
– Не си ми показвал... – започна да възразява Лизи, но спря, рязко надигна глава и стреснато подскочи.
Наистина не очакваше той да е толкова близо. Почти я докосваше с рамото си. От тук вихрите мрак, които представляваха лицето му, всъщност приличаха на такова, а ако се вгледаше, дори можеше да различи и изражението, което вървеше с раздразнението и разочарованието в гласа му.
Елизабет се отдръпна по-далеч и го изгледа.
– Ти си трупа?
„Разбрала си, че е труп?" – върна й на свой ред въпроса.
– Естествено, че съм разбрала! Имаше ей такава дупка на главата, от която падаха червеи! – от спомена пак й се догади. – Не ти стига да ме тормозиш на сън, а сега ми завираш и фантоми в гърлото!
„За мен беше също толкова неприятно, шейа хасса, но ти си прекалено твърдоглава. Дори и когато умираш, продължаваш да не слушаш."
Елизабет му се намръщи, докато се опитваше да осмисли какво й казва. Погледна го отново. Силуетът му определено не напомняше за мъртвия възрастен мъж от пустинята. Сянката пред нея принадлежеше на някой по-висок и с по-широки рамене. Значи той не беше труп, а просто е... обладал такъв? Девойката поклати глава. Вече наистина й идваше в повече. И отгоре на всичкото за трети път й се оплакваше, че не го била слушала.
– Не умирах. – Oт десетките неща, които можеше и трябваше да му каже, защо избра да се инати? – Просто си почивах за малко. Щях да стана.
"Разбира се, че само си почиваше" – каза й, а на лицето му се разтегна тънка, бяла линия в усмивка: – „А аз не се бях намъкнал в труп. Просто тялото имаше малка дупка на главата, а бубите така си пълзят по принцип."
– И затова реши да ги споделиш с мен? – попита го Елизабет и го погледна ядно. – Защо пък никой не ме изненада с торта само веднъж? Защо най-доброто, на което мога да се надявам, е фантом в гърлото, заврян от труп?
„Ако го беше изяла сама, нямаше да се налага да ти го навирам в гърлото."– изтъкна й, преди да допълни – „А и фантомите са полезни за теб, лекуват те." – и отново й се усмихна – „Дори може да откриеш, че са по-вкусни от торта. Само ги опитай бавно, шейа хасса, и ще видиш."
Елизабет за първи път си даде сметка, че силуетът говори на ривски, но с акцент. Никога досега не се бе замисляла, че съществото, каквото и да е то, може да идва отнякъде, но пък и никога не бе предполагала, че някога ще водят спокоен разговор. Беше толкова странно и сюрреалистично, че трябваше да е сън, но тя знаеше, че не е. Създанието бе до нея, усмихваше й се с тази бяла цепнатина вместо уста и й говореше за фантомите, както благородниците говореха за стриди и гъши дроб. Лизи обви ръце около себе си, за да прогони тръпките, които я полазиха.
– Какво искаш от мен? – попита го отново и се насили да го погледне във вихрите, които трябваше да са очите му. – Защо „ми показваш пътя и къде има храна"?
„По абсолютно същата причина, поради която и страшниците те преследват." – усмивката му стана по-широка и някак дива: – „Защото те искам, шейа хасса."
Каквото и спокойствие или апатия да бе изпитвала до момента, сега то изчезна. Във вените й потече лед и зъбите й изтракаха веднъж, преди тя да ги стисне здраво.
– Защо? – почти прошепна, за да скрие колко силно трепери гласа й.
„Защото си интересна и защото никой преди теб не е издържал толкова дълго. Веднъж, два пъти – да. Случвало се е дори и три, но само с теб е почти всяка нощ и само ти си все същата." – той се пресегна и върховете на пръстите му леко се плъзнаха по едната й страна.
Преди да осъзнае какво е направила, Лизи вече беше на крака, а в ръката си стискаше точно копие от червеникав метал на сабята на Финиан. Насочи върха й към главата на продължаващия да си седи кротко на земята тъмен силует, но ефектът се загуби, понеже трепереше толкова силно.
– Не ме докосвай – каза рязко, натъртвайки всяка дума.
Изтри бузата си с другата си ръка, но не можеше да се отърве от усещането за пръстите му там. Щеше да й е по-лесно, ако не бяха толкова солидни, толкова истински и топли – нямаха нищо общо с вихрите мрак, които го съставяха.
– Ако говориш за мъченията – не ги помня – каза му ядосано. – Когато се събудя, не помня нищо, което се е случвало тук! Не издържам нищо! Не съм интересна, не съм специална, така че просто ме остави на мира!
Той изглеждаше изненадан за момент, преди пак да се усмихне.
„Но помниш всичко, когато си тук." – изтъкна й, преди да протегне ръка и да докосне с показалец върха на сабята и доволно да провлачи: – „И вече може да правиш това. Казах ти, че кръвта е сила, шейа хасса. Хубаво е, че вече започваш да го осъзнаваш."
Звучеше... горд от нея. На Елизабет това въобще не й се понрави. Не искаше съществото да я харесва или „иска". Не знаеше какво ще се случи, ако успее да я получи, но бе напълно сигурна, че няма да е нищо добро. Хиляди пъти предпочиташе мъченията пред това създанието да седи пред нея и да й се усмихва. Трябваше да го накара някак да загуби интерес, но да му обясни, че само си губи времето с нея, не даде резултат.
Сърцето й заблъска толкова бързо от страх, че гърдите почти я боляха. А след малко заудря дори по-бързо. Ако не можеше да бъде безинтересна, то можеше да бъде твърде опасна, за да си струва усилията.
Върха на острието потъна със същото усещане като на онова, което заби в гърба на войника в Рива. Той не се отмести. Течност като сребро с пръснати в него златни прашинки потече надолу по пръста му, по дланта, капна на земята. Беше точно като дирите, които фантомите оставяха след себе си, и съскаше и цвърчеше там, където острието й се бе впило в плътта му.
Можеше да го нарани.
Погледите им се срещнаха.
Можеше да го убие.
Елизабет пристъпи напред, като едновременно с това и замахна със сабята към главата му, но острието разсече единствено въздуха. Съществото беше изчезнало. В единия миг беше пред нея, в другия – го нямаше. Дишайки тежко и треперейки, започна да се върти и оглежда, едва успявайки да потисне облекчението си, че се е махнал. При едно от обръщанията обаче, той просто изникна пред нея и тя изпищя стреснато, отскачайки назад.
"Бързо се учиш." – похвали я и пристъпи към нея. – „Още няколко урока и дори може да си опасна."
– Стой там! – и сама чу истеричната нотка в гласа си, когато размаха сабята пред себе си, за да го държи на разстояние. – Не искам никакви уроци! Искам всички да ме оставите на мира!
„Това може и да се уреди, ако дойдеш при мен." – гласът му беше станал ласкав и изкусителен. – „Само ме намери, шейа хасса, и никой друг няма да те има."
Страхът съвсем я стисна за гушата, когато осъзна, че за да го намери, той трябва да съществува някъде в истинския свят.
– По-скоро ще се хвърля от някоя скала, отколкото да те търся! – викна му.
Той наклони глава на една страна и ако на лицето му имаше истински очи, то те сигурно щяха да изразяват пълно недоумение.
„Страхуваш ли се от мен?" – попита я объркано.
Елизабет едва успя да преглътне истеричния кикот, който искаше да излезе от гърлото й. Цялата трепереше като лист, но ако съществото не осъзнаваше, че е ужасена от него, то тя със сигурност нямаше просто така да си го признае.
– Не – дори някак си успя да прозвучи презрително. – Но много искам този глупав сън да приключва вече.
„Наистина те е страх." – този път не й трябваше да има изражение, за да се убеди, че той е изненадан: – „Но защо? Не те заплашвам, не те нападам. Само си говорим."
Този сериозен ли беше?
– Защо? Защо? – попита рязко Елизабет и размаха сабята към лицето му. Той се отдръпна назад и вдигна помирително ръце. – Измъчваш ме! Всяка нощ насъскваш... съществата си и мъртвите ми приятелки, за да ме изядат жива! А сега ме пипаш и ми казваш, че ме искаш, каквото и да значи това, и се чудиш защо?!
„Преди не те исках. Трябваше да те счупя, преди да те предам." – обясни й и се дръпна още крачка назад, сякаш за да й даде повече пространство и да изглежда по-малко заплашителен. Следващите му думи напълно провалиха опита му: – „Сега те искам, шейа хасса, и те искам цяла и непокътната."
– Върви по дяволите! – изсъска му. Какво друго можеше да му каже?
„Няма повече да те нападам." – обеща й, преди да попита: – „Не ми ли вярваш?"
– Не! – викна му очевидното. Тъмнината на лицето му се завихри в гримаса – недоволна и даже малко обидена. На Елизабет не й пукаше. – Не ме интересува дали ме искаш или за какво! Нито ти, нито проклетите страшници имате някакви права над мен! – пристъпи напред с насочена към него сабя – беше само една крачка, но гнева й даде смелост само за толкова. – И ако се опиташ да ми направиш нещо, ако само се доближиш до мен още веднъж, ще се постарая да съжаляваш!
„Няма да те нараня, шейа хасса." – повтори й отново обещанието си. Изчака няколко дълги мига, но когато осъзна, че тя няма намерение да му се довери, каза: – „И за да ти го докажа, ще ти дам подарък."
В следващият миг се беше озовал до нея, а показалеца му опря челото й, от което кожата й изтръпна. Елизабет размаха меча си паникьосано, но бе твърде бавна – той вече се беше отдръпнал на няколко крачки от нея и светещата цепка на лицето му отново се извиваше в доволна усмивка.
– Какво ми направи?! – викна и притисна ръка до челото си. – Казах ти да не ме докосваш!
„Каза да не те доближавам, но вече няма и да те докосвам." – разпери ръце в страни, сякаш за да й покаже, че е безопасен: – „Но сега, шейа хасса, може да дойдеш и да ме промушиш, задето те доближих. За да е честно."
По логиката на сънищата Елизабет не знаеше как, но бе абсолютно убедена, че той е съвсем сериозен и това не е капан. Че по някакъв свой извратен начин се опитва да й се извини. Всеки друг път това щеше да й бъде достатъчно, за да свали сабята и да се успокои. Но не и сега. Не и със съществото, което я изтезаваше нощ след нощ.
Лизи стисна по-здраво сабята си и се затича към него.
-... бет...
Нямаше просто да го промуши. Щеше да му отсече проклетата глава.
– ...се.
Беше прекалено висок, за да го достигне обаче. Не беше честно така, а той толкова искаше да е честно. Лизи замахна към краката му.
– Събуди се, Елизабет.
Тя отвори очи. Финиан Калахан се беше надвесил над нея.