Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 8.1

„Шейа, какво си мислиш, че правиш?"
Елизабет се зачуди как така черната фигура се е озовала в пустинята. После отвори очи и осъзна, че е в кръга светлина, а горещият вятър и пясъка идват от тъмнината отвъд. Мрачният силует се отдели от нея, късайки с лекота лепкавите нишки, които се опитваха да го задържат вътре.
– Казвам се Шей – изграчи тя и покри очите си с ръка. Дори в съня изтощението от дните в пустошта не я напускаше.
„Повече ти приляга „глупачка". Само кръгъл идиот се разхожда на слънце в пустинята. Можеш да умреш така."
Елизабет се засмя – не можа да се сдържи.
– Какво ти пука? Убиваш ме тук всеки път, щом затворя очи!
„Това е различно."
– Защото ти го правиш? – погледна го тя.
Фигурата се запъна. Мастилените вихри, които трябваше да са лицето му, се задвижиха по-бързо.
„Всъщност не съм те докоснал с пръст" – обяви накрая.
– Не, само насъскваш чудовищата си и мъртвите ми приятелки – озъби му се и го изгледа толкова високомерно, колкото можеше, докато си лежи на земята. – Защо веднъж не си свършиш сам мръсната работа? Страхливец.
Той не отговори. Елизабет беше абсолютно убедена, че това ще й излезе скъпо, но си струваше само за това веднъж да го остави без думи. Беше й омръзнало до гуша непрекъснато да се страхува и да бяга, а още повече й бе писнало от този идиот, който не правеше нищо друго, освен да я измъчва и да говори мистериозни глупости нощ след нощ без абсолютно никаква причина. Не можеше да си почине дори в сънищата си заради него! Сякаш не й стигаха всичките чудесни неща, които й се случваха, като е будна!
Точно заради това, когато силуетът продължи да стърчи мълчаливо, явно решен да я измъчва с очакване на гадостите, които щеше да й причини, тя се изправи тромаво и изкуцука до него.
– Какво? Не знаеш откъде да започнеш ли? – изсъска му. В ръката й изведнъж се появи железният й прът. Лизи не я интересуваше как, нито че металът е тъмночервен и матов – само, че е тук. Развъртя го и му предложи войнствено: – Мога да ти покажа нагледен пример.
И тогава се случи нещо по-ужасяващо от всичко, което силуетът бе правил до момента. Чернилката на лицето му се разтвори, разкривайки ред бели, много остри зъби.
Усмихваше се. Мракът й се усмихваше.
Лизи му отвърна със същата зъбата усмивка и стисна пръта по-здраво.
„Времето ни изтече, шейа хасса. Може би следващия път. Не си прави повече разходки през деня."
– Как ме нарече? – наостри се, напълно сигурна, че я е обидил.
Сънят се разтвори.