Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 9.10

В банята имаше място за точно четири дървени корита, разделени в собствени кабинки със заключващи се врати. Финиан влезе във всяка и огледа щателно абсолютно всичко, преди най-накрая да позволи на Елизабет да си избере една. Тя побърза да се шмугне в най-близката и да махне дрехите си. Почти се беше съблякла, когато осъзна, че не го беше чула да излиза.
– Тук ли си още? – попита го.
– Да – дойде спокойният му отговор.
– Бъди някъде другаде.
– Защо?
– Така.
– „Така" не е отговор.
Елизабет се намръщи на вратата, представяйки си, че прогаря две дупки през нея към страшника.
– Не искам да ме слушаш как се къпя. Махни се!
Последва мълчание, а след това дълбока въздишка.
– Това е абсурдно – чу го да мърмори. После по-силно добави: – Добре. Ще те чакам отвън. Но ако отново се опиташ да избягаш, следващия път ще се къпеш на отворена врата, за да те наглеждам. Ясно?
– Ясно – изсумтя.
С по-голямо удоволствие беше яла развалената храна в тъмницата, но съгласието й поне го накара да си тръгне. Елизабет изчака да чуе как входната врата проскърцва, преди да продължи да се съблича. Беше решила първо да изпере дрехите си и да ги окачи на куките на вратата, за да изсъхнат. Имаше само един проблем – нямаше никаква представа какво точно да прави. У дома имаше слуги, които се занимаваха с тези неща и извън белите чаршафи по просторите, които бе мяркала в затънтената част на задния им двор, не беше виждала нищо друго, свързано с прането. Беше сигурна, че процеса включва вода и сапун, но не и какво да ги прави. В крайна сметка сложи запушалката на коритото и го напълни с достатъчно вода да покрие дрипите, а после започна да ги търка със сапуна. Парчето нямаше нищо общо с онези от Рива – миришеше странно и беше твърде голямо, за да го държи както трябва, но успяваше да свали мръсотията от дрехите, а и от ръцете й. Лизи не знаеше кое е по-изненадана да види – истинските цветове на ризата и панталона, които Меридит й беше заела, или колко бяла всъщност е кожата й под слоя пясък и прах.
След като не се сети какво повече да направи, изплакна дрехите и ги окачи да съхнат. Съмняваше се да им се получи, преди тя да се е изкъпала, но ако постоеше на двора под жаркото слънце, за половин час всичко щеше да е напълно сухо.
Не се беше шегувала, като каза на Финиан, че ще я чака дълго да излезе. Можеше да приключи всичко, като само се изкъпе под душа, но след като свали всичката гадост от себе си, не можа да се сдържи. Заглуши усещането за вина, че разхищава по този начин така ценната вода, напълни коритото и с въздишка се отпусна. Забрани си да мисли за каквото и да е. Никакви страшници, мошеници или коняри, които по-скоро изглеждаха способни да изядат конете, отколкото да се грижат за тях. Никакви планове как да избяга. И без това не можеше да иде никъде, без поне да има някакви документи, така че затвори очи и се приготви да остане тук, докато Финиан не я извика, или докато не се спаружи съвсем.
За няколко прекрасни минути в банята цареше почти пълна тишина. Все още беше сравнително рано, така че звуците, идващи от задния двор на странноприемницата през малкото прозорче високо горе на стената, бяха съвсем пренебрежими. За момент я жегна тревога, че страшникът може да наднича от там, но един бърз поглед я увери, че е сама.
Затвори очи, наслаждавайки се на уединението.Човек би казал, че в пустинята би трябвало да й е омръзнало да е сама, но беше различно, когато не се боеше за живота си и се чувстваше в безопасност.
Сигурно трябваше доста да се е унесла, защото силното затваряне на вратата на една от другите кабинки я накара да подскочи стреснато. Миризмата на тютюн я накара да сбърчи нос недоволно и да се зачуди що за цигара трябва да пуши съседът й по корито, ако стигаше до нея през затворената врата.
– И толкова ли не може да издържи двадесет минути, без да пуши? – измърмори под нос, чудейки се дали да не си долее още вода. Нейната вече беше изстинала.
Миг по-късно на вратата й се почука леко и Елизабет прехапа устни засрамено. Не можеше да са я чули, нали? Пък и да бяха, тя говореше на ривски. Едва ли някой би я разбрал. Освен ако не беше Флетчър. Тази възможност някак си не я притесняваше особено обаче, понеже той не изглеждаше особено обидчив.
Почукването се повтори, малко по-силно този път. Несигурна точно какво да прави, Лизи каза:
– Заето е.
Не последва отговор. Тя се напрегна да чуе отдалечаващи се стъпки, но вместо това последва ново почукване. Може би не я бяха чули.
– Заето е! – викна този път.
Миризмата на тютюн стана толкова силна, че Лизи бе убедена, че който и да беше отвън, трябваше да издухва дима през ключалката или под вратата, само че нямаше никакви издайнически облачета – само засилващата се миризма. Беше все едно някой бе застанал до нея и пушеше нещо особено зловонно, което чак я задави.
– Може ли да отидеш другаде? – попита тя човека отвън.
В отговор последва шум като от нечии ръце, които се плъзгаха насам-натам по вратата. Елизабет се изправи в коритото. Цялата затрепери. Усещаше водата около глезените си като лед, затова направо стъпи на пода. Чувстваше се ужасно уязвима без дрехите си, но ръцете продължаваха да шават отвън. След кратко колебание, все пак се престраши да се пресегне към все още мокрите дрипи. Един силен, мощен удар по вратата я накара да отскочи назад.
– Какво правиш? – викна, надявайки се да звучи повече ядосана, отколкото уплашена.
Последва нов удар, който отекна из тясната кабинка.
– Престани!
Онзи отвън започна да натиска дръжката на вратата ядно, като едновременно с това не спираше да блъска по нея толкова силно, че Лизи беше убедена, че е въпрос на време да я разбие. Единствената мисъл в главата й беше, че все пак не се е отървала от силуета от сънищата й. Той й беше казал, че я иска и сега идваше за нея, а тя нямаше абсолютно нищо, с което да се защити.
– Калахан! – изпищя и се свря зад коритото. – Калахан, къде си, нечистите да те вземат!