Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - 11.2

Нещо достигна до Елизабет в мрака, в който се беше сгушила като в топло одеяло. Не можеше да определи откъде точно идва това некомфортно усещане, но опитите й да го игнорира останаха неуспешни и накрая то се оказа достатъчно, за да я накара да изплува от дълбините на съня без сънища, в който бе потънала. Усещането й за света наоколо започна бавно да се завръща и отначало Лизи се опита да чуе какво я беше събудило. Долавяше гласовете на гостите в общото помещение долу, както и разни заглушени звуци от задния двор отвън, но нищо странно и необичайно. Зачуди се дали да не се обърне на другата страна и да продължи да спи, но все още изпитваше онова странно усещане по кожата си, затова отвори очи с прозявка. Дъхът й застина някъде по пътя към устата й, когато видя стърчащия до леглото й мъж, който я наблюдаваше с килната на една страна глава и замислено изражение.
– Сам! – заекна тя и седна в леглото, ненужно придърпвайки завивката до брадичката си. Спеше с дрехите, с които и излизаше навън, понеже нямаше други, но някои навици бяха трудни за преодоляване, особено когато завариш неканен мъж в стаята си. – Какво правиш тук?
– Добро утро! – каза й бодро той, след което премига насреща й и добави: – Наспа ли се?
Елизабет отвори уста, но накрая пое дъх, изду бузи и изпуфтя. Трябваше наистина да впрегне волята си да не му се развика. Понякога й се струваше, че е нормален, но в моменти като този нямаше как да се сбърка, че е получил жесток удар по главата. Поне днес не беше полугол
– Добро утро. – отговори му и продължи, мъчейки се да звучи спокойно. – Сам, нали ти казах да не разбиваш вратата повече?
– Не съм я разбивал. Имам ключ. – отговори й, бръкна в джоба си и го извади, размахвайки го пред нея като доказателство: – Взех го от Аша.
– Аха. – проточи Лизи. – А Аша знае ли, че си го взел?
– Не точно. – отговори й след няколко мига размисъл. – Но после ще й го върна.
– Сам, не можеш да правиш така. – въздъхна момичето. – Не можеш да влизаш неканен в стаите на хората. Особено в тези на жени.
Обяснението й явно го накара да се замисли, защото той пак я огледа, без да казва и дума, а после й показа дървената кутийка, в която Лизи знаеше, че имаше мехлем против изгаряне.
– Снощи ти казах, че ще дойда да те превържа. – каза й Сам и допълни: – И да те заведа на закуска.
Тя му се намръщи.
– Заплахата важеше в случай, че аз не дойда при теб да ме превържеш. За закуска дори не сме говорили.
– Не съм те заплашвал, Елизабет. – каза й Сам.
И просто така притеснението в гласа му прогони раздразнението й напълно. Наистина беше като дете понякога.
– Знам. – каза му и пусна завивката си, за да го докосне леко по ръката. – Беше просто... израз.
Това явно подейства, защото тревогата изчезна от погледа му и Лизи беше почти сигурна, че дори след малко може и да опита да й се усмихне.
– Добре. – вместо това й кимна леко и съвсем сериозно й заяви: – Но ще слезем да закусваме.
– Само ако обещаеш да не крадеш повече ключове от Аша. – отвърна също толкова сериозно тя.
– Обещавам. – съгласи се веднага Сам.
Елизабет задържа погледа си върху него, чудейки се дали да не се изправи в леглото, за да може да го гледа критично и мнително право в очите, а не някъде там отдолу, докато врата й се схващаше.
– Знам, че ме мамиш някак, но не знам как. – каза му. Изражението му изведнъж стана непроницаемо, което само потвърди съмненията й. Тя поклати глава и отметна завивката, за да стане от леглото. – Имаш късмет, че те харесвам.
– Значи ще дойдеш на закуска с мен? – попита я, като в същото време отстъпи крачка назад, за да й направи място да стане.
– Не е като да имам избор. – каза му и прокара здравата си ръка през косата си, мръщейки се на заплетените си кичури. – Ако не дойда доброволно, сигурно ще ме изнесеш на конче или нещо такова.
– На рамо. По-удобно е. Трябва да се храниш. – заключи Казра и се протегна към нея: – Дай си ръката.
– Няма ли да ти е по-удобно да седнеш? – каза и посочи към масата, която сега изглеждаше още по-малка с него в тясната й стая.
Сега беше ред на Сам да я изгледа подозрително. Сякаш тя се опитваше да го измами някак и щеше да избяга в момента, в който той се разсее.
– И ти ще дойдеш? – попита я. – И няма да се дърпаш?
– Няма да се дърпам. – усмихна му се леко.
– Защо?
Тя повдигна учудено вежи. Звучеше толкова изненадан. Лизи не знаеше дали е защото наистина й няма особено доверие, или защото хората все бягат от него. Тази мисъл не й харесваше. Наистина изглеждаше голям и страшен и ако обстоятелствата го изискваха, Елизабет не се съмняваше, че може да е опасен – тези мускули не се постигаха с бродиране все пак. Но с нея винаги се беше държал мило, а дори не я познаваше. За миг безпокойствието, че ще й обърне гръб, ако научи какво е, я бодна в гърдите, но тя го игнорира. Сам чакаше отговора й и тя отново прокара пръсти през косата си, чудейки се как да формулира мислите си.
– Калахан има очаквания от мен, Флетчър... Не вярвам да ми мисли злото, но дори той работи с услуги. Преди да дойда тук, животът ми също се свеждаше до какво някой може да направи за теб и какво очаква в замяна. – погледна го. – Ти си единственият, който все още не е искал нищо от мен. – усмихна се. – Е, освен да се храня, да спя и да не развивам инфекция. По-скоро аз трябва да питам теб защо те е грижа толкова.
– Харесвам те. – отговори й простичко и седна на стола, протягайки ръка към нея: – Ела.
Лизи се приближи и му позволи да развие бинта. Снощи не беше съвсем на себе си, понеже не бе спала от дни и все още бе на нокти заради нещото, което тропаше по вратата и прозореца й, така че всъщност не беше поглеждала много внимателно дланта си. Сега, виждайки зачервената кожа и грозните мехури, не можеше да каже, че съжалява особено за пропуска.
– Спокойно. – каза на Сам, когато започна едва-едва да я докосва, за да намаже раните й. – Не боли чак толкова.
– Нося и прах за болката. – каза й, докато продължаваше внимателно да покрива ръката й с мехлем.
– Доспива ми се от него. Освен ако не искаш да ти подхърквам по време на закуската, ще пропусна.
Сам не й отговори веднага. Вместо това внимателно донамаза ръката й, след което извади нова превръзка и я уви. Едва когато остана доволен от резултата, вдигна поглед към очите й:
– Ако започне много да боли, ще го изпиеш.
Как да му обясни, че изгорената й длан дори не се класираше сред десетте най-болезнени неща, които е изпитвала? Беше по-лесно просто да се съгласи с него, затова кимна.
– Хайде, ела да върнеш ключа на Аша и да закусим.
– Първо ще ти дам нещо. – при това Сам стана и отиде до вратата, наведе се и вдигна от пода една шапка с перо, която просто й натика в ръцете: – Вятъра я бутна.
Лизи не успя да спре гримасата си. Беше проклетият бикокет, който Франк й домъкна кой знае откъде.
– Подарявам ти я. – каза на Казра и му я натика обратно.
– Тя е женска. – каза й. После за нейна изненада взе шапката, измъкна отвътре някакъв сгънат лист, който буквално й навря в ръката, и й нахлупи шапката на главата, потупвайки я с доволно изражение: – Така си хубава.
Лизи тъкмо се отпускаше покрай него и той правеше нещо такова. Всеки път!
– Винаги съм хубава. – каза му сприхаво и го цапна през ръката, като така погледът й попадна върху хартията.
Знаеше, че е бележка от Франк. Това трябваше да й е достатъчно, за да я смачка и скъса на дребни парченца, без да я поглежда дори. Ръцете всъщност я сърбяха да стори точно това, само че любопитството й отново се оказа по-силно от всякакъв здрав разум.
Лизи разгъна малкия бял лист. На него, изписани със стилен и същевременно някак небрежен почерк, стояха думите на ривски:
„Нищо не е откраднато."
Тя прочете изречението отново, а после обърна листа и от другата страна, знаейки, че няма да намери нищо друго, но въпреки това неспособна да не иска повече. Какво точно – и тя не знаеше, но липсата му я остави разочарована.
Смачка бележката, а шапката свали и хвърли на леглото. Игнорирайки въпросителния поглед на Сам, излезе безмълвно от стаята и заслиза към общото помещение, оставяйки го да я последва, ако иска.