Лизи Шей: Нечистите

Нечистите - Част 7.3

  Елизабет отново насочи ръждясалия прът към главата му и този път МакГилиан отскочи назад, като едва не се препъна в собствените си крака в желанието си да се отдръпне по-далеч от нея. Знаеше, че по-късно вероятно ще съжалява и ще се чувства гузна, че използва като броня смъртта на Анди и горките хора на бала, но за момента това се явяваше единствената причина капитанът да не я е убил или предал на властите. Вероятно имаше награда за главата ѝ и щеше да е добре да се махнат от тук, преди той да е осъзнал, че всъщност се бои от дребно момиче с пръчка. Когато отново дръпна Мери обаче, тя отказа да тръгне. Елизабет се извърна към нея, за да й се намръщи.
– Какво правиш?
– Лизи...
Само по изражението й можеше да разбере какво се кани да каже. Заклати глава и я прекъсна, преди дори да си е помислила да довърши изречението.
– Не. Забрави. По-скоро ще се върна в тъмницата, отколкото да се кача на кораба му.
– А би ли се върнала на ешафода? – попита я тихо Меридит.
Лизи по инерция щеше да викне, че би предпочела всичко пред този перверзен мръсник, но страхът от казана със среброто беше все още съвсем пресен. Тогава се беше молила за само още един шанс, за някаква сламка, за която да се хване, без значение колко гнила и рижава е. Сви устни недоволно. Богове, наистина мразеше Меридит Чапман и проклетите й логични въпроси.
– Но той е пират! – изпротестира.
– Предпочитам приватир – обади се МакГилиан.
Точно в този момент двама моряци стовариха тежък сандък малко по-встрани от отворената врата, откъртиха капака му с две експертни движения с лост и започнаха да вадят алкохол и платове, които започнаха да разглеждат критично. Покрай тях мина трети моряк, който просто се наведе, взе си една бутилка, отвори си я и си продължи по пътя.
Разтоварвали кораба на техен сътрудник. Със сигурност.
Елизабет погледна Майкъл и МакГилиан осъдително.
– И предполагам, че ще отнесете всичко това в съкровищницата.
– Разбира се – отвърна капитанът сериозно.
– Не съм сигурна, че кралицата ще се зарадва на отворена бутилка ром.
– Черпим се за нейно здраве – каза невъзмутимо той.
Елизабет поклати глава и пак погледна към сандъка. Напрегна малко очи и чак тогава забеляза червеникаво-кафявите пръски по дървото. Беше виждала достатъчно такива, за да ги разпознае веднага.
– А кръвта? – попита.
До нея Меридит ахна ужасено. Точно така, помисли си Елизабет злорадо, виж къде ме пращаш.
– О, това ли? – каза МакГилиан и се усмихна чаровно. – Не й обръщайте внимание. Инцидент с харпун.
Да, сигурно съвсем инцидентно се е забил в гърдите на някой невинен моряк. Ей така, самичък. Елизабет го посочи гневно с металния си прът.
– Пират!
Той продължи да й се усмихва още няколко мига, сякаш се надяваше да я спечели с факта, че все още има всичките си зъби, а после въздъхна.
– Не робувайте толкова на названията и термините, госпожице Шей. И пуснете този... винкел най-накрая. Не съм толкова глупав, че да опитам да Ви сторя нещо.
Елизабет не му повярва и за секунда, но бавно свали ръката си. Истината беше, че просто нямаше избор. Трябваше да се махне от Рива, което значеше, че трябваше да се довери на Меридит и да тръгне с пирата, колкото и да не й харесва. А на нея наистина не й харесваше.
Богове, никога не си беше представяла, че животът й ще се стече по този начин. Опита се да мисли позитивно. Поне щеше да пътува. Винаги беше искала да разгледа света, просто не беше мислила, че ще е по този начин.
И това я накара да осъзнае нещо много важно.
– Къде ще ме оставите?
– Има остров на два дни от тук. Първо трябва да се отбием там, за да взема някои неща.
Елизабет изсумтя. Най-вероятно говореше за едно от десетките островчета, които бяха по-скоро скали насред нищото. На тях не вирееха нито растения, нито животни, но явно се намираше пиратска плячка. Ако беше получила тази информация преди всичко това да се случи и я беше споделила с войниците, семейството й щеше да се издигне доста в обществото, но сега просто нямаше никакво значение.
– А след това? – попита.
– След това – където пожелаете. Корабът ми е на Ваше разположение.
Лизи присви очи срещу него. Отново изглеждаше искрен, но с години е изглеждал така, докато е плячкосвал търговската флота под знамето на краля. Не можеше да си представи защо ще е готов да й угоди до такава степен, дори и да го беше изплашила с блъфа си преди малко.
– Ако се опитваш да ме преметнеш, – каза му с леден глас. – Етрис ми е свидетелка, че няма да остане достатъчно от теб и екипажа ти за рибите.
Тъкмо се зачуди дали не е прекалила, като дори ползва името на Богинята на хаоса, когато Франк кацна на рамото й и, разперил криле, изграчи, сякаш и той отправяше собствена заплаха. Този път тя не посегна да го изгони. Ако не друго, голямата черна птица й помагаше да изглежда страшна.
МакГилиан пребледня и шумно преглътна.
– Казах Ви, не съм толкова глупав. Знам какво ме очаква – каза. После с видимо усилие си наложи да си върне самообладанието и й се усмихна. – И след като си разменихме всички заплахи, е време Майкъл да ви прегледа.
– Моля? – викна младежът.
– Не – отсече Елизабет категорично.
Капитанът въздъхна и погледна първо единия, после другия, сякаш бяха малки деца, които се бяха скарали и които бе решен да сдобри на всяка цена.
– Госпожице Шей, ще бъда искрен. Изглеждате ужасно.
– Нищо ми няма – каза, потискайки импулса да приглади косата или дрехите си. – Драскотини.
– Ребрата ти са най-малкото натъртени – обади се Меридит.
Елизабет й се намръщи.
– Имам чудесна идея. Защо не разкажеш за всичките ми наранявания на пирата, който преди малко ти се канеше, Чапман? Ще се чувствам толкова сигурна, когато остана сама с него и екипажа му.
Меридит отвори широко очи и по лицето й се изписа разбиране, а после и доста силно неудобство и притеснение.
– Все едно някой ще иска да докосне нечиста – измърмори Майкъл тогава и се изплю на пода, сякаш самата дума беше оставила гаден вкус в устата му. – Чудовище.
– Майкъл! – каза укорително Мери.
А ти ще си късметлия, ако дори нечиста иска да те докосне, помисли си Лизи раздразнено, но си замълча, преглъщайки обидата. Толкова по-добре за нея, ако я смятаха за отвратителна.
– Някой може и да не иска, но на някой ще му се наложи, ако иска да продължи да работи на този кораб – каза МакГилиан, приковавайки младежа с твърд поглед.
По лицето на Майкъл избиха червени петна от яд и за един дълъг миг изглеждаше, сякаш ще започне да ругае по капитана. После си пое дълбоко дъх и насочи блесналите си гневно очи към Елизабет. Тръгна към нея, целия вдървен, и за момент тя се изкуши да го остави да я прегледа, само защото беше толкова очевидно отвратен. Но не беше толкова дребнава. Или пък може би беше горда – нямаше значение. Повдигна съвсем леко металния прът и каза:
– Направи още една крачка и ще ти покажа колко съм здрава.
До нея Мери издаде измъчен звук и, клатейки глава, покри лицето си с ръка. Майкъл всъщност изглеждаше облекчен, а пък Франк я клъвна по главата.
– Хей! – викна тя, по-скоро възмутена, отколкото от болка. – Глупава кокошка такава! За какво беше това?
Той й изграчи в ухото и я клъвна отново, преди да отлети, за да избегне насилието, което се готвеше да извърши върху него. Лизи изпуфтя и разтри главата си с гримаса. МакГилиан отново изглеждаше, сякаш ще припадне, а пък на нея сериозно й беше омръзнало да стои тук и да спори с него и Меридит, че не й е нужен преглед от господин Рехав мустак.
– Няма ли да тръгваме? – попита кисело.
Капитанът я зяпна, после тръсна глава, прокашля се и кимна.
– Да, ще е добре, преди да започне проверката. Можете да се сбогувате с лейди Чапман.
– Не, аз ще дойда с вас до кораба – каза Меридит.
– Не, няма – погледна я Лизи. – Ако те видят тук – с него и с мен, ще си навлечеш неприятности. И така вече рискува достатъчно. Оставаш тук.
Красивите изумрудени очи на Мери пламнаха упорито и тя вирна брадичка.
– Ще те изпратя, Елизабет. Дали ще дойда заедно с вас, или ще вървя тайно след вас – няма значение.
– Няма да е толкова тайно, след като току-що ни каза, че ще го направиш – изтъкна Лизи, но не можа да спре усмивката си. Сгря я отвътре, че я е грижа за нея толкова много, особено след реакцията на Майкъл. Пък и, ако трябваше да е честна, все още не беше съвсем готова да остане сама с моряците. Затова и кимна. – Добре, лейди Чапман, можете да ме изпратите официално.
Меридит й се ухили доволно и игнорирайки напълно Майкъл, който започна да пелтечи нещо несвързано за това как не трябва, се обърна към МакГилиан и му нареди:
– Да тръгваме.
Пиратът обиколи с поглед тримата, отклони се към кацналия на бюрото гарван, и с примирена въздишка се завъртя и ги поведе през склада.