Гледна точка на Лаура
Замръзнах на място. Баща ми ме гледаше и бавно идваше към мен, както всеки ядосан баща.
- Тате.... Нещо..... Грешн.....
- Не трябва ли да учиш?- сряза ме той. Баща ми знаеше, че обикновено е времето ми за подготовка за училище.
- Аз просто.....
- Само с гаджето си, знам.
Той бавно се приближи до прозореца, вдигна леко щората и започна да гледа как братята Линч карат скейтборд.
- Този вандал.- каза през зъби той.
- Той не е вандал.
Баща ми ме погледна, а на лицето му не сеете ще никаква емоция.
- Директорката ти се обади.
Направих гримаса и настръхнах. Нещо грешно ли бях направила?
- Каза, че Рос е била в офиса й, защото сте крещяли в коридорите. Но той поел цялата вина.
- Т-така е.
- Тя те предупреждава Лаура. Не е очаквала това от теб. Още един бунт и повече няма да имаш гадже! Ясен ли съм?
Не можах да кажа нищо, затова само кимнах и сведох глава.
- Чудесно. Сега се качвай горе и си свърши работата за утре.
Останах със сведена глава, докато тате минаваше покрай мен, за да стигне до кухнята. Качих се нагоре с онова необяснимо чувство.
---------------- НА ДРУГИЯ ДЕН--------------
Гледна точка на Рос
На следващата сутрин се събудих, а гърбът ме болеше. Превъртях се и видях, че лежа върху телефона си. Най-вероятно съм заспал така, защото цяла нощ чаках Лаура да ми отговори на съобщението. Взех го и видях, че все пак написала нещо.
От: Лаура
До: Рос
Тръгнах за училище по-рано, съжалявам, че не ти отговорих снощи.
Това съобщение ме натъжи. От кога ходи на училище без мен? Трябва да е нещо спешно от ученическия комитет или нещо такова.
Но не само това не притесняваше. Обикновено слагаше по едно "<3" в края на текста, или пишеше "обичам те".
Добре, може би твърде много се тревожа....
След около минута размисли реших да оставя тази тема и просто да се оправя за училище.
Взех си душ. Горещата вода падаше надолу по тялото ми, а аз не можех да спра да мисля за Лаура. Надявам се всичко да е наред.... Но познавайки я знам, че ще намери отговор на проблемите си.
След десет минути душ, излязох, облякох си ежедневни дрехи взех си чантата и тръгнах за училище.
--------- ЕДИН НА ОБЯД-----------
Гледна точка на Лаура
Бях с Рейни, която си управяше шкафчето. Гризях си ноктите, оглеждайки се наоколо.
- Рейни, може ли да побързаш?
Тя ме погледна, повдигайки една вежда.
- Не можеш бягаш от Рос завинаги.
- А-аз не.... Не избягвам Рос.
Тя ме погледна с онзи "о, наистина?" поглед.
- ТАКА Е!
- Криеш се зад учебника си всеки час, отиваш в стаята за почивка всеки път, когато ти каже името, не дойде на обяд, защото той те чакаше.
- Но аз не....
- ЛАУРА!
Замръзнах. Извъртях глава и го видях да ми маха. Погледнах отново към Рейни.
- ТрябваДаТръгвамРейниЧао!- набързо казах аз.
Затичах на където краката ме водят. Все още можех да чуя как крещи, следвайки ме. Завих в един ъгъл и се скрих.
- Лаура? Лаурррра?
Сърцето ни се късаше, задето цял ден го избягвах. Чух как отминава и реших да се покажа.
Поогледах се. Него го нямаше наоколо. Как съумяваше да изчезне толкова лесно?
Изведнъж усетих нечии ръце да се обвиват около кръста и устата ми. Дръпнаха ме към коридора, а аз виках за помощ.
- ММММММММММ!
Човекът се махна от мен, а светлината падна на лицето му. Беше Рос.
- Защо ме игнорираш цял ден?
Дишах тежко, опитвайки да се успокоя.
- А-аз не....
- Лаура, знам кога лъжеш. За това, моля те, кажи ми какво има! Нещо грешно ли направих?
- Спокойно, нищо грешно не си направил.
- Тогава защо ме игнорираш?
Бавно сведох глава. Не знаех какво да кажа.
- За нищо.- въздъхнах.- Трябва да вървя.
Преди дори да съм докоснала дръжката на вратата, той ме хвана за кръста. Погледнах го.
- Лаура, можеш да ми кажеш всичко.
Погледнах го в кафяво-зелените му очи. Не можех да се концетрирам върху бойното поле в главата си.
- Знам, че мога.... Просто не всичко.
----------
Здравейте, хора!
И не, не съм се върнала от лагера. Намерих време за тази кратка глава. Надявам се да ви хареса.
