Гледна точка на Рос
Затварях шкафчето си, докато преждевременно по уредбата се съобщаваше, че до балът остават само няколко дена. Тръгнах към следващия сичас, къде най-вероятно щеше да ме чака Лаура.
Когато влязох в стаята, тя вече себеше настанила на обичайното си място отпре. Часът започваше чак след двадесет минути. Седнах до нея, и бях удостоен с усмивка. Тя четеше бележките си.
- Малко си подранила, не мислиш ли?
В стаята имаше около пет човека от общо двадесет, което включваше мен и Лаура.
- Е, нямам какво друго да върша, така че най-добре беше да дойда тук и да съм готова за час.
Кимнах и извадих тетрадката си. Изпитите започваха утре, трябваше да започна да уча.
Започнах да преговарям първо по литература, понеже... Не знам, този предмет ми се струваше лесен.
От време на време, Лаура ме поглеждаше и аз нея също. Имах чувството, че иска да ми каже нещо. Но точно в онзи момент не трябваше да мисля за това.
-------МАЛКО ПО-КЪСНО------
Беше обедно време. Приятелката ми гледаше в празното пространство, докато Рейни й разправяше нещо за бала, но сякаш беше... изключила.
- Лаура!- изкрещя Рейни.
- К-какво? Съжалявам, какво казваше?
- Виж, това е много важно. Има нужда от помощ за темата, кетеринга и всичко свързано с бала. Но ако не ти пука, ще намеря някой друг да свърши тази работа.
Рейни стана, чувствайки се обидена. На масата останахме само аз, Лаура и Калъм. Калъм си цъкаше на телефона и изобщо не ни обръщаше внимание.
Емоционално, приятелката ми изглеждаше притеснена. Особено, след като Рейни й се накрещя.
- Хей, добре ли си?- попитах я и обвих ръка около раменете й.
Тя просто кимна, след което стана от масата. Видях как една сълза се стича по бузата й, но Лаура я избърса.
- Нужен ми е въздух.-каза, след което излезе от столовата.
- Хей, Калъм, ще отида да говоря с нея, окей?- попитах, но не получих никакъв отговор, затова направо излязох.
Гледна точка на Лаура
Какво ми ставаше в онзи ден? Обикновено не се засягах от решенията, които другите вземаха, освен, ако нямах думата. Може би това няма смисъл за вас сега, но скоро ще добие.
Бях навън в градината, седнала на пейката и наслаждавайки се на всичките посадени цветя.
Всеки път нещо разваляше времето, в което исках да съм сама. Този път почувствах нечие чуждо присъствие. Нямаше нужда да поглеждам, за да знам кой бил дошъл да ме успокои в моменти като тези.
Той обви ръка около мен, без да казва нищо, а аз облегнах главата си на рамото му. Да имаш компания беше много по-приятно, отколкото да си сам.
След малко, той също се отпусна и облегна главата си на моята.
Тишината между нас продължи около петнадесет минути. Харесваше ми, защо беше тихо и мирно, но все пак не бях сама.
Тогава, се чу звънецът- единствения звук, който достигна до ушите ни, докато бяхме там. Погледнах го, а и той мен.
- Да тръгваме?- предложи.
Аз кимнах и се усмихнах.
Рос стана и ми подаде ръката си, която с удоволствие поех. Тръгнахме към класната стая ръка за ръка. За кратко забравих всичко, което нашите ми бяха казали предишната нощ.
Погледнах го отново, чудейки се дали трябваше да му кажа или не. Изборът беше мой, а засега беше не.
--------- МАЛКО ПО-КЪСНО------
След училище, се извиних на Рейни. Отне й цяла вечност да ми прости, но накрая всичко се нареди. Трябваше обаче да си подредя графика така, че да мога да й помогна, и да ми остане време да уча за изпитите, които започваха на другия ден.
Бях на любимото си място на света- моят балкон. На перваза стоеше телефоният указател, а аз държаха самия телефон до ухото си, свързвайки се с хиляди различни кетъринг фирми, които биха могли да нахранят между седемстотин и осемстотин души. Малко ми беше странно, че никоя от тях не разбираше какво искам.
Гледна точка на Рос
Преговарях всеки един предмет, който беше възможни да се проговори. От математика, през физика, до всичко останало. Изпитвайки се, установих, че бях запомнил всичко.
- Ще успея на тези изпити.-казах си аз.
Погледнах към балкона на Лаура. Тя говореше по телефона, и изглеждаше стресирана. Странно, по това време трябваше да преговаря.
- Неееее, казах, че искам свинско. Моля, колко?! Е, благодаря Ви все пак.
Излязох и се облегнах на перваза си. Щом ме видя, тя неволно изпусна телефона си.
- Всички наред ли е?- попитах.
Тя обви ръцете си около лицето си и въздъхна.
- Ти как мислиш?
- Мисля, че имаш нужда от почивка. Лаура, девет часа вечерта е. Изобщо учила ли си за утре?
- Естествено, че да.
Преместих един кичур коса зад ухото й, докато тя ме гледаше.
- Тогава си легни, моля те.
Гледайки я, виждах колко е изморена. Мразех, когато беше така. През повечето време, беше едно от онези момичета, които винаги бяха в крачка, винаги навреме. Но не и в този случай.
- Но кетър...
- Аз ще се погрижа за това. Сега си лягай.
- Но, Рос....
- Без "но"-та, лягай си, лека нощ.
Целунах я по челото, а на нея не й остана друго, освен да направи същото.
- Хубаво.-въздъхна тя.
Лаура тръгна към стаята си и се обърна, за да ми изпрати въздушна целувка, след което пусна завесите си.
Добре, сега... От къде трябваше да намеря кетъринг фирма?
------
Хей, дано не сте забравили тази история. Надявам се новата глава да ви е харесала, и се надявам скоро пак да отворите историята и новата й глава, когато излезе.
