Гледна точка на Рос
Депресиран. Разбит. Тъжен.
Кога дойде този ден, в който се чувствах зле заради момиче? Помня, когато се смеех, след като разбиех сърцето на някое момиче. Но разбира се, това никога не бих причинил на Лаура.
Тя беше специалното момиче в моя живот. Единствената, която можеше да накара сърцето ми да бие силно само с поглед. Да ме накра да се усмихна, дори в най-лошите ми дни. Да ме накара да се смея дори на най-простите неща.
Да ме накара да забележа...... че я обичам.
Бях й пратил сто гласови съобщения, сто текстови. Стоях буден по цели нощи, непрестанно гледайки през прозореца си, за да видя дали тя ще вдигне завесите си. Никога през живота ми не ми беше пукало толкова много за момиче.
Тя ме контролираше по начин, който не разбирах. Всичко, което няма смисъл за мен, има, когато съм с нея. Всеки спомен, който премине през главата ми, е с нея.
Мислех си да спра да ходя на училище за ден, седмица, за година. Но, ако това беше единствения начин да я виждам, бях решен да остана.
Чаках я отвън, на стъпалото пред входната врата на дома ми. Тя най-вероятно не искаше изобщо да ме вижда, но не ми пукаше. Ако ще баща й да ме убие, заслужаваше си.
След известно време, момиче с кафява коса излезе от дома си и ме видя. Аз станах и сведох глава. Тя ме гледаше в продължение на няколко секунди, след което се обърна и продължи да върви към училище. Разбира се, последвах я. Пазейки дистанция.
По една причина съм сигурен, че тя знаеше, че я преследвам. Аз не бях от онези, които биха искали да им се вика, защото са обсебващи. Исках тя да знае, че винаги ще съм до нея и да види желанието ми отново да се съберем.
Така и не ме погледна през целия път до училище. Не ми пукаше особено де, по-добре така, от колкото да ми казва да в оставя и да спра да я преследвам.
Наречете ме инат или по какъвто начин искате, не ми пука. Чувствата ми към нея бяха много силни и нямаше да я пусна туко-така.
------------ МАЛКО ПО-КЪСНО ------------
От алгебра, през статистика, на обяд, в часа по химия. През цялото време бях на десет крачки от нея. Дори когато идеше до тоалетна я чаках отвън пред вратата.
Не изглеждаше сякаш й пука от мен, въпреки, че от време на време ме поглеждаше. На обяд тя седна на една маса с Рейни и Калъм, предполагам са я попитали защо не сме на една маса.
В края на деня, бяха останали съвсем малко хора по коридорите. Лаура подреждаше шкафчето си, а аз се бях облегнал на това до нейното. Все още на вратата й седяха нашите снимки.
Този ден беше страхотен. По скалата от едно до десет бих му дал пет. Та аз можех да я наблюдавам без да бъда изгонен!
За момент си мислех, че съм щастлив. Но тя затвори шкафчето си, погледна ме и започна да се отдалечава. Разбира се, последвах я.
Гледах как е притиснала тежки учебници към гърдите си, а с наведена глава, опитвайки се да ходи по-бързо.
Хората ни гледаха странно. Явно всички вече знаеха, предполагам от Рейни. Това беше и добре, и зле. Добре, защото нямаше кой да ни помисли за странна двойка, лошото- че не бяхме двойка.
Продължих да я следвам, но тя спря по едно време, а след нея и аз. Погледна ме, за първи път в онзи ден, обърна тялото си срещу моето и повдигна глава.
- Х-хей....
Дали щяхме да си говорим наистина? Или това трябваше да е поредната лекция?
- Какво правиш?
Приближих се няколко стъпки, но тя се отдръпна. Спрях и повдигнах ръце, предавайки се.
- Престани да ме преследваш.....
- Не те преследвам, просто искам да се прибера вкъщи.
Физиономията на Лаура напълно разби сърцето ми. Имаше изражение сякаш казваше "не разбираш ли?".
- Рос, не можеш.....
- Не мога какво?-прекарах я аз.
Първоначално беше останала без думи. Целта ми не беше да я уплаша, или нешо такова но май го сторих.
- Лаур, искам да си поговорим.
- Закъснявам за вечеря.- каза тя, обръщайки се и започвайки да ходи.
Спря да ми пука от личното пространство, затичах се и препречих пътя й.
- Това заради мен ли е?!
Тя сведе глава и продължи да ходи, но аз отново я настигнах и препречих пътя й.
- Лаура, отговори ми! Това заради мен ли се случва?
- Рос, моля те, остави ме.
"Остави ме"- две думи, които успяха да разбият сърцето ми на милиони парченца. Никога не си бях и помислял за деня, когато тези думи биха могли да излязат от устата й.
Не я последвах, просто се надигнах и започнах да гледам как се отдалечава.
- ЛАУРА, МОГА ДА СЕ ПРОМЕНЯ!
Тя спря на десет крачки от мен. Достатъчно, за да можем да се чуем един друг. Лаура обърна глава към мен и ме погледна.
- Виж, вече се промених МНОГО, при това само заради теб. И искам да се променя още само ЗАРАДИ ТЕБ!
Тя ме погледна с тъжен поглед. Чаках да ми отговори. Най-накрая, когато реши да го стори, изглеждаше всякаш е минал цял век.
- Рос, не искам да се променяш. Обичам те такъв, какъвто си.
- Но ти не можеш да излизаш с този, който съм сега.
Сякаш камък ми падна от сърцето, когато казах следващото си изречение.
- Лаура... Трябва да разбереш, че не мога.... просто не мога.... да те изгубя.
Тя ме погледна. Не можех да я загубя. Нито сега, нито когато и да е.
- Но трябва да разбереш, че държиш на някой, който си отива.
Гръдния ми кош рязко започна да се спуска и да се повдига. Чувствах се сякаш бях на път да умра в онзи момент.
- Лаура, моля те.... моля те не говори така.
Една сълза се спусна по бузата ми, докато я умолявах да остане.
- Рос, аз съм тази, която се промени толкова много. Превърнах се в нещо мнооооооооооого различно от мен, заради теб. И ми хареса. Но това не е човека, който другите искат да бъда.
- Лаура, не ги слушай! Обичам те......
- Благодаря за всичко.
- Лаура.......
Тя зави за вкъщи. Мястото, на което и аз отивах. Не вече не я следвах. Тичах от другата страна на улицата без да знам къде отивам. Просто следвах посоката, в която ме водеха краката ми. Исках само да избягам. На което у тъпо да бих могъл да се намирам след това.
------
Здравейте, хора! Това беше новата глава за днес, надявам се да й се зарадвате. След малко или след още един-два часа очаквайте нови глави на Dear Summer Love и Статус Разбито сърце, а също така и да пусна Pregnant from the teacher.
Ако искате да следите за нови глави, може да го правите на страницата ни във фейсбук Romeo's Balcony BG.
До следващия път, хора!
