Гледна точка на Рос
Ето ме, стоях пред вратата им сякаш часове наред,опитайки се да възприема какво каза Дамиано туко-що.
- Е?
Личеше си, че не целеше да ме обиди по някакъв начин или пък, че го прави на сила, заради дъщеря си. На лицето му имаше малка любезна усмивка. И тогава, се върнах към реалността, мислейки си колко ли откачено съм изглеждал взирайки се в празното пространство.
- Ъмм...
Погледнах към Лаура, а лицето й беше безизразно. Най-вероятно просто чакаше да вляза и да вечерям с тях.
- Предполагам, че.... бих могъл да.... остана за вечеря.- засмях се сподавено.
Израженията и на двамата станаха някак си по-светли по едно и също време.
- Чудесно! Хайде, влизай!
Той влезе вътре, а аз погледнах към приятелката си, която се усмихваше. Приближих се до нея, а тя ме заведе в трапезарията. Проешпнах в ухото й:
- Кой за Бога беше това?
- Баща ми.- прошепна тя, кискайки се.
- Да, хубаво.
Сблъскахме се с Ванеса и Елън, когато стигнахме. Ванеса си пишеше с някой по телефона, а Елън слагаше храната на масата.
Майка й ми се усмихна, когато ме видя. Вече имах одобрението на единия, сега трябвапе да получа това на другия.
- О, здрасти, Рос. Страхотно е, че тази вечер ще си с нас. Седни, след малко ще започваме.
Кимнах и седнах до Лаура и срещу Ванеса, защото така се чувствах в защитена зона.
Моментално Елън и Дамиано заеха местата си. Когато започна вечерята не можех да спра да се чудя какво му беще станало на бащата на приятелката ми.
- Е, Рос, кога се събрахте отново с Лаура?
- О, ами, преди около седмица... Мисля.
- Да, той беше в нейн- АУЧ!
Погледнах Лаура и можех да усетя, че я е ритнала под масата.
- В моят клуб по театрално изкуство.
- О, това е хубаво, значи си активен в училище.
Можех също да почувствам впитите в мен очи на баща й. Боже, те изобщо знаеха ли, че сме отново заедно преди днес? Изглеждаше сякаш са ме поканили, за да изграем на миганица или нещо такова. Това свръх-предпазливи родители и сестра-клюкарка ли бяха?
Продължих да ям със същата скорост като Лаура, така че да не е страно, ако свърша първи или последен. Боже, мразех тези моменти, когато свършиш да ядеш първи и можеш само да отпийваш по малко от чашата си, чакайки.
До средата на вечерята, Дамиано не спираше да ми задава въпроси, но не, за да се заяжда или, за да бъде строг. По начина, по който биха си говорили двама човека, които се познават от скоро. Не знаех дали трябваше да се радвам, че се държи така с мен, или не.
- Е, планираш ли заминаването си в колеж?
Без да се замислям, отговорих:
- Определено, сър. Но все още се чудя какво искам да чуя.
- Е, за момента просто се наслаждавай на животът в гимназията. Не се притеснявай, убеден съм, че скоро ще си взел решение.
----------------МАЛКО ПО-КЪСНО-------------
В края на вечерята се усмихвах като идиот, изгубен насред нищото. Лаура ги накара да поостана още малко с тях в хола. Не бях изненадан, че ни оставиха на саме. Защото.... Най-накрая ме бяха одобрили. И от майка й, и от баща й.
Всичко се случи тлкова бързо, но точно след вечеря, Дамиано каза, че се радва да види, че дъщеря му излиза с мен и ме помоли да я пазя.
Думите му продължиха да се повтарят в главата ми. И това беше обещание, че никога, НИКОГА, няма да скъсам с нея.
Бях обвил ръка около нея, прегръщайки я на дивана. Тя гледаше фейсбука си, а аз- нея. Видях как си пише с Рейни за неща, които не биваше да чета, затова спрях и започнах да си играя с косата й.
- Косата ти е толкова мека...
- О, моля те, ти ползваш повече продукти от мен.
Извъртях очи, но все пак твърдението й беше вярно.
- Това се нарича външен вид, Лаура.
Тя затвори телефона си и ме погледна.
- Увери се, че се стараеш да поддържаш външния си вид заради мен.
- О, не се притеснявай, всичко това е само за теб.
Очите й сияеха като рубини в моите. Като звезди в неясна нощ.
- Хубаво.
Продължихме да се гледаме в продължение на тирдесет секунди и тогава телефона ми започна да вибира. Опа, забравих да кажа на нашите, че съм вечерял тук.
- Мама ме вика, трябва да се прибирам.
- Живееш на десет крачки от тук.
- Да, но забравих да й кажа къде съм.
Тя извъртя очи. Целунах я по устните за един кратък момент и й казах "чао".
- Предполагам ще се видим по-късно на балконите.
- Рос, девет и половина вечерта е.
- Чудесно, значи ще се видим там в десет.
Казах "чао" на родителите й и си тръгнах.
