Гледна точка на Лаура
Беше единадесет вечерта, а аз още бях будна. Просто исках да почувствам онзи "пред полунощен" бриз. Всъшност изобщо не ми пукаше, ме на другия ден съм на училище. За мен това вече изобщо няма смисъл.
Погледнах надолу и видях стръкчета трева, които се полюшваха шеко. Понякога ми се искаше живота да беше по-лесен, да можеше да се движа с вятъра. Нищо да няма значение, да няма нужда да се седи до късно с домашно или да има проекти, които да те стресира.
Малкото ми желание ме накара да се замисля дали все още искам да живея така. Баща ми искаше да се представям достойно, а аз исках живот. Всички се радваха, когато започнах да излизам с Рос, но сега сякаш това носеше само минуси.
И какъв урок трябва да науча сега? За първи път в живота си се радвах да правя нещо глупаво. Може би сега се нуждаех само от това.
Погледнах надолу към земята, после нагоре, и се почувствах странно. Установих се хванала се за ръба на балкона и стъпвайки в самия му край. Изправих се и седнах на парапета, навела се към земята, което би било причина да умра.
Краката ми трепереха. Бях на тридесет стъпки от земята. Ушите ми заглъхнаха, а аз затворих очи, опитвайки се да бъда спокойна. Сърдечният ми ритъм се ускори, вятърът се усили. И тогава.... се подхлъзнах.
Всичко се случи много бързо. Тялото ми просто се наклони извън балкона,кигато някой ме хвана през кръста, спасявайки живота ми. Предполагам е бил там през цялото време.
- Какво за бога правиш?- попита Рос с бавния си глас.
Погледнах го и продължих да дишам тежко. Той ме издърпа и ми помогна отново да се кача от другата страна на балкона.
- Аз.... Аз просто.....
Погледна ме без никаква емоция по лицето, след което ме подмина и влезе в стаята ми. Гледах го няколко секунди преди да го последвам.
Той лежеше на леглото ми, гледайки в ловецът на сънища над него. Легнах до Рос, зарових глава в коремо му, а той обви ръка около мен. Сълзи бавно започнаха да падат от очите ми.
- Рос.... А-аз съжалявам.....
- Шшшшш, всичко в наред..... Само престани да плачеш.
Той сложи ръката си на лицето ми и избърса разтеклите се сълзи.
- Хей, успокой се, не съм ти сърдит.
- А-аз просто...... Исках малко време само за себе си....
- Разбирам, не се притеснявай.
Погледнах го, съжалявайки за това, което си мисля. Не бях сигурна дали трябваше да го направя.
- Рос, мислех си....
- За какво?
- Ами ако спрем да се виждаме за една седмица?
- Лаура, какви ги говориш?- строго попита той.
- Или пък за месец?
- Престани, моля те.
- Дали животът ми ще е същият, както преди?
- Добре, спри! За каквото и да казваш това, просто...... СПРИ!
- Рос, мисля, че се нуждаем от почивка един от друг....
Той стана без изобщо да отделя поглед от мен. Последвах го и гледах колко е паниран.
- Лаура, не можеш.... Не можеш да ми сториш това....- започна да диша тежко.- Аз не мога и не искам да знам какво ще ми се случи без теб!
- Рос, съжалявам, но виж какво се случи с мен- почти не виждам Джени, оценките ми се влошават, директорката се обади на баща ми. Изглежда всякаш всичк искат нещо повече от мен..... Повече, от колкото мога, докато сме заедно.
- Лаура, моля те....- каза той, със сълзи в очите.- Не искам да те изгубя. Ти си най-доброто, което ми се е случвало.
- И ти на мен......Но..... Предполагам ще се виждаме.....- казах аз, плачейки.
Станах и направих също като него, но полудявайки.
- Рос, обичам те...
- Лаура, моля те, МОЛЯ ТЕ!
- Съжалявам, Рос....
Започнах да го гоня, а той ми се молеше.
- Лаура, моля те, не ми причинявай това.... МОЛЯ ТЕ!
- Отново ти се извинявам, Рос....
Успях да го изгоня, след което затворих вратите и спуснах завесите. Облегнах се на вратата, започнаха да се снишавам, зарових лице в ръцете си и започнах да плача.
- Просто спри, моля те.... просто спри....
---------
Здравейте, хора!
Сигурно в момента ме мразите заради тази глава. Съжалявам за което.
