Гледна точка на Лаура
От както с Рос решихме да останем приятели за известно време, бяха минали няколко дена. Но от тогава, все си мисля, че той се опитва да ме спечели отново.
И, за да бъда честна, ще ви кажа, че работеше. Но не ме разбирайте погрешно. Той никога не ме беше губил. Никога не е имало нужда да ме спечелва отново, защото все още го обичах.
Просто част от мен трябваше да се върне на мястото си. Зубърката, която би могла да докаже на всички какво може, ако се съмнят в нея, защото е излизала с лошо момче.
Оправях шкафчето си преди да се прибера вкъщи. Усмихвах се, защото днес се случиха много хубави неща. Като например, в час по химия, аз и Рос трябваше да правим проект заедно. Накрая, имах течност с отровно зелен цвят по престилката си. Но всъщност само ми стана смешно. Получихме шест плюс и учителят ни обясни, че това е трябвало да се случи.
Затворих шкафчето си и подскочих, когато видях Рос, който се беше облегнал на това до моето.
- Какво?
Той се усмихна по начина, по който толкова мразех, но боже, толкова обичах.
- Готова ли си да си вървим?
Извъртях очи и го подминах, кискайки се.
- Хей, чакай!- каза той, опитайки се да ме настигне.
- Рос, мисля, че наложих някакви правила.
- О, хайде де, просто ще се приберем до вкъщииииииииии. Не мога постоянно да съм на пет метра от теб.
Извъртях очи игриво и започнахме да ходим, като той беше малко зад мен. Хората ни гледаха, но това не ни притесняваше.
Излязохме извън сградата на училището и останахме сами. Липсваха ми тези моменти, когато се връщахме сами пеша до вкъщи, въпреки, че той имаше кола. Обичахме да прекраваме време заедно, просто минавайки покрай нечии домове.
- Е..... Как си?
Наистина наскоро не си бяхме говорили така.
- Аз съм добре предполагам. Ти?
- Аз също.... Все още малко разбит, де.
Спрях да вървя и го погледнах. Той се обърна към и повдигна ръце в знак, че се предава.
- Шегувам се, шегувам се.
Знаех, че е така, но не бях сто процента сигурна, ако ме разбирате.
Продължихме да ходим, а аз отново повдигнах темата.
- Лиспвам ли ти?
- Какво?- присви вежди той.
- Липсвам ли ти?-повторих.- Като... Липсвам ли ти като гадже?
Рос погледна пътя с усмивка на лице, не знаех дали беше искрена.
- Разбира се, че да. Що за въпрос е това?
Това ме накара да се усмихна и да се радвам вътрешно. И на мен ми липсваше. Но не физически, а емоционално.
- Просто се чудех дали това е всичко.
-----------------МАЛКО ПО-КЪСНО-------------
Бях си вкъщи. Пердетата ми бяха вдигнати. Седях на леглото си, проверявайки какво прави Рос у тях. Той просто ме гледаше. Беше се усмихнал широко и не сваляше очи от мен. Присвих вежди в негова посока и забелязах,че той просто се страеше да изглежда сладък.
След известно време стана извратено, затова се вдигнах от мястото си и отидох на терасата.
- Доста време ти отне да излезеш.
- О, значи да ме гледаш в продължение на два часа, двадесет и три минути и петдесет и четири секунди е било знак да изляза?
- Ти изобщо чу ли се? Гледах те повече от два часа и ти дори не благоволи да се покажеш? Що за човек си?
- Е, съжалявам, но учех. И следващия път, едно "Хей, Лаур, ще дойдеш ли тук?" би свършило работа.
- О, все едно.
Извъртях очи и го погледнах, чакайки да ми посочи причина. Той също се взираше в мен и се получи нещо като игра.
- Добре, това беше достатъчно. Какво искаш?
- Парти с преспиване.
---------
Ето я и новата глава! Йей! Надявам се да ви е харесала.
