Гледна точка на Лаура
Нещата ми бяха готови. Тетрадки, тефетери,учебници, в случай, че ми се наложи да пиша, химикали и моливи. Предполагам това е всичко.
Грабнах чантата си и слязох надолу по стълбите.
-Чао мамо, отивам на училище.
-Почакай! Не искаш ли закуска?
-Не, благодаря.- казах аз, отваряйки вратата.
Започнах да ходя, когато чух някой да вика "ЛАУРА!".
Обърнах се и видях Рос да тича
-Хей, Лаур!
Изкисках се.
-Какво?
-Може да ходим заедно до училище?
-Все едно имам избор.- изкисках се аз.
- Ще приема това за да. Е, хайде да тръгваме.
Започнахме да ходим...
-Нужна ли ти е помощ с учебниците?
Той се усмихна и извъртя очи.
-Хайде, дай ми ги.
Той грабна три учебника от ръцете ми и аз не си ги взех, защото бяха наистина много тежки.
Усмихнах се.
-Благодаря.
-Няма проблем.
Настъпи тишина и се взрях в пода заради ослепителното слънце.
-Е, ами... добре ли си? Знаеш... заради снощи.
Погледнах го.
- Разбира се, че съм.
- Обикновенно, когато баща ми се държи така с други момичета те се прибират у тях плачейки.
- Както ти каза, аз не съм от "другите момичета".
-Хаха, съгласен съм.
Той отново погледна напред по пътя, но аз продължих да се взирам в него.
-Баща ти мисли ли, че аз те харесвам?
-Цялото ми семейство го мисли.
Малка усмивка се оформи на лицето ми, когато чух това.
-И моето семейство мисли, че ти ме харесваш.
-Не се ласкай.
Ако трябва да съм честна.... мисля, че...... Рос..... наистина ме харесва.
- Твърде е късно, вече се лаская.- изкисках се аз.
