Гледна точка на Рос
Никога не съм искал нещо от това да ми се случва. Не съм желал изобщо да имам сериозна връзка. Но вижте какво се случи когато се появи Тя. Целия ми живот се промени. Започнах да се усмихвам истински. Сърцето ми започна да бие по-бързо. От всичките момичета, които някога съм имал, нито не едно не можеше да се сравнява с Лаура, наистина нито едно.
Хубаво е да слушаш ромоленето на вода и пукащите се мидички. Седях с глава, почти заровена в ръцете ми, получавайки по пет съобщения на минута, най-вероятно от семейството ми. Но защо да ми пукаше, в момента никой от тях не беше в същата ситуация.
Исках само да си намеря място, на която да помисля. Дори, ако това значеше да седя до утре сутринта по изгрев.
Можех да си представя Лаура в онзи момент. Би лежала на леглото си с учебник, въртейки малко моливче в ръце си, пускайки светлината свободно да пада върху книгата й, облечена по онзи секси зубърски начин, който толкова много харесвам.
Но не, не и днес. Днес можех да си представя на балкона й, размишлявайки, просто размишлявайки.
----------ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ-------
Гледна точка на Лаура
Кога животът ми се превърна в такава бъркотия? От както започнах да излизам със съседа-играч.
Дишах свеж въздух на балкона си, поглеждайки от другата страна, макар да знаех, че не е там. Най-вероятно беше на плажа. Познавах го до толкова, че да предположа. Това беше едно от най-хубавите неща по между ни- че се познавахме от кожата до костите.
Мислите ми бяха прекъснати от отварящата се стъклена врата. Не исках да виждам баща си и много се зарадвах, когато зърнах сесра си.
- Хей.
Аз й се усмихнах фалшиво и отново погледнах нагоре към небето. Тя се приближи и каза:
- Чух какво се е случило, Лаур.
Затворих очи, прикривайки страха.
- Но ти откъде.....
- Райдел.
Разбира се, че ще знае. Рос е като отворена книга, сестра му сигурно само го поглежда и вече знае какво се е случило.
- Аз съм виновна за всичко.... Сигурно в момента ме мрази. - тихо казах аз.
Тя ме потупа по гърба, опитвайки се да ме успокои.
- Хей, успокой се. Виждам как се отнася с теб. Повярвай ми, това момче би си дало къщата за теб.
Въздъхнах при думите й.
- По някаква причина това не помага.
- Съжалявам, не съм свикнала да ти давам любовни съвети. Имам предвид, той е първото ти гадже.
Кимнах бавно на твърдението ни. Каква помощ би могла да ми окаже тя, освен ДС се опита да ме развесели?
- Нес, аз все още го обичам....
Едно изречение би могло да промени всичко. От момента, в който един човек казва "здрасти", "извинявай", или дори "познавам ли те?" можеш да попаднеш с доста интересно приключение.
- Знам.... Но не го казвай на мен, а на някой, за който това значи нещо.- каза тя, поглеждайки към другата страна на балкона.
Познавайки я, вече знаех, че Рос се е прибрал.
- Ще се видим долу. Вечерята е почти готова.
Усмихнах се на Нес, а тя ме потупа по гърба и влезе вътре.
Бавно извъртях глава, сантиметър по сантиметър, знаейки, че ще трябва да се справя лице в лице с него.
Той беше вътре в стаята си. Стъклените му врати бяха затворени. Гледаше ме. След около минута взиране му казах с поглед, че искам да излезе при мен.
Гледах как си отваря вратите, правейки си път навън. Приближи се до ръба, както и аз. Трябваше да го направя рано или късно, нали?
Гледах го в зачервените му, предполагам от плакане, очи. Никой от нас не проговори. Разбрах, че няма той да е пръв, тъй като бях зарязала без особено основателна причина.
- Рос, за днес.... Съжалявам. Никога не съм искала да те отблъсна.
- Наистина? Защото по-рано днес всичко, което правеше беше да отблъскваш, когато исках обяснение.
- Можеш ли да ме обвиняваш?
- Да.- запротестира той.
- Рос, ти беше първото ми гадже! Не знаех какво да правя. Нямаш си ня идея колко ми беше трудно да скъсам с теб.
- Ако ми беше дала обяснение, щях да си имам.
Затворих очи и въздъхнах. Не исках да споря с него точно до сега. Отворих очи отново и се хванах за ръба на балкона. Той разбра какво става и ме хвана за кръста. Помогна ми да мина и се приземих от неговата страна. Боже, липсваше ми толкова много допира му, начинът, по който ме докосваше.
Лицето му беше толкова близо до моето, а телата ни бяха разположени едно срещу друго. Още няколко сантиметра и щяхме да се целунем. Тези устни не бяха срещали моите от много дълго време. Но не, не го направих, защото вече не бяхме заедно. И обвинявах само и единствено себе си за това.
- М-може ли да влезем вътре?
- О... ъм, разбира се.- той сложи ръцете си в джобовете.
Гледна точка на Рос
Заведох я в стаята си. Държеше се сякаш никога не е идвала тук. Облегах се на стената и я наблюдавах.
Знам, че не изглеждаше правилно след такъв скандал тя да е в стаята ми. Но съм готов на това, за да говоря с нея. Да бъда с нея. Просто да си говорим, без никой друг да ни чуе.
Тя спря да крачи наоколо и взе няколко листа от бюрото ми. Сърцето ми забави пулса си и се приближих до нея.
- Това не е нищо важно.-опитах се да обясня аз.
Но не я спрях, Лаура вече ги държеше. Колко зъл би трябвало да бъда, за да й го дръпна от ръцете?
- Не си ми казвал, че рисуваш.
Опитах се да съм спокоен, фокусирал очи върху пода, като от време на време я поглеждах. Не можех да разбера каква е тази емоция по лицето й.
- Нарисувал си ме?
Почесах се отзад по врата и тихо промълвих едно "да".
- Много си добър, честно.
Кимнах, жестикулирайки "благодаря". Но времето минаваше, а не бях доволен, за това проговорих.
- Добре, знам, че не си дошла, за да говорим за рисунките ми,
Тя кимна, остави скиците ми, хвана ме за ръката и ме сложи да седна на леглото до нея.
Липсваше ми да е толкова близо до мен. Но този път беше различно. Не можех да оживя ръка около нея, а тя нямаше да отпусне главата си на рамото ми.
- Рос, все още те обичам.....
Това ми вдъхна кораж, а сърцето ни започна да бие по-бързо.
- Тогава ме обичай! Защото и аз още те обичам!- спокойно обявих аз.
- Рос.... За известно време нека останем само приятели.
И тогава започна всичко. Имаше шанс.
---------------
Здравейте, хора! Тази глава се забави, извинявам се за което. Ще се постарая следваща да излезе по-скоро.
