Гледна точка на Лаура
Има едни дни, в които просто се питаш може ли да стане по-хубаво и става по-хубаво. Е, този ден беше от тях.
Беше уикенд- първата причина да съм щастлива. Бях в стаята си, седнала пред лаптопа си и гледах филми.
По средата на "Ако остана", телефона ми извибрира. Взех го и видях, че Рос ми е писал. Защо беше нужно, след като беше само на един балкон разстояние?
Рос: Боли ли да ме обичаш?
Сигурно беше много отегчен. Усмихнах се и отговорих:
Аз: Да
Той продължи да ми пише, което ме накра да спра филма, защото нашите разговори обикновено траеха часове наред, дори да сме само на няколко крачки един от друг.
Рос: Тогава защо не спреш да ме обичаш?
Аз: Защото от това би ме заболяло повече.
Рос: Обичам те много, нали знаеш?
Аз: Разбира се.
Рос: Може ли да поговорим отвън?
Не отговорих, а направо станах и излязох право навън. И той беше там, чакаше ме. Видя ме и се зарадва, както и аз.
- Хей....
- Хей...- махнах му аз.- Искал си да говориш с мен? Съобщението ти изглеждаше сериозно.
- Не е нищо сериозно. Просто исках да се видим лице в лице, както обикновено.
Отидох на ръба, както винаги. Погледнах лицето му, изглеждаше изморен. Какво ли беше правил? Ясно ми беше само, че сега се е прибрал, защото коженото му яке беше на пода и все още беше с кецове Конвърс.
- Добре ли си? Къде си ходил?
- На пързалката, с Райкер, Роки и Райланд тренирахме хокей.
- И не ме покани?- изкисках се аз.
- Излизахме по братски. Виж, съжалявам, но сега съм тук. Е, какво искаш да правим?
Замислих се. Исках да го прегръщам и да си говорим, но не можех да рискувам Ванеса да хване отново.
- Може ли да отидем в стаята ти?
Той се шокира. Аз просто се усмихнах, получавайки объркан поглед.
- Извинявай, ще повториш ли? Ти. Искаш. Да. Отидем. В. Моята. Стая?
- Д-да....
- Последния път, когато бяхме там ме прати в приятелската зона.
Плясках го по рамото, и започна да се смее.
- Това не е вярно!
- Както и да е.- усмихна се Рос.
Извъртях очи, а той ми подаде ръка, за да ми помогне да премина от другата страна. Зарадвах се на жеста му и се прехвърлих при него.
- Благодаря.- усмихнах се.
- Хайде, да тръгваме.- каза и ме поведе към стаята си.
---------------МАЛКО ПО-КЪСНО------------
Гледна точка на Рос
Бяха минали часове, но с Лаура все още бяхме на леглото ми, прегърнати. Бях положил ръка на рамото й, а тя беше отпуснала глава на моето. Говорехме си за известните личности, които тя харесваше.
- Добре, за протокола, Джордж Клуни не е толкова готин, колкото мен.
- Хммммм......
Погледнах я сериозно, а тя ме прегърна.
- Да не ревнуваш?
Извъртях глава, избягвайки погледа й. Тя просто продължи да се киска.
- Рос, аз шегувах. Наистина ли ревнуваш?
Все още не поглеждах. Бях се насочил към стената. В такива моменти много обичах да се шегувам с нея.
Тя се изкиска.
- Рос, наистина ли ревнуваш?
- Не, не ревнувам.- казах, прикривайки усмивката си.
Продължавах да не я поглеждам, но тя хвана лицето ми, за да погледна, така че просто затворих очи.
- Обичаш ли ме?- пошегува се тя.
Можех да почувствам лицето й близо до моето. Представях си как се усмихва, затова отворих очи, хилейки се тихичко, опитвайки се да не се изпусна.
- Не ревнувам....
- Аз пък не мисля така.
Извъртях очи и махнах погледа си от нея. И тя пак хвана лицето ми, за да я виждам.
Приближи тялото си към моето, най-вече лицето си. Усмихна се, а аз огледах лицето й.
Лаура премахна разстоянието помежду ни рязко, което ме накара да подскоча. Отпуснах се и отвърнах на целувката, но веднага след това тя се отдръпна.
- Хей!
Усмихна се и стана.
- Отивам си в стаята.
- Какво? Защо? Тук се случва нещо паметно!
- Не, случваше се само на мен. Ти единствено ревнуваше.
Завъртя се и тръгна към балкона.
- КАКВО?! КОЙ КАЗА, ЧЕ РЕВНУВАМ?! ЛАУРА МАРИ МАРАНО, ВЪРНИ СЕ ВЕДНАГА!- крещях аз.
