Гледна точка на Лаура
В девет часа сутринта бях напълно будна. Цяла нощ не бях спала, предполагам знаете защо. Да, точно така, заради това, което се случи снощи.
Дали беше чул всичко? Или се беше събудил след като го целунах и му казах, че го обичам?
Не знаех какво да очаквам. Очите ме боляха и бях доста изморена.
Можех да чуя как Рос хърка. Чаках да се събуди. И двамата гледахме наляво, а той ме беше прегърнал през кръста. Последната вечер сигурно беше най-унизителната в живота ми! Дали наистина беше чул всичко? Боже, надявах се не!
След малко, можех да почувствам как се размърдва и се събужда. Замръзнах. Това беше, сега щях да разбера.
Той се прозя и погали косата ми.
- Добро утро.- каза, почти разсънен.
Сигурно беше забелязал, че съм будна, макар все още да не го бях погледнала.
- Д-добро утро.- промълвих аз.
Той махна ръката си от кръста ми и бавно се премести в седнало положение. Завъртях се и направих същото.
Не беше така развълнуван, може би не беше чул какво казах снощи.
- Е.... добре ли спа?- попитах, опитвайки се да премахна напрежението.
Имаше ли въобще такова, или само ми се струваше?
- Много добре.-усмихна ми се той.- А ти?
- Аз не можах да спя.
Рос присви рамене и грабна телефона си.
- Не можа ли? Защо?- попита, фокусирал погледа си върху телефона.
Започнах да си играя с пръстите си, търсейки причина. Наистина ли не беше чул?
- Ъмммммм.... Ами....
- Заради това, което се случи ли е всичко, Лаур?
Снощи???? Значи беше чул???? БОЖЕ, ТОВА БЕШЕ ТОЛКОВА СТРАННО!
- Д-да.... Точно заради снощи.
Той остави телефона си и обви ръка около раменете ми.
- Хей, нима се събрахме преди цели шест часа, а ти още не си свикнала?
Значи..... Бяхме отново заедно?
- З-заедно?
Погледнахме се един друг, за да видим дали беше любов от пръв поглед отново.
- Д-да.... Да бъдем заедно.... Окей ли е?- засмя се той.
Голяма усмивка се появи на лицето ми, направо засиях.
- Да бъдем заедно е..... Перфектно.
И двамата бяхме изключително щастливи и се усмихвахме като идиоти. Дори вече не ми пукаше какво ще каже баща ми. Бях достатъчно голяма, за да решавам сама.
И в този момент, едно почукване на вратата прекъсна всичко. Ванеса.
- ЛАУРА? С КОГО ГОВОРИШ?- извика тя от външната страна на вратата.
Погледнах Рос, а очите ми се бяха разширили.
- Връщай се на балкона си.-прошепнах.
И двамата бързо станахме. Той се затича към терасата си, а Ванеса все още чукаше по вратата.
- Лаурааааа!
Отидох да я отворя и казах:
- Хей, Нес. Какво става?
Тя ме избута и влезе в стаята ми. Странно.
- С кого говореше?
- Н-никой...
Тя ме погледна с невъзможен за разчитане поглед.
- Стори ми се, че чух мъжки глас.
- О, ами... Сигурно си чула Рос. Бяхме отвън.
- Мислех, че не си говорила с никого?
- Е, мисля, че Рос не се брои като мой съсед.
- Хммммм.....
Тя излезе на балкона ми и аз тръгнах по петите й.
- О, хей, Рос.
- Хей! Ванесаааа! Какво правиш тук?
- Просто проверявам сестра си.В нейната стая ли беше?
- Не. Защо?
- О, ами просто така....
Тя си тръгна и аз въздъхнах. Фиулллл, бяхме на косъм.
Погледмах Рос сериозно, за да му сигнализирам това да не се повтаря. А той просто гледаше като объркано дете.
- Какво?
Извъртях очи и отидох на края на балкона, за да съм по-близо до него.
- Тя беше много близо....
- Наистина много близо....
И тогава, иззад гърба си чух глас.
- О, Рос, забравил си си телефон и блузата в стаята на сестра ми.
Не се обърнах назад, но зениците ми се разшириха. Видях Рос да се усмихва притеснено в посоката на гласа.
И след това вече знаеха, че Ванеса си е тръгнала, за пореден оът докзвайки, че винаги ме хваща.
- Тя да не би да....
- Да.....
-----------------------------МАЛКО ПО-КЪСНО------------------
Гледна точка на Рос
Все още бяхме на балконите си. Лаура крачеше притеснено назад-напред.
- Ами, ако каже на татко? Ами, ако....-
- Добре, Лаур, можеш ли да се успокоиш? Слушай, между брат ми Райкер и сестра ти има нещо, така че, ако каже на баща ти, съм убеден, че и тя ще пострада.
Тя се спря и ме погледна.
- И от това трябва да се почувствам по-добре, така ли?
Извъртях очи и й се усмихнах убедително.
- Добре, спри да се притесняваш, защото сама каза, че не е от значение какво казва баща ти.
Тя погледна към краката си и отново към мен. Емоцията по лицето й не беше ясна.
- Знам. Това е нашата връзка. Не неговата.
- Добро момиче. Ще си поговорим по-късно, сега трябва да закуся.
- Да, и аз.
Приближих се към нея, както и тя към мен. Това ми беше толкова познато. Устните ни се свързаха. Боже, колко ми лиспваше това. Чувството, което само тя можеше да ми даде. Онова на поправено разбито сърце.
Отдалечихме се с усмивки на лица. Тя ми върна тениската и телефона, преди и двамата да слезем долу за закуска.
-------------------------
Здравейте, хора!
Съжалявам, че не съмкачвала нищо от рождения си ден насам. Деня след това се разболях и ми беше лошо до съвсем скоро, така че бях в нещо като отпуск. До петнадесети септември обаче се предполага, че повече няма да се повтори.
Може да намерите линк към фейсбук страницата долу в коментарите.
