Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 23 | Are you sure you're feeling okay?

Гледна точка на Хари

Въпреки, че съдбата често е подлагана на изпитания и притеглянето в сърцата ни бие силно от страх, ние винаги се чудим. И въпреки, че има море от бедствия, голямо колко е голяма тревогата ни от удавяне под тежкото бреме на любовта, ние винаги търсим помощ. Всеки човек е поразен от любов, сякаш е нашата най-голяма сила, но и най-опустошителна слабост. Под упойващата й миризма можем да процъфтим или да се пречупим. Когато телата са уморени от страдание и белите ни дробове крещят за чист въздух, за да възстановят изгубената сила, любовта е нашата надежда и се разпада в силата ни. Въпреки усилията на облика или светлината на сърцето, под кожата, са емоциите на любов и слабост.

Това са скритите чувства, които правят душата ни влюбена и сърцата ни разбити. Понякога са толкова много, че ни променят. Защото, дори най-безпощадните престъпници и най-злонамерените злодеи имат точка на пречупване. От ръцете на разума, всички ние можем да станем психопати, подхлъзвайки се чрез безгрижните пръсти на мъдростта, като лудостта изпълни вените ни. Няма нищо, което можем да направим и никъде, където да се скрием, докато тъмнината изпива някогашната ни светлина, сега, засенчена от пръстите на страха. Това не се случва на всички, или поне, не толкова крайно. Единствено този, които е виждал тъмнината на света, която предизвиква собствената им жестокост, изглежда бива подлаган на този вид умствена нестабилност. Но, ние всички достигаме най-ниското ниво в някакъв момент, психопати или не.

И да бъдеш заключен в психиатрична клиника, идва несигурността, от това, кога ще възникне това "най-ниско ниво". Може да е сега, докато гърбът ми е все още превързан и когато надеждата за бягство изглежда все по-невъзможна с всеки ден. Взимайки предвид тъпата обстановка, чернотата и страхът на това място, в което живея, щеше да бъде най-големия ми проблем. Или можеше да стане по-зле?

По-голямата част от времето прекарвах в сън, хвърлен в тъмните сенки на тази мрачна килия, но може би, евентуално ще има ден, когато сънят няма да дойде. Може да има време, когато ще прекарвам дългите нощи, свит на топка, говорейки си сам, докато се поклащам напред и назад, или присъединявайки се към другите пациенти, да крещя и да се опитвам да избягам от дебелите метални решетки, които са ме държали заключен цяла нощ.