Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 32 | The list

Гледна точка на Хари

Дихание. Звук. Допир. Вкус. Мирис. Обикновените и приети пет сетива. Всяко едно от тях се изпитва всеки ден от твоя живот. Въпреки че, доста бързо се научих, че не са това, което изглеждат. Имаше и друго усещане, усещането да чувстваш. И не беше като да почувстваш докосване, да почувстваш плат или гладка повърхност. Не беше такъв вид чувство, а нещо различно, вътре в теб. Петте сетива, включително и изпитването на много неща, но не болка. Не любов. Не страх. И това шесто усещане, усещането да чувстваш, беше най-лошото от всички, защото беше единственото, което чувствах в кошмарите си.

Не помнех допир, когато се събудих. Не помнех да съм видял нещо друго освен страх. Не помнех никакви страшни звуци, ужасяващи вкусове или лоши миризми. Спомнях си само чувството. Не съм много сигурен за това, което почувствах, но беше нещо ужасно. Може би беше болката от бичуването, докато кожата на гърба ми не беше нещо друго освен бъркотия от дълбоки кървави разрези. Може би беше ужасяващото мъчение от това да чувствам всеки отделен нерв, мускул и кост в тялото си, свивайки се от пронизващи електрически спазми. Или може би беше по-дълбоката болка от загубата на любими хора, които правеха кошмарите толкова ужасяващи.

Този, който имах тази вечер беше най-лошият от тях досега. Тялото ми така изведнъж скочи от болка и силен вик се откъсна от гърлото ми. Единственото нещо, което можеше да чуеш бяха тези пресипнали викове на лудост, които отекваха през тъмните коридори, по средата на нощта. Гърдите ми се надигаха и тялото ми беше подгизнало от собствената ми пот, горещо от индуцирания по време на съня адреналин, който се движеше във вените ми. За момент бях парализиран от страх и очите ми бяха широки, сякаш търсеха светлина. Не можех да виждам и всички идеи къде може да съм, липсваха. Но, тогава си спомних. Уикендейл. Да, ето къде бях. В килията си. Беше просто кошмар. Ужасните силуети, които престанах да си спомням не бяха истински. Или може би бяха, но не са тук точно сега. Точно сега, съм добре.

- Мамка му, - вдишах.

И заедно с вълна, не, шибано цунами от облекчение, сетивата се завърнаха. Можех да усетя тухлената стена на близките стени и едва да различа белите си чаршафи. Можех да видя униформата си захвърлена на пода, събличайки боксерките си, в привидно горещата нощ в сградата, която беше твърде затоплена. Под мен, можех да усетя пружините на матрака и вадичката пот на челото си. Можех да усетя застоялия си дъх и да чуя собствените си вдишвания въздух. Можех да помириша мухълът на това мръсно място. И най-доброто от всичко, не чувствах болка. Това е първият път, в който, всъщност съм щастлив да лежа в тази килия, отколкото някъде другаде.