Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 34 | Ready to talk

Има много различни видове страх. Повечето страхове са егоистични. Като парализиращият страх от собствената си смърт, странната злокобност от това да си сам през нощта. Често се страхуваме от болката, предизвикана от собствените ни емоции и собствените ни тела. Понякога е невъзможно да не се страхуваме.

Но, дори по-зле от лова е страхът за другите. Когато обичаш някого повече отколкото обичаш себе си, че опасността им те плаши. И съм се срещала с този страх, повече от веднъж. Страхувах се и все още се страхувам за Хари, когато се забърка в някаква беда, което, както изглежда, той прави доста често. Денят, в който чух приглушеният вик, от стаята за електрошокова терапия, преживях страх, по-голям, отколкото си мислех, че е възможно.

Затова, когато Норман наближи, когато преди щях да съм изплашена до смърт, сега не се страхувах.

Униформата му беше по-голяма от на обикновен пациент, за да обхване цялото му непреодолимо тяло. Той имаше отвратителна усмивката и по зъбите му се виждаха тъмни петна от гниене. Плешивата му глава и очевидна възраст, правеха приближаването му дори по-ужасяващо. Змийската татуировка само се добавяше към неприятните му черти, изобразявайки го като най-обезпокоителния мъж, когото някога съм срещала.

Ритъмът, на вече ускореното биене на сърцето ми, се повиши, когато той беше на няколко метра разстояние. Добре, може би се страхувах, просто не толкова, колкото трябваше. Но, щях да отстоявам позицията си. Той не можеше да ми направи нищо сериозно тук, с дузините хора наоколо за свидетели.

Норман седна на един стол до мен и аз се опитах да не повърна на мястото си. Нервите ми и ужасната миризма от ужасния му дъх, също не помагаха.

Гласът му беше мрачен. Дори по-дълбок, от този на Хари.

- Помниш ли ме, Роузи?

Не можах да спра тръпката, която несъзнателно премина през гръбнака ми. Нямаше какво да отговоря, затова не го направих.

- Сънувах те, знаеш ли, - каза той, без да губи никакво време. – Няма какво друго да правиш, когато си в кома, освен да сънуваш. И ти беше в моите сънища, през цялото време. Последния спомен, който имах. Аз, докосвайки те, в тъмния ъгъл, преди малкото ти гадже да развали забавата.

- Докосни ме с пръст и той ще го направи отново, - казах, надявайки се, че звуча по-малко притеснена, отколкото се чувствах. Изказването на Норман беше странно и накъсано. Не протече добре и от изражението му беше очевидно, че нещо в ума му не беше наред. Но, той изглежда, разбра отговора ми.