Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 44 | A patient and a guard

Гледна точка на Хари.

Уикендейл гъмжеше от пазачи, служители и персонал. Като буболечки в пукнатините на стените на някоя сграда, пълзящи през тесните и широките коридори. Ако Роуз и аз просто "бяхме претичали", непременно щяхме да бъдем хванати от един от тях. Разбира се, имаше шанс да ги изпреварим, но беше много малък. Двама пациенти, трескаво бягайки за животите си, ще останат незабелязани само като по чудо. А ние нямахме чудо, което да пропиляваме.

Но пациент и пазач едва ли ще бъдат разпитвани. Ето защо трябваше да убия Джеймс. Да го приспя със седатив можеше и да проработи, но в момента нямах пълни с лекарство спринцовки. Значи Вариант Б: убивам го и неизмеримо увеличавам шансовете ни да избягаме. Или поне си повтарях, че това е причината, поради която го исках мъртъв.

Когато Джеймс се обърна, неспособен да реагира преди да изпратя първия си юмрук, разкъсващата болка в кокалчетата ми, от костите под кожата му, беше ободряваща. Беше защото успехът ми означаваше, че бяхме по-близо до бягството. Беше защото всеки път, в който той залиташе назад, означаваше, че бяхме по-близо до това да напуснем това място.

Продължих да си повтарям това. И така, ами ако почувствам малко вълнение и удоволствие, знаейки, че съм на път на убия мъжа пред мен? Беше удовлетворяващо, защото най-накрая можех да си отмъстя на човека, който почти с голи ръце, беше унищожил единствените двама души, които някога съм обичал. Той се ебаваше с живота ми, а сега аз щях да сложа край на неговия.

Но въпреки това, въпреки всички извинения, които си казвах, знаех, че това не беше всичко. Освен копнежа да избягаме и освен отмъщението, имаше и нещо друго.

Погледнах към Джеймс, който сега разтриваше челюстта си. Очите му бяха опулени и объркани, докато ме гледаше да стоя пред него.

- Какв - започна той, когато юмрукът ми удари другата му страна. И ръката ми болеше адски, но алармиращата болка беше приятна, щом знаех, че Джеймс беше по-зле. Главата му се завъртя назад и няколко капки кръв капнаха от устата му. Тялото му отново залитна, но той мислеше бързо и ръката му се пресегна към малкото оръжие на хълбока му. Но аз бях по-бърз.

Кракът ми се повдигна и го ритна от китката му, преди да може да го насочи към мен. Оръжието издрънча на пода. Джеймс изпъшка от удара и задържа китката си с другата ръка, за да успокои болката. Но измисли нещо по-добро от това, бързо пускайки я, за да може да се защитава с две ръце. Сега беше готов да отвърне на удара. Знаеше какво исках да направя и щеше да се опита да ме спре. Но аз имах нещо, което той нямаше. Имах пресен адреналин, изпомпващ се в мен и нуждата да избягам разрязваше ума ми. Имах ярост и цел. Всички причини, които той имаше за да се бие, бяха да се защити. А това не беше достатъчно да го спаси.