Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 42 | The nightmare

Гледна точка на Хари

Започна с кошмар.

Дните се влачеха през пронизителни писъци, налудничави приглушени шепоти, безкрайни минути самота и твърде кратките минути, прекарани с Роуз. Сън, закуска, обяд, вечеря, след това отново сън и глупави групови дейности разпръснати измежду тях. Всичко беше рутина. Всичко беше скучно и тъпо. Нищо не беше извън от нормалното, а какво беше нормално за лудница. Служителите си вършеха работата и пациентите правеха това, което по принцип правеха.

Или поне така си мислеха всички, освен малката ни, надеждна група от четирима. Но ние определено правехме нещо зад кулисите. Лори и Келси дискретно ни набавяха това, от което се нуждаехме с максимално внимание, докато Роуз и аз изразявахме най-добрите си "тази институция не струва, ще бъдем тук до края на дните си", лица. И трябваше да дам опори на Лори и Келси, защото рискуваха работата си за нас. Въпреки отношението ми, бях наистина благодарен, особено на Лори, на която винаги съм бил признателен. Независимо, че не можех да определя точната причина, те искрено ни помагаха.

И сега имахме план. Беше много рискован, много особен и все пак, горе-долу изграден план. Но ако имахме дори минимален шанс да се измъкнем от тук през следващите няколко седмици, съм навит. Защото всяка мъчителна секунда в присъствието на Роуз, ми напомняше какво може да се случи ако останем. Трябваше да я измъкна от тук, бързо. Въпреки, че бързо, не беше това, което получих. Влачехме се през дните с агонизиращо търпение, сякаш преминавахме през мързелива река, когато трябваше да се спускаме по водна пързалка.

Допреди този кошмар. Всичко започна да се подрежда, след този ужасен, шибан кошмар. Започна като всички останали. Беше студено и празно, и бях напълно забравил за всякакви опасности, витаещи в тъмнината. С изключение, че този път започнах да тичам. Не можех да си спомня от какво точно и всичко, което виждах бе слабото очертание на безформени дървета. Краката ми се движеха заедно с вятъра, който се разбиваше в косата и в студената ми кожа. Бягах и бягах, сякаш трябваше да завърша състезание, със скорост, която пушещите ми бели дробове, едва можеха да издържат. И нещо като електричен ток, вкарваше адреналин в тичащото ми тяло. Започнах да чувствам оживено вълнение, докато спринтирах през меката трева под босите си крака. Вятърът ме носеше със себе си, докато тътнеше в ушите ми и сърцето ми туптеше, и аз просто продължих да се движа по-бързо, по-бързо и по-бързо. Откакто ме заключиха не съм бил навън и се чувствах толкова непобедим в онзи момент.