Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 48 | Paradise

Бягахме заедно с вятъра, по начин, по който проблемните юноши правят през летните нощи. Не беше бягане от страх или за да избегнем болка, или пък за свобода; вече бяхме свободни. Бягахме, защото нищо друго не бе достатъчно да развихри лудото ни вълнение.

Заскрежената трева хрущеше под краката ми и вятърът свиреше в ушите ми, за първи път от месеци. Разтворих ръцете си, за да почувствам листата на дърветата срещу пръстите си, посрещайки ледено студената зима върху мократа си кожа. Хари беше точно до мен, лудо смеейки се и викайки:

- Юхууу! – С вик по-шумен и от вятъра. Чувствах се така, сякаш току-що бяхме направили някаква пакост на учителя в гимназията, зашеметени от тичането.

Толкова много месеци натъпкани в килии, толкова много месеци държани в задушната сграда, толкова много месеци с мрачни сиви стени. Но сега бяхме свободни и имаше светлина, и цвят, и ние бяхме там, смеейки се, викайки и тичайки с вятъра. Полицията вероятно вече започваше разследването си, г-жа Хелман вероятно вече бе открила мъртвото тяло на сина си и кой знае къде дебнеше онази болна жена, с чудовищните крака. Но точно сега, нищо нямаше значение. Точно сега, бяхме непобедими.

Излязохме.

- Току-що избягахме от шибаната психиатрична клиника! – Извика Хари, когато бяхме достатъчно далеч, че да не бъдем чути. – Направихме го, Роуз!

Нямах думи да говоря, затова отметнах глава назад в пищящ смях. Това само накара усмивката на Хари да стане по-широка, трапчинките се появиха на бузите му и отново ми беше напомнено, че го обичам.

Все още имаше неотговорени въпроси и няколко мистерии, и все още чувствах лека тревога, ставаше ли дума за Хари. Имаше неща, която трябваше да му кажа преди да успокоя теориите си и възможните обяснения. Но все пак му вярвах с цялото си сърце. Щеше да е лудост да не му вярвам, след всичко, през което премина за моя сметка, след всичко, което направи. И се радвах, че се запознах точно с него на онова място; не бих желала никого другиго.

Просто бе влудяващо как завърши работата ми в Уикендейл; да тичам измежду дърветата с Хари. Бягайки. Тази дума никога не беше преминавала през съзнанието ми. Напусках Уикендейл всеки ден след смяната си, идвайки и отивайки си, успокоявайки се, настъпи ли денонощието. Беше нормално. Всички правеха това, всички имаха работа и моята беше като на всички останали. Просто завърши катастрофално. Някъде, след назначаването ми, между запознанството ми с Хари успях да се вкарам в психиатрична клиника и да избягам месеци по-късно. Затова, може би, ако не бях срещнала Хари нищо от това нямаше да се случи. Може би, той бе преобърнал живота ми в пълно бедствие. Но дори и това да бе истината, аз й бях благодарна; той се превърна в най-хубава грешка, която някога бях правила.