Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 2 | What do you think you're doing here?

Мина  седмица. Една седмица, откакто Хари пристигна в институцията. Той не е  правел нищо особено, както си мислих. Просто спазваше всички правила и  както се очакваше от него не създаваше много проблеми. Повечето хора  имаха психически пристъп в първата седмица, но вече знаех, че Хари не  като повечето хора. Той беше различен. Винаги спазваше правилата. Това  би трябвало да ме успокои, но ме плашеше до смърт. Свикнала съм с луди  пациенти, крещящи неща, викайки, опитващи се да те нападнат. Знаех какво  да правя в такива ситуации и как да реагирам. Но Хари изглеждаше твърде  послушен, примирявайки се и правейки каквото му се каже. Ненормалните  хора не правят това. Те имаха гневни раздразнения, защото знаеха, че ще  бъдат заключени тук и се страхуваха. Поведението на Хари не показваше  страх, не беше разтревожен за това, че може да остане тук вечно. Той  беше намислил нещо. И това ме ужасяваше.

Мислех за това  как седях в офиса на медицинските сестри, не полагайки много труд за  нищо. Чух скърцане от отварящата се врата, последвана от Лори, която  беше главната сестра. Мисля, че тя беше единствената медицинска сестра  работеща тук. Имаше дълга сива коса, светла кожа и беше около шейсет  годишна.

-          Здравей, г-жа Хелман иска да оставиш закуска в стая 419. – каза тя.  Наричахме ги стаи, но повече приличаха на затворнически килии. Кимнах и  неохотно се изправих, взимайки табла с храна и тръгнах покрай килиите.  Не помнех кой беше в стая 419, но предполагам, че щях да разбера скоро.  Плъзнах тежката врата на клетката и влязох. Това което видях, почти ме  накара да изпусна храната.

Това беше стаята на Хари.

Той  стоеше в края на леглото, ръцете му си почиваха върху бедрата. Взираше  се в земята и изглеждаше съсредоточен. Ръкавите му бяха навити и гъстите  му, тъмни къдрици бяха разрошени и изтеглени назад по главата. Той ме  чу да влизам и се обърна в моя посока.

-         Здравей. – той ми се усмихна.

-          Здрасти. – казах тихо. – Ами... - не знаех къде точно да оставя храната  му и се почувствах неудобно, и уплашено, така че просто стоях там.

-         Тук. – каза той, стана и дойде към мен за да си вземе храната. Инстинктивно отстъпих крачка назад, и така бях до стената.

Той  се засмя силно на реакцията ми и пристъпи дори още по-близо. Ахнах,  когато дойде възможно най-близо до мен, таблата между нас осигуряваше  единствено около 10 инча разстояние от мен до него. Трябваше да наклоня  главата си за да видя високото му тяло над моето, очите му бяха като  дълбок басейн от изумруди. Имаше нахална усмивка на лицето си, когато  плъзна езика си навън и бавно го прокара по плътните си устни за да ги  навлажни.