Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 25 | Make some friends

Една седмица. Измина точно една седмица, откакто г-жа Хелман отне етикета на здравия ми разум и ме хвърли в коридорите на тъмни килии, към които не принадлежах. Сега, бях смятана за психически нестабилна, от тези, които не ме познаваха по-добре. И хей, може би бях. Но, беше адски сигурно, че не достатъчно, за да бъда заключена тук. Това място беше дори по-ужасно, когато си вътре. Това, което е най-вбесяващо, е фактът, че няма причина да съм тук. Не съм направила нито едно нещо, което да ме докаже за опасна или луда. Но, така или иначе, бях тук. И ако крещях неща като: "Не съм луда!", само щеше да ме направи да изглеждам още по-луда. Никакви посетители или репортери, нямаше да се замислят за нормалността ми. Бях в плаващи пясъци и всеки път, когато помръдна, само щеше да ме дърпа по-надълбоко. Единственият начин да изляза, беше с помощта на Келси или Лори, но те може да са прекалено изплашени, за да се забъркат. И в двата случая, думата бягство беше единствената мисъл, която продължаваше да се повтаря в ума ми.

Дори опитът да измисля план за бягство беше труден. Сигурността беше затегната и постоянно бяхме придружавани от пазач, където и да отидем. Няма начин да направим нещо подозрително, без да бъдем хванати; научих го по трудния начин, като свърши с гледката на окървавената, съдрана кожа на Хари. Така че, за сега сме заседнали тук, докато някой от нас не измисли нещо полезно. Заседнала тук, ядейки ужасна храна, спейки на пружиниращи легла и стоейки с психопати.

Но, като всяка ситуация, имаше и светла страна; и в тази, беше Хари. Дори не беше фактът, че бях с него, а това, че вече не е сам. Сега имаше двама разумни хора, които са били грешно обвинени. Можехме да говорим и да играем Clue, и да намерим изход, заедно. Той имаше мен и аз имах него. Дори ако трябваше да бъдем затворени на това място, изяждайки умовете си живи, тогава поне щяхме да се побъркаме заедно. Нито един от нас нямаше да премине сам през това.

И евентуално, и двамата щяхме да избягаме. Трябваше. Обещавах на Хари отново и отново, че ще го направим. Това беше единственият начин, по който можех да понеса всичко това, ако си казвам, че няма да продължи; ако се надявах, че ще намерим изход. И трябваше да продължавам да се надавам, защото надеждата е всичко, което ми е останало.

Въпреки че, отвън не ми е останало много. Само аз и нещата в апартамента ми. Но, поне имах свобода, избор и възможности. Тук, нямах нищо от това. Това, което имах, беше само по-ясна представа за Уикендейл. Вместо да бъде само работното ми място, сега беше моят дом. И прекараната седмица тук, ми отвори очите за много неща, които по принцип нямаше да забележа. Сега, когато отидох на една от ежедневните дейности, направени за да се "подобрят" пациентите, минах през лобито. Минавайки през задната врата, когато бях служител, не виждах много тази зала. Но сега, забелязвайки го всеки ден, мислех много за това. Имаше деца, майки, бащи, които чакаха да бъдат забелязани. Здравият разум им се изплъзваше и те в действителност искаха достъп за себе си или обичните им. Толкова отчаяно исках да им кажа, че това не е мястото, за което го мислят. Или това, или да ги умолявам да ме изкарат от тук. Но отново, молейки се да бъда освободена, само щеше да ми навреди повече, отколкото да ми помогне. Вероятно, ако тези хора ме погледнат ще се изплашат и ще чакат пазачът на ме отведе. Забавното е, наистина, колко много етикетът за невменяемост може да промени нещата. Когато хората ме видят да минавам по коридорите, между лобито и останалата част от институцията, страх нахлува в очите им и те извръщат поглед, сякаш се боят да срещнат погледа ми. Те не бяха информирани поради какво бях тук, но предполагаха, че бях ненормална и се страхуваха от мен. Само ако знаеха...