Psychotic (Bulgarian Translation) A Harry Styles Fanfiction

Chapter 47 | Happy

Страх. Термин, който ми стана твърде познат през дните в гниене зад стените на сградата, в която живеех. Чувствах този страх главно за Хари. Страхувах се от това, което могат да му направят, какво е направил, къде го водят, как е бил наказан, какви ще бъдат последствията от действията му. Но този страх не беше за Хари.

Този път, сърцето ми удряше с този вид страх, който разтреперва костите ти и разчиства ума ти. Странно изтръпване накара косъмчетата на врата ми да настръхнат и стомаха ми да се свие. Този път, противника викаше моето име, следвайки стъпките ми. Този път, беше прекалено тъмно, за да видя кой шепнеше зад мен.

- Роуз, - друг тих глас проговори, но този път беше Хари. Беше предпазлив, сякаш ако говореше твърде силно анонимния човек щеше да нападне. – Пълзи колкото се може по-бързо и не поглеждай назад.

Бях щастлива да следвам заповедите му. Зарових ръката си в калта и започнах на ритам към земята. Движих тялото си напред, буквално за живота си. Вряща паника течеше във вените ми и можех да мисля единствено за това как да пълзя по-бързо.

И Хари доста увеличи темпото си.

- Продължавай, Роуз, - каза той с бързи, разтревожени думи, над звуците от усилията ни. Звучеше изплашен и разтърсен, по начин, по който не го бях виждала преди. Трябваше да си напомня, че и той можеше да чувства страх.

И знаейки, че той се страхуваше, само подсилваше това, което чувствах. Жената - мисля, че беше жена - не беше дала никакви други признаци за присъствието си. Но знаех, че бе там. И ако спра и се заслушам, бих могла да чуя немощния звук от влаченето й. Но не можех да го чуя, заради опита ми да избягам. Затова, за един кратък момент, се зачудих дали не съм си въобразила, че някой вика името ми, както си бях въобразила същия звук в коридора на Уикендейл.

Но не, това беше истинско. Хари също го знаеше и не само споделяше наблюденията, а и страха ми. Или тя не съществуваше, и аз и Хари полудявахме, или тя съществуваше и ни следваше. Не знаех кое от двете беше по-плашещо.

Но нямах време за такива размисли и продължих да пълзя, със сърцебиене, следвано от адреналин и се движех по-бързо, отколкото съм се движела в живота си. Чувствах се като див звяр, лазейки през калта, за да изляза от лудата надпревара в тунела. Единствения ми източник на успокоение - въпреки, че нямаше нищо успокоително в тази ситуация – беше звукът от движението на Хари пред мен.